Иван Манжура

превод: Стоян Бакърджиев

В СТЕПТА И В КОЛИБАТА

Суха, потънала в прах, уморена,
нивата жали, от дъжд непоена.
Що да даде на орача си тя?
Боже, такава беда връхлетя!
Нивата лятос дъждец не дочака.
Нуждата стигна внезапно селяка.
Хлебец очакват със свити сърца
малките, още невръстни деца.
Зимата идва… Преди да отмине,
гладен, добитъкът тъй ще загине.
Нивата даже и сноп не роди.
Сляпата участ ли тъй нареди?
Рубли за данъка как да набави?
Покрива сламен с какво да поправи?
Ей и децата - немирен рояк…
Бързо от двора измитай се пак!
Страшна печал и жена му обхвана -
всичко до шушка изсъхна в бостана…
Те ще запомнят голямото зло!
Няма ни зеле, ни праз, ни цвекло,
няма картофи за тая година,
ленът не стана, конопът загина…
Как ще изкърпи децата си тя?
Ох, научи я ти, майко света!

БЕЗПЪТНАТА

Клюмна ти като цвете в полето.
Сам-самичка израсна в света.
Рано срещна те злото проклето -
залюля те във люлка скръбта.

Ни съвет от надменните люде,
нито ласка познаваше ти.
Кой от толкова много заблуди
твойто детско сърце защити?

Ти порасна добра и свенлива,
но намери ли работа? Не!
Скрий сълзите си! Ти си красива,
та съпруг ще намериш поне.

Ти отказа, отказа самичка.
Твоят жребий от теб бе проклет.
Би живяла със чест като всички,
ала лош беше твоят късмет.

Ненадейно се хлъзна и „падна”.
(Слаба, слаба е всяка жена…)
Но тълпата бе тъй безпощадна -
отдели се от теб със стена.

Всички с пръст те посочват открито,
с теб си правят шега след шега,
а пък никой не те и попита
от какво преживяваш сега.

Притежаваш ли ъгълче сгряно
и спокойно във вятър и дъжд?
Късче хляб, със сълзи неполяно,
ти дали си изяла веднъж?

Замълчете вий, горди и сити!
Лицемерно не вдигайте глас!
Божа правда цари над душите -
тя ще съди и нея, и вас.

ЛИЛИИ

Вред лилии бели са пак разцъфтели
в двореца сред други цветя.
За своя утеха ги хората взеха
от знойни, далечни места.
С очи засияли девойка ги гали.
Дори и богатият пан,
съзрели ги само - изчезва скръбта му,
навъсен не е, а засмян.
Те - нежни, прекрасни, сърцата нещастни
даряват с утеха и мир.
Не знаят сърцата, че нощем в тъмата
те плачат, те плачат безспир.
Защо съжаляват? Нали притежават
богатство и хубост, и чест?
Не дар драгоценен от пана надменен -
родината спомнят си днес.
Със сълзи в очите те търсят, горките,
но не господарския рай,
а вихрите смели, със вой полетели,
и зноя на родния край.
Дошла отдалече, ти в тихата вечер,
девойко, приличаш на тях.
Привидно щастлива, във тебе се скрива
копнеж, и сърдечен, и плах.
Смехът сладкогласен и взорът ти ясен,
и чарът ти, моя добра,
ни пак поздравяват и пак ни сплотяват
подобно на тиха зора.
Аз мисля си даже, че някой ще каже
с усмивка: „Живее във рай!”
А твоя разтуха е тайно и глухо
да плачеш за родния край.

ПЪРВИЯТ СНЯГ

До вчера слънцето блестеше,
овчари скитаха в степта,
зелена, нивата шумеше,
ливади шушнеха с листа;
а днес степта навред край мене
в сребристо кадифе се скри,
разплакан вятър тихо стене
и не тъй слънцето гори.
Сърцето ми така е скрито
под снежен и студен покров.
Не светят му във мрачините
нито надежда, ни любов.
До вчера мислеше, горкото,
че няма щастието край,
усмихваше се на живота,
за него всичко беше рай…