Георги Стойков

Ако някой от плевенските писатели се нагърби да пише продължение на знаменитите скици на Г. П. Домусчиев “Сенки от стария Плевен”, той непременно трябва да включи и една за поета Ставри Борисов. Тези скици на известния писател не са популярни. Писани преди близо един век, те третират случки и хора отпреди и след Освобождението от турско иго. Ароматът им идва от това, че са за колоритни и неповторими личности. Факт, без който не можем да си представим миналия живот. А известно е, че личностите са като дарбата - тя рядко се среща.

Такава личност е поетът Ставри Борисов.

Съдбата отреди да работим в една стая близо десет години. Ставри бе минал през вестник “Септемврийска победа”, бе преболедувал и пенсиониран по болест. Пенсията му беше мизерна и той преживяваше тежко.

Макар да бе издал първата си стихосбирка “Сезон на възрастта”, настроението му не беше цветущо. А беше само на трийсет и две години. Не без усилие склонихме ръководството на читалище “Георги Димитров”(сегашното “Съгласие”) да го назначи за мой помощник в редактирането на месечника за литература и изкуство вестник “Вит” и да ми помага в организирането на масовите прояви на Дружеството на писателите, чийто секретар бях. Възнаграждение - 65 лева.

Ставри малко живна. Осигурил си беше средства да си купува многото лекарства, които вземаше на ден по три пъти. Появи се и втората му книга - “Обедно небе”, под редакцията на известния поет Първан Стефанов. Забелязаха го и други национални величини като Андрей Германов, Евтим Евтимов, Драгомир Шопов. Стана по-веселичък, започна да се шегува. Понеже в Плевен някои гении бяха ни обявили за посредственици, Ставри снизходително подхвърляше: “Е, Георги, не сме гениални, но сме добросъвестни.” А аз бих добавил за него, че е малко да се каже добросъвестен.

Той беше черноработник в мината на словото. А с каква любов се отнасяше към младите дарования! Всеки, който е пристъпвал с ръкопис в ръка ще помни с благодарност неговите ситно, красиво изписани поправки. Колко грейнали очи сме изпращали от тази малка стаичка на читалището, в която имаше оскъдна светлина и въздух не достигаше, но имаше обилна любов към литературата.

Със Ставри се опознахме истински в процеса на работата. До тогава малко знаехме един за друг. Но нали и в Евангелието е написано: “По делата ще ги познаете!” Аз ценя Ставри за професионалното му отношение към същността на българската дума и за изключителната му човешка скромност. Неговата деликатност бе пословична. Беше добродушен, вярваше в хората и ги обичаше. Силно бе развито чувството му за взаимопомощ и другарство. Буквално пред мен се раждаше новата му стихотворна книга “Късна ябълка”, която аз имах честта да представя пред плевенското гражданство.

Въпреки че се утвърждаваше и на национално ниво, че вече го споменаваха в прегледи и оценки известни критици, физическите сили на Ставри пред очите ми се изчерпваха. Трудно ходеше, трудно дишаше. Ах, тоя въздух, все не достигаше, въпреки хапчетата.

В края на 1984 г. Ставри тръгваше за поредното лечение в София. На ж.п. гара Плевен, преди да се качи във вагона, ми подаде ръка: “Май няма да се видим вече, Георги”. Със свободната ръка го потупах по рамото: “Ние сме безсмъртни, поете!” Шегата този път не хвана място. Нао 22 януари 1985 г. прибрахме със Стефчо Моллов трупа му от Медицинска академия в София.