КРАВАТА
От подялбата на кооперативното имущество, самотното семейство на буля Пена и дядо Петко, на чоп, извадиха най-големия късмет: една стара, грохнала, дръглива, но дойна крава! Когато в парламента се решило да се разтурят ТКЗС-тата, в канцеларията на Ликвидационната комисия събрали трудовия стаж на двамата старци - общо 70 години работа в стопанството - и го приравнили към стойността на кравата Смарайда - така пишеше на табелката, окачена на единия рог на животното.
Новата стопанка на голямото съкровище - снажна, засукана, младолика наглед бабка - пристъпи с тежка, чорбаджийска стъпка да поеме юлара на кравата под завистливите погледи на десетината мъже и жени. Когато краварят бай Йордан й подаваше повода, встрани от хората, понаведе се, мераклийски усмихнат под мустак, и й пошепна:
- Честито, Пене! Радвам се. С прясното мляко ще зачервиш още повече бузките… Както едно време… Като й пресъхне вимето, обаче, ще имаш голям проблем. Тогава…
- Ти си ми на мене най-големия проблем! - сопна му се жената, без да го погледне. - Дърта залисия! Побеляха ни косите, почерня ни живота, Данчо, а ти не миряса да ме задяваш и срамиш пред хората!… То да не сгреши веднъж човек на млади години!
- Ама хубава грешка беше, нали? - ухили се краварят с побелялата коса, който и на стари години изглеждаше симпатичен и младолик. - А ти не се гневи на природата, че тъй е наредила - меракът последен да побелява и почернява… Чакай! Да ти кажа за проблема… Като дойде време за заплождането на кравата… обади ми се, щото само аз мога да ти помогна.
- Хич не се надявай!
- А ти не се заричай!… Щото има една приказка: „Планина с планина не се среща, но пъп със пъп…”
- Не ща да те слушам! Хайде, Смарайдо!… Какво си го зяпнала тоя… коцкар дето се фали, че и крави може да заплодява?
- Ами обича ме, свикнала е с мене! Животното, изглежда, има по-добър вкус от тебе…
Новината, че Пенка Градинарката е получила от компенсацията дойна крава, се разнесе начаса из селото с мобилните телефони, които вече с маршова крачка навлизаха в бита на хората. Затова, когато тя преминаваше с четирикракия си късмет по главната улица, от ляво и дясно заваляха забележки и закачки:
- Е-е, падна ти се, Пено, най-голямата печалба от томболата, а?
- А на нас… три шугави овце! И двеста счупени в ъглите керемиди от оборите… - Да ме пишеш за кило мляко утре заран, бабо Пено!
- Как тъй улучи тоя златен чоп, ма жено?! Да не е бил белязан…
- … Заради дядо Петко, дето ходи чак във Варна синия байрак да развява?
Когато пристигна в малкото си дворче, първата й грижа беше да спре пред прозореца на кирпичената си къщичка, за да покаже главата на кравата на тежко болния си мъж. От няколко месеца се беше залежал и повече с Христос и Свети Петър си приказваше, отколкото с нея.
След като се понадигна от възглавницата и потърка малките си очички, хлътнали между набръчканото чело и брадясалото лице, болният тихо и с вълнение изрече:
- Е-е-е, най-после! Доживяхме, жено, да видим и в нашия дом Демокрацията! Коза сме имали, зайци сме имали, магаре сме имали, но дойна крава… че това е царска работа!… Как се казваш?
- Мене ли питаш?! - стресна се жената и си помисли: „Покрай болестта си май хептен е откачил, горкият!”
- И тебе… и кравата… - обърка се болният.
- Аз се казвам Пенка, ако си забравил, а кравата - Смарайда. Тъй рече краварят.
- Как тъй… Смарайда?! Знаеш, аз оная дропла, дето пуши с лула и в едно гърне всякакви манджи от просия събира, не ща да ми стъпва в дома! Това циганско име трябва да се смени!
