ГОРЧИВ ХЛЯБ

Георги Стойков

Дин, дин, дин! - звъни училищната камбана и кани децата да стават от сън, вдига сивите гълъби от покривите.
- Батко, ставай! - вика Бончо. - Ставай, че закъсняваме!
Бончо изскочи навън. От лятната кухня мирише на препечен слънчоглед. “Мекици ще закусваме” - каза си той, дръпна кърпата от телта и се спусна към чешмата под дюлята. Пусна кранчето, мушна голото си почерняло вратле под струята, пърха радостно и така плиска гърдите си, че пръските стигат чак до пипера. После мята кърпата върху главата си. Трие пламналото си лице, ушите. Чува стъпки. Кърпата му пречи да види кой е, но той познава добре тия леки стъпки. Майка му спира зад него и тихо го кори:
- Защо си толкова непослушен бе, мама? Че може ли от леглото направо под студената вода?
- Искам да се калявам, като Павка Корчагин.
- Я стой! - издърпа тя кърпата и почна да изтрива мокрия му гръб. - Корчагин ще ми става, а си намокрил чак гащетата… Славчо събуди ли се?
- Спи.
- Спи ли? Какъв председател на класа е, щом се изтяга до пладне. Бързо го вдигай, че децата ей сега ще тръгнат.
Бончо се спусна да вика батко си, майка му тръсна пешкира два - три пъти, просна го отново на телта и влезе в кухнята да извади от тигана последните мекици. След малко Бончо се показа на стъпалата, напъхвайки шарената си моряшка фланелка в дочения панталон и викна към кухнята:
- Не ще, мамо!
- Защо?
- Болен бил…
Майка му остави мекиците и бързо дотича в стаята.
- Какво ти е, Славчо? - тя сложи ръка на челото му. - Нямаш температура. Да не си се ударил някъде?
Славчо притвори очи, обърна се към стената и промърмори:
- Не ми е добре.
- Но какво ти е? Къде те боли?
Мълчи.
- Хайде, Бончо, да закусваме, че ни чака работа, а батко ти…
Тя хвана Бончо за ръка и хлопна вратата. Къщата на Славчови е на главната улица. Срещу тях е училището. Оттам се чува свирката на преподавателя по физкултура.
- Строй се по класове!
Шум, мърморене, звън на мотики.
- Не говори!
Всичко притихва.
- Първи клас, ходоом - марш!
Децата запяха. Нестройно повлякоха крака. Отзад второкласниците, сред които и Бончо, съвсем не слушат първите. Пеят по-бързо и от песента се разбира само мелодията.
Славчо се обтегна. Ей, че славно ще прекара днес! Ще чака да излезе майка му, ще стане да се налапа с мекици. После ще поскита покрай реката и малко преди обед пак ще легне.
Пътната врата хлопна. Славчо отхвърли одеялото и скочи на пода. Намъкна късите, дочени гащета и излезе навън. Открехна вратата на кухнята, лъхна го мирис на пържено. Мекиците са захлупени на печката в порцеланова чиния. Вдигна капака. Ох, поръсени със захар! Сграбчи една, поднесе я към устата си, но като опарен я върна в чинията. Нали болните не ядат! Отчупи краищниче хляб, откъсна домат от градината и тръгна към улицата. Яде хляб и домат, а мисълта му все в мекиците. Приседна му и захвърли комата. Кокошките веднага го повлякоха из двора…
По обед майка му и Бончо се прибраха. Дълго се миха на чешмата, приказваха си нещо, но в стаята при Славчо никой не дойде. После звъннаха бакъри, отново замириса на пържено и отново в двора легна тишина. “Обядват” - мисли си Славчо. Но защо не го викат? Стана и бавно слезе по стъпалата. През отворената врата на кухнята се вижда единият край на масата с Бончо. Той клати босите си крака и често-често се навежда към масата. По едно време го съгледа.
- Мамо, батко е станал. Да го викам ли да обядва?
“Най-после” - въздъхна Славчо. Сега майка му ще дотърчи, ще го погали по главата и ще каже: “Хайде, маминото, ела да си хапнеш. И сутринта не си закусвал!” С крайчеца на окото вижда как майка му се надига от масата, поглежда към стъпалата и пак сяда на стола.
“Сега ще накара Бончо да ме повика” - надява се Славчо, но вместо това чува:
- Остави го. Той е болен…
Момчето стана и тръгна по улицата. Горещо и пусто е. Ято гъски се къпе на чешмата пред училището и вдига врява. Славчо се досеща, че някое от другарчетата му може да го види и бързо свива през плетищата към задната част на техния двор. Кукурузите изресили, овошките се очекнали с плод. Сяда под крушата-тамянка и едва не заплаква от мъка. Ще му се смеят утре, а може и да го накажат. Физкултурникът ще строи класовете, директорката ще го изкара отпред: “Не оправда нашето доверие, Славчо. Защо избяга вчера?”
Вечерта през баира над селото като облаци наваляват стадата, вдигат пушилка. В летните кухни светват огньове. Замирисва на дим и зелени печени чушки.
- Бате, де си бе, бате!
Славчо стои зад хамбара и не смее да се обади.
- Няма го, мамо! - съобщава Бончо на майка си.
- Виж, виж из градината.
Бончо се страхува от тъмното и не смее да иде. Тогава майка му отива до хамбара, хваща Славчо за ръката. Той се разплаква.
- Успокой се, хайде! Ела да вечеряме.
- Не съм гладен, мамо!
- Ела, ела. То така не може.
Настанява го на масата, насипва му пълна чиния с картофи и пъхва в ръката му вилица.
-Яж!
Славчо не смее да вдигне очи, посяга да набоде едно картофче. Изтървава вилицата и с плач изтичва навън.
Майка му се спуска след него:
- Какво става с тебе? Защо не ядеш?
Славчо притиска глава към гърдите й, затриса се цял.
- Горчи ми хляба ма, мамо!
Над покривите се показва месечината. Щурци запяват в градината. В притихналите клони на дърветата зашумява вятър.