РАЗКАЗИ ЗА НАШЕТО МЪТНО ВРЕМЕ И НЕ САМО ЗА НЕГО

Петя Цолова

Станко Нацев не може да се оплаче от липсата на известност, тъй като през годините редовно публикува разказите си както в пресата, така и в различни литературни издания, и тези публикации със свой неповторим облик и звучене се помнят. По професия журналист, сам признава, че е привързан към късите литературни форми, което, както той смята, се дължи на безмилостното изискване на журналистиката. Вярвам му напълно, тъй като и аз самата съм работила дълги години тази трудна и коварна професия, която би могла да изсуши и деформира всеки неособено надарен литератор, както и чудесно да доизгради талантливия. Е, Станко Нацев е от втората категория - определено.
При него журналистиката му е внушила една неоспорима истина - краткостта е белег на майсторство. Защото разказите му са композирани и изляти лаконично майсторски, с най-често неочакван и убедително слагащ точката край. Дори когато този край е не чак толкова логичен, а по-скоро фантасмагоричен. Героите му по правило са хора със странни съдби, тъй както са обикновени, дребни или средни люде, редови хора, както до неотдавна ги определяше точно пресата. И същевременно всеки по своему е особено неповторим, по своему изкривен или белязан. Житейските им истории рядко завършват с щастлив край, защото често в душите им вилнеят дивите страсти на алчността, на завистта, на подличкото желание на всяка цена, без да подбираш средствата, да „цъфнеш” над съседа, над колегата, над познатия, дори над роднината и приятеля. Поне с една глава по-високо - разбира се по собствените си, често измамни мерки.
В книгата „Бялата царица” например аз лично изброих само три или четири разказа, когато нещата завършват ако не с щастлив, то поне с успешен край: „Виолетовият шал”, „Раздрусвай живота”, „Една голяма любов” и др. Страстите на отмъщението, на подозрението, на любовта и омразата кроят житейския път на не един герой. Често в историите се намесват проклятия, мистични явления, внезапни, поразяващи открития. На други от героите просто не им достига интелигентност, образованост, характер или трудолюбие, или пък нещо друго, за да се преборят със свадливата съдба. Тези герои се крият като хлебарки в своите топли дупки и злорадо се подхилват на хората, които носят прословутия генералски жезъл в джоба си и затова се хвърлят в неравни битки и ситуации, или както казва самият автор - „набъркват се във всяка суматоха, за да се озоват накрая в Гробището на прекалените натегачи”.
Много от описаните от Станко Нацев хора с право можем да наречем и хорица, защото са склонни да хленчат след пораженията си или пък да си измислят впечатляващи биографии, на които вярват до захлас и с които заблуждават околните, за да не признаят, че са загубили битката на живота си. Без особено взиране в разказите на Станко Нацев разпознаваме хаоса и по панайрджийски пъстрата панорама на нашия безкраен преход, който, уви, е наше всекидневие. Чудно ли е тогава, че след като затвориш последната страница в тебе изплува обобщената картина на един безкраен пазар, на който всеки търгува - като под търгува най-често трябва да разбираме изнудва, - кой с каквото може, че и кой с каквото не може. И всеки се опитва или успява безпощадно да прецака другия. Или сам е прецакан. Или пък се е самопрецакал. Защото почтеността е забравено понятие. Представата за чест и достойнство е уродливо изкривена, тъй като всичко се измерва в пари, в пари и пак в пари.
Интересно е разрешен казусът човешка мечта. Най-често мечтите на героите на Станко Нацев са твърде дребни, прагматични, свързани с материалната страна на битието. Но дори и когато става въпрос за любовни мечти, най-често всичко търпи крушение или модифициране до съвсем, съвсем други нива и стойности от предварително мечтаното. Такива са героите в „Ромео и Жулиета от Връбница”, в разказа „Бялата царица” и в доста други.
Станко Нацев обича своите герои, но не е милостив към тях, не ги разкрасява или оправдава ни на йота. Макар че те определено имат огромна нужда от разхубавяване, както и нуждата да живеят по-красиво. А авторово разкрасяване не заслужават, защото не се стремят към красивото и възвишеното. Нацев наистина е строг, да не кажа безпощаден, когато често, боравейки начетено с примери от историята в широкия диапазон от елинските времена, през Наполеон та до близката история, ни казва непряко, но съвсем ясно, че пороците човешки не са от вчера, че в човешките отношения и в човешкото битие е пълно с грозни явления. Срува ми се, че въпреки безпощадността на автора в това отношение, въпреки всичко дочувам една съчувствена въздишка: „Ех, хора, до кога така?” Изобщо в своя зрителен ъгъл на писател Станко Нацев върви по тънкия и опасен ръб между съчувствието и безпощадно сатиричния реализъм. И това балансиране по ръба е ярко индивидуалната отлика и голямото достойнство на авторовата му проза. Ръбът е наистина опасен, хлъзгав и непостижим за посредствените разказвачи. Но е напълно постижим за талантливите. А Станко Нацев си върви по него и даже си свирука с уста, та се и подкача с читателите. Затова и не ни оставя унили и смазани от пътешествието по неговите страници, а напротив - често развеселени, като след остроумен виц, и не по-малко удивени от човешките глупости. И убедени, че всекидневните, уж незначителни събитийца нерядко обръщат човешкия живот като ръкавица. С други думи, оставят ни умъдрени.