- И аз тъй мисля - съгласи се веднага тя, защото все още уважаваше и почиташе думата на своя мъж. - Кажи как…
- Ами-и… Пена, например, на твоето име да е.
- А-а-а, не! - възрази спонтанно жената. - Да почнат да ме бъркат с кравата ли?
- Добре, добре! - махна с кокалестата си ръка болният. - Каквото и да е, ама настоявам попа да дойде да я кръсти.
- Ама ти… сериозно ли!? - зяпна към леглото буля Пена. - Ще ни се смеят хората, бе Петко! Че то ние не сме кръстени…
- А! Дойде ми на думата! - размърда се болният. - Таман и мене ще кръсти. Че оная власт зорлян безбожници ни направи! Някой все ми говори отвътре тия дни: „Разболя се, Петко, щото не си кръстен! Кръсти се и ще оздравееш!”
- Ама ти май наистина започна да перкулясваш! - не се сдържа буля Пена и пак несъзнателно повтори: - Ще ни се смеят хората! Кравата… както да е, може, но тебе…
- Моля ти се, Пено! Това е последното ми желание…Че може да си умра некръстен и после… до гроб да те гризе съвестта… А за другото… не се кахъри. Няма да ни се смеят. Напротив, ще покажем на селото, че сме вече други хора… от новото време! Щом и големите комунисти горе почнаха вкупом в черкви и манастири свещи да палят…
В този момент едно жално, провлечено „Му-у-у!” прекъсна разговора на старците. Кравата сякаш беше разбрала, че за нейното кръщене говорят. Но дали това „Му-у-у” беше знак на съгласие или отрицание - само тя си го знаеше.
Два дни поред двамата умуваха за новото име на Смарайда и как да стане кръщението - на кравата и на болния.
Избора на името им отне най-много време. На гърба на стар стенен календар тя изписа женските имена на целия си род, на махалата и половината село. И все зачеркваше! Търсеха ново, непознато, интелигентно име. Така стигнаха до Сивушка. Като по-начетен, дядо Петко си спомни името на един писател, Елин Пелин, от шоплука, който имал две крави, Сивушка и Белчо, и с тях орял нивата си до гората.
- Белчо не може да е било име на крава, бе мъжо! - засече го със смях жената.
- Е, добре де! Може едната крава да е била вол, няма значение, аз за Сивушка си мисля…
- Не съм съгласна! Щом казваш, че някога, някъде из шоплука е имало крава с такова име… не ща нашата да го повтаря! Нал си казахме, да бъде ново, оригинално? Аз искам да е Белушка. Тя и без това сиво косъмче няма.
За името - както да е, разбраха се. Но с поп Димитър големи трудности и разправии си имаха, докато склони да кръсти кравата и стареца. Три пъти буля Пена ходи да го моли. И трите пъти попът я отпращаше ядосан, с хокане и ръкомахане, почти с едни и същи думи:
- Ти луда ли си, ма жено! Да ме караш у вас болен човек на легло и крава да кръщавам? Че то си има ред, канони, традиции; този божествен ритуал само в черква се прави! Пък и крава… Чел съм молитва на животни преди заколение, чел съм благословии за здраве и разплод, ама за кръщение… никога! Не искам за пет литра мляко да стана за резил на селото и да ме разпопят на стари години!… Хайде, върви си със здраве!
Но тъй като буля Пена беше упорита жена и искаше на всяка цена да изпълни желанието на болния си мъж, че можеше да бъде наистина последно, отиде и четвърти път в къщата на отеца. Но този път сломи съпротивата му отвътре, тъй като предварително беше говорила с попадията и прибави към платата още пет литра прясно мляко. Успя, защото и попското семейство беше вече на дъното на мизерията и глада, а десет литра мляко не бяха за изпущане…
Когато свещеникът дойде у тях на оглед, да си направи план за необичайния ритуал, появи се нова пречка:
- Но тя има рога!? - дръпна се сякаш изплашен от кроткото животно. - Защо не ми каза, че е рогата?
- Но-о… защо?!… Коя крава няма рога?! - смути се жената. - Има ли значение, отче?
- Има, как да няма! - кресна й божият служител. - Като не идвате на черковни литургии, никога няма да разберете, че всичко рогато е дяволско изчадие! Да бяха по-малки, незабележими кози рогца, щях да си затворя очите, а то… я ги вижте, еленови рога!
Като разбра, че работата върви на провал, болният се обади откъм леглото:
- Ами тогаз, отче… можем да й срежем наполовина рогата! Има един циганин дето от рога дръжки на ножове и гребенчета прави…
- Как тъй ще й режем рогата, бе! - викна му жената наежена. - Нали ще я стреснем и ще й секне млякото! - А на попа пошепна: - Отче, не му обръщай внимание, напоследък той и с главата не е добре!… Е, какво да се прави! Щом такива… рогати не могат да се кръщават… отказваме се…
Попът се поогледа, вдигна безпомощно ръце, пристъпи нерешително към улицата, но жаловния глас на болния го спря:
- Чакай, отче!… А мене… защо не искаш да ме кръстиш? Аз… както виждаш, нямам рога… Хайде, молим ти се!… А кланицата на този… бизнесмена, дето колят само рогати, как освети с молитви и тамян?… Хайде, даваме още пет кила мляко…
Свещеникът, застинал в крачка, изслуша внимателно стареца, погледна към небето, прекръсти се набързо и като си каза наум: „Господи, прости ми! Докъде ме докара тая немотия и… това ново време…”, остана да си довърши огледа на ритуала.
Може да се каже, че на фона на селската беднотия, четири-пет месеца старците преживяха щастливо. От прясното мляко ли, от кръщението ли, от новото време ли, че беше дошло с кравата и в техния беден дом, не се разбра, но болният изведнъж живна. Захвърли недопитите лекарства и лека-полека се вдигна от леглото с помощта на бастуна. Даже започна и до клуба куцук-муцук да ходи, политиката да бистри…
Буля Пена се зае с кравата и чак сега сякаш си намери истинското призвание - да пасе добичето покрай реката и шосето, да го къпе и реши, да му говори любезности като на малко дете. Всяка сутрин търгуваше с излишното мляко, а с „млечните левчета” започна дори хладилника да зарежда. Изплати си и дребните дългове към бакалията и фурната - остана й само дългът към попа.
Но както се казва, щастието никога не идвало само…
Един пощурял млад шофьор без книжка, блъсна стареца, както си куцукаше по тротоара и той почина, преди да дойде линейката. Според свидетелските показания, последната му недоизказана заръка била: „Кажете на Пена… да заплоди кравата… щото без нея и тя…” Каква беше тая орисия?! Само четири дни след като заровиха стареца, млякото на Белушка неочаквано секна. Някои заговориха за черна магия, други - за съдба, а трети - най-противните злобари в селото - само доволно се усмихваха…
Да, кравата трябваше да се заплоди - тя много добре го знаеше. И тръгна буля Пена из селото за бик да пита и разпитва. Първо отиде при Салито - пазача на ветеринарната лечебница. След като съкратиха доктора и двете му служителки, той остана да пази материалната част и да продава най-необходимите, профилактични лекарства за селския животински свят. Беше веселяк и шегаджия, вечно усмихнат и безгрижен като всеки циганин, който много-много не се замисля за утрешния си ден.
- Здрасти, здрасти, бабо Пено! Зап’вядай в мойто царство-господарско! - посрещна я с разперени ръце той. - За кучето, кокошките или кравата?… За бълхи, въшки, диария, запек - сичко има!
- Аз такова… - започна неуверено жената, мъчейки се да избегне думата „бик” - понеже дойде време кравата ми да се заплоди… дойдох само да питам, има ли в селото… такъв мъжкар…
Едната неудобна дума избягна, а на другата налетя! И селският зевзек веднага се възползва от притеснението на жената:
- Има, има мъжкари в селото, ама само за гюзел юници! За баби и крави… няма!
- Ама аз сериозно те питам, бе манго! - избухна буля Пена. - Не съм дошла майтап да си правиш с мене! Нали доскоро имаше бик тука?
- То много хубав неща имаше и тука, и в селото, но веки няма, бабо! Чорбаджията, дето кланица отвори, купи нашто бик за кайма и салам. Няма бикове и по селата… У съседното село има доктор и техник, ама не правели вече телета в епруветки, щото матриял нямало…
След няколко дни на отчаяние и размисъл, къде да ходи, какво да прави, тя повлече кравата си към другия край на селото, към дома на братовчед си Киро. Спомни си, че той получи две охранени телета, може би едното е мъжко! Искаше й се да вярва, че това е реална възможност да си реши проблема с млякото и оцеляването…
Братовчедът, пет-шест години по-възрастен от нея, грохнал вече старец, като я изслуша внимателно, с видимо неудобство се опита да прикрие усмивката си:
- Слушай, Пенке, какво ще ти кажа, за да не ставаш за смях на селото с тая твоя крава. Ти беше майстор-градинарка толкоз годин, ешът ти го нямаше. От чушки и домати разбираш, ама от крави и бикове…
- Знам аз какво правя, бате Киро! - тръсна тя капризно забрадената си с пъстра кърпа глава. - Мляко ми трябва, за да оживея в туй пусто и гладно ново време! Дай да я покажем на бичето! Може пък… да се подсети, че е мъжко, да му мръдне нещо отвътре.
- Много добре те разбирам, Пене, снощи си говорихме за тебе, ще ти помогнем с каквото можем. Ала за бичето… недей да си втълпяваш, че може… Щото то е още много малко, не е узряло за тия… любовни работи. И второ, трябва да мине време от пресъхването на млякото, кравата трябва да се разгони! Тъй е в целия женски свят, аз ли да ти го казвам?
- А как ще се разгони като няма мъжко да види покрай себе си!? Нали затуй съм дошла! Да я оставим за няколко дни в компанията на телетата, бате! Аз ще ги паса. Пък може…
Цяла седмица Белушка остана в компанията на двете телета - биче и юница. Всеки следобед тя ги извеждаше на паша. Завъртя се покрай тях и едно бездомно куче, станаха добри приятели. И жената реши да го осинови. Но не само с кучето общуваше тя в тези дълги следобедни часове. Не беше забравила мисията си на сватовница. Правеше отчаяни опити, кое на шега, кое сериозно, да пробута своята Белушка на бичето. Търкаше китка прясна трева под опашката на кравата и веднага я поднасяше пред муцуната му, а то, диването му с диване, изяждаше спокойно тревата, без дори да погледне нито нея, нито кравата. После взе да му върти пред очите я голям пресен морков, я млечен царевичен кочан - дано го подсети за онова, което й беше в ума и въображението, но ефектът беше същият - отрицателен. По едно време си втълпи, че може би, ако мъжкарчето види или помирише вимето на кравата… И цели два часа се мъчи да провре главата на телето под корема на кравата, като се оглеждаше някой да не я види. Но усилията й срещаха само съпротива и опулени, недоумяващи животински погледи, които сякаш я питаха: „Какво искаш от нас, бе бабо? Не разбираш ли, че още не ни е дошло времето?”
Към края на седмицата, тя с ужас констатира, че нейната Белушка повече се беше сближила с юницата, отколкото с мъжкарчето! Ядоса се, тропна нервно с крак, шибна с тояжката си кравата по гърба и промърмори полугласно:
- Мамка ти курвенска!… И ти ли на стари години обратна ще ми ставаш? - после подритна кучето, което весело подскачаше покрай нея: - А ти какво ми се радваш, бе? Не виждаш ли, че нищо няма да стане с това… заспало теле!?… Хайде да те водя у дома!
Прибра си добичето под навеса, но с убито желание да го пасе, да го чеше и къпе, да му се радва както по-рано. Отчаянието й растеше всеки ден, най-вече в самотните вечери. Хладилникът отдавна зееше отворен, свършваха и животворните левчета от старческата пенсия. А другата - работническата, за трудовия стаж в стопанството, още не беше уредена. Все някакви точки и проценти не достигали. Не й даваха и социална помощ - крава и десетина декара ниви имала, макар че от тях нищо не чакаше… Не смееше пред хората да се покаже - всичките им приказки все около кравата и бика се въртяха, подхвърляха и двусмислени закачки.
След още една седмица жената и кравата започнаха да линеят - недохранени, замислени, омърлушени. Ужасяваше я мисълта, че и тя като оная… циганката Смарайда, може един ден да тръгне с гърнето недоядени манджи и порции да проси от барчета и ресторанти…
Тогава в малкото прозорче на селската къщичка, съвсем неочаквано блесна слънчев лъч.
В бедния дом на черната вдовица се появи Данчо - старият обожател, някогашният краткотраен приятел от лудите-млади години. Гладко избръснат и напарфюмиран, в най-новия си костюм, с тънка баровска вратовръзка. Идеше човекът с добра новина, с благородни замисли и чувства да помогне на жената, знаеше какъв й е проблемът. Най-напред беше решил да й загатне, да й подхвърли за евентуално бъдещо събиране на стари години, но бързо се отказа. И по пътя насам само това си повтаряше: „Внимавай, Данчо! В траур е жената… Да не си изпортиш късмета! Първо - кравата, после… жената…”
Но понеже буля Пена нямаше дарбата човешки мисли да чете, както си беше напушена за кавга и проклятия - посрещна го със запретнати ръкави и с юмруци на хълбока; наежена като кокошка пред съскаща змия:
- Ссса-а-мо ти ми липсваше ссега! Как сси посмял и тука, в къщата ми да дойдеш и да ме срамиш, бе човече? Я погледни некролога…
- Чакай, не се гневи! Не ме гони, с добро идвам! - вдигна той театрално ръце. - Не идвам да те срамя и да те ям, не съм Кумчо Вълчо! Хубава новина ти нося!
- Виждам аз каква новина ми носиш! - рече по-меко жената. - Избарал си се като цигански зет… Е, казвай тогава набързо и на крак. Да не би да ми водиш бик подире си?
- Не ти го водя, щото ме е страх, да не ме промуши отзад! Но има, намерих бик. В клетка е, на 200 - 300 метра от тука, в двора на кланицата.
- Ама… как така?!… Тии… ако ме лъжеш, да ме размекнеш само… - заекна от вълнение тя като измъкна някаква цепеница зад вратата - ей с това ще ти скърша завинаги мерака!
- Ако не ми вярваш… иди да го видиш с очите си! Рано тази сутрин са го докарали с поредната партида за заколение, някъде от балканските села… Говорил съм подробно с нощния пазач, уредил съм всичко за утре вечер…
Няколко минути стопанката остана като вдървена в рамката на вратата. После бавно разтвори юмруците си и дряновицата тупна на пода. През последния месец тя толкова силно желаеше да стане чудото - да падне от небето някой бик - че в момента
изключи всякакво съмнение; цялата си женска гордост, всичките си морални задръжки. Инстинктивно усети, че заради млякото, с което можеше да преживее нормално гладните години - за това вълшебство, беше готова на всичко. На всичко!
- Е, хайде влизай тогаз… - рече тя с внезапно изгряла усмивка и блеснал поглед, с разцъфнало от новата надежда лице. - Щом ми носиш такава… спасителна новина, заповядай! То няма с какво да те почерпя, но…
- Не се притеснявай! Нося си аз комката с павурчето! - каза гостът, докато се настаняваше до масата в чисто подредената кухничка. - Нали още тогава ти казах, че ще ти помогна с каквото мога… ей така, от човещина, заради старото приятелство. Много се радвам, Пене, че след време пак ще потече вимето на кравата. - и понеже видя, че домакинята някак загадъчно и дяволито се усмихва, попита: - Какво, пак нещо нередно ли казах?
- Не, не! - тупна го тя свойски по ръката над масата. - Всичко е редно откъм тебе. От вимето на кравата… пак може да потече, но да не се заблуждаваш… не чакай от мене… такова чудо, Данчо!
Почерпиха се, позамаяха главите от силната сливова и жената неусетно реши, че щом утре вечер Белушка ще бъде заплодена, не я интересуват вече никакви хорски клюки и одумки. Данчо сега беше за нея най-важният човек. Спасител. А пред Спасителя, от иконата и в живота, всичко се казва и показва, всичко се развързва: език, заплетени възли, откровения, кесия с жълтици…всичко! До край, до голата истина… После и тя не разбра как стана, някой отгоре ли, отвътре ли я накара, но с удивителна точност изведнъж си спомни оная закачка на бившия кравар, когато й подаваше юлара на кравата:
- Значи, както каза тогава, Данчо… планина с планина не се срещат, но пъп със пъп… - и се засмя с кръшния си, възкръснал момински глас.
Увлякоха се в сладки спомени за младостта, порицаха внимателно тогавашния си инатлък, разминаването заради глупави щуротии и не усетиха, кога се е стъмнило. Не чуха и когато кучето няколко пъти тревожно залая, после изведнъж млъкна. На раздяла дори не се сетиха да погледнат към празния навес, където обикновено вечер кротко си преживяше Белушка…
В същото време, докато двамата си спомняха и плахо-плахо възкресяваха старото познанство, коварството на нощния пазач на кланицата, си беше свършило заплануваната работа…
След като пръсна кучето със спрея, спокойно развърза кравата и я повлече към двора на кланицата, където други десетина мършави крави търпеливо чакаха утрешното си заколение. Вървеше си спокойно, уверено по безлюдната крайна селска улица; не се страхуваше от случайни погледи, нито от възможен провал на замислената акция с „братовчедите” от циганската махала. Защото коварните планове на простите, неуките престъпници понякога са най-гениални и най-трудни за разплитане от криминалистите… Нощният пазач - едър, висок, снажен мускулест мъж от третата яка възраст; с дебел черен врат като на охранен бик - знаеше, че Данчо разговаря в кухнята със стопанката. Ако го засечеше - щеше да каже, че има промяна в плана, че тази вечер ще трябва да свършат уговорената работа с бика. А вкараше ли веднъж кравата в двора, при другите крави, посред нощ тя също така тихо и незабелязано щеше да бъде изведена и отведена до оная горска полянка, където с острите ножове щяха да чакат „братовчедите”. Фасулска работа!
А в ранното утро на другия ден нещастната стопанка щеше да писне и занарежда на висок глас, като на умряло:
- О-о-ох, Божке-е-е!… Къде си, Боже, с гръм да ги поразиш тези нови разбойници… дето ми зачерниха душичката?!… Стани, Петко, излез от гроба да видиш… празната ясла!… Откраднаха ни Белушка… откраднаха ни Новото време, дето влезе с кравата и в нашия дом, както казваше!… Откраднаха ни нашите 70 години работа в стопанството, мъжо… чумата да ги устрели дано!…
После жената щеше да се отпусне с подкосени крака на дръвника, все така разплакана и неутешима.
А кучето, дошло най-после на себе си, щеше да се присламчи тихо до нея, да скокне неочаквано в скута й и да я загледа продължително с тихо скимтене, с кротките си, просълзени очи, които сякаш искаха да й кажат за утеха: „Видях го аз… крадеца, беше голям, двукрак бик!… Само да ми падне! На парчета ще го разкъсам!.. Хайде, не плачи, бабо!.. И не мисли за кмета и полицая, нищо няма да направят те за кравата… Само чичо Данчо може… хайде да идем у тях, да му кажем, какво е станало! Добър човек ми изглежда той, уважава те… няма да ни остави да умрем от глад…”
И жената, като пооправи с ръка косата и забрадката си, стана бавно от дръвника и машинално, с леко залитане, пое след кучето.. .