Георги Константинов

Не ми се искаше да го кажа, но е така - нашият писателски съюз се отдалечава от важното си историческо място, той е някъде в полутъмния ъгъл на обществения ни живот.
Преди сто години, при своето историческо основаване, нашият писателски съюз е имал 19 члена-учредители - от Теодор Траянов и Никола Ракитин до Добри Немиров, с по-късното почетно членство на големия Иван Вазов. При обсъждане на съюзните работи тези български писатели са се събирали в една стая… Но всички знаем колко силно и плодотворно е било влиянието на техните книги в обществото, колко много е тежала писателската дума. И цялата дейност, всяка мисъл на нашите велики предшественици са били насочени към извисяване на родната духовност.
Трудно е да се сравняват различни епохи, но няма какво да крием - днешната картина на българския литературен живот е съществено по-различна. Тя може да събуди и куп нерадостни размисли.
Не че няма нови добри книги, написани от наши събратя и съсестри по перо. Интересни книги се пишат и въпреки всеизвестните материални пречки - немалко книги се издават, но почти всички те остават в сянка. Обикновено за добрите български книги не се говори и не се спори в медиите, те рядко получават достоен отзвук дори в литературните ни издания. Сега, когато се казва, че съществува свобода на словото, можем ли да отговорим - кои са значителните литературни сполуки през т.н. демократичен преход? Кои са нашите нови Димитър Димов или Емилиян Станев, Радичков или Стратиев, Ханчев или Фотев?
На писателските ни събрания врят и кипят дискусии за всичко друго - за имоти, за финансови неуредици, за преподреждане на управата - но лично аз не си спомням да сме разговаряли в писателската зала за открояващ се роман, за вълнуваща стихосбирка, за по-ярките заглавия от годишната творческа продукция. Засенчени и притиснати от всеобщия прагматизъм на пазарното общество, и ние самите често обръщаме гръб на творчеството си…
За един съвременен български роман, преведен и няколкократно издаден в Германия, за чийто автор, член на нашия съюз, се казва в тамошна рецензия, че пише “с балзаковски размах”, у нас не се появиха и десетина реда. Вече втори наш поет имаше стихове, поставени на билбордове в Брюкселското метро, а друг наш поет, пак в Брюксел, защити достойно паметта на безсмъртния Вапцаров, а в българския печат това мина почти незабелязано. За една наша сравнително млада белетристка, чиито разкази предизвикаха най-положителни отзиви по света и тя беше приета за член на писателските съюзи във Великобритания и Щатите, само малцина в нашия съюз знаят. И “пернишките” разкази на тази писателка навярно са развълнували истински най-много десетина пишещи от град Перник. Дано не съм прав…
Обикновено се интересуваме от личните си публикации, но не поглеждаме по-нашироко - към цялостния литературен процес у нас. И неведнъж сме оставяли случайна или користна ръка да подрежда иерахията на днешните литературни ценности - било според виждането на някоя странична група от “кандидати на славата”, било според нечий политизиран диктат.
Допускаме това положение, в което хора без необходимите сетива, но заемащи незаслужени постове в литературната наука и говорещи на абракадабърски език, да зачеркват (или изобщо да не забелязват) талантливи автори и книги. С право упрекваме властимащите (от две десетилетия насам!), че не обръщат необходимото внимание към съдбата на българската литература, към състоянието на българския език, че не ги е грижа за растящата духовна криза, но и ние самите рядко сме били активната страна в защита на българската книжовност. Очевидно не винаги удряме тревожната камбана за растящите духовни проблеми в обществото.
И малко правим за оценката и влиянието на нашите книги, за извисяване ролята на нашия писателски съюз в обществото. Същото това наше общество, за което статистиката твърди, че все по-малко се интересува от българска художествена литература, а неграмотността сред младите хора, според медиите, е достигнала 40 процента…
Да, няма как да заявим, че напълно изпълняваме творческите си цели. А тези цели според нашия устав са:
• Да се работи “за утвърждаване ролята на писателите в обществото”.
• Да се съдейства “за популяризирането на творчеството на българските писатели в страната”.
• Да се създават възможности “за творческото общуване на българските писатели с писатели от чужбина”…
В нашия устав се говори и за задължението да правим всичко възможно “за опазването на литературното наследство и българският език”.
Точно така: първостепенннна грижа за опазването на литературното наследство и на родния език и чак тогава - спорове за имотното наследство и съюзните парични суми…
Не казвам, че материалните проблеми са маловажни. И за тях достатъчно ясно е отбелязано в нашия устав: “Общото събрание приема бюджета на творческия съюз, при това с 2/3 болшинство”. Очевидно такова приемане би трябвало да стане с точно посочване на всички приходи и разходи, с назоваване на местата на банковите ни сметки, с отчет за всички наеми, спонсорства и спорадични помощи за изданията. Винаги ли спазваме тази точка ( чл.19, точка 6 ) на нашия устав? Не съм убеден, че са информирани всички - включително всички членове на ръководството ни - за цялостната финансова стратегия на нашия съюз, примерно в рамките на една година.
Но да се върнем към своята главна задача. Да, има отделни случаи през годините, когато писателският ни съюз е проявявал действена настойчивост при поставянето на един или друг духовен проблем. Например така беше в многократното ни искане за приемане на Закон за защита на българския език в парламента. И ще бъде справедливо да отбележим, че благородната битка продължава.
Но немалко други възможности са пропуснати. Ще дам само един пример.
В продължение на 5-6 години съм имал участие в работата на управителния съвет на Националния фонд “Култура” към Министерството на културата. Там поне два пъти в годината се предлагат ред програми, даващи субсидии за творческа дейност: за различни критически рубрики в литературни издания; за превод и издаване на български книги в чужбина; програма “Мобилност” т.е. програма за участие на творци в професионални срещи и форуми в чужбина; програма “Публика”, субсидираща влиянието на отделните изкуства у нас, включително и на родната литература (за авторски срещи, четения, творчески дискусии и т.н).
Десетки, да не кажа стотици, са били случаите в тези няколко години, когато са били финансирани по този начин творчески проекти на различни обединения и отделни творци. Примерно ще спомена, че някои автори, намиращи се извън писателския ни съюз, успяха да осигурят редица преводи на свои книги в чужбина. И така да се обявят за “най-превеждани автори” у нас. Не ги укорявам, защото предложените от тях проекти, все пак, са били акуратно съобразени с правилата за участие…
Но нито веднъж не е имало предложение от съюза на българските писатели… Не е имало наше предложение за превод на “Записки по българските въстания”, на “Немили-недраги ” или разказите на Йовков и Елин Пелин, на “Осъдени души” или на “Диви разкази”, на съвременни талантливи творби от наши колеги, членове на СБП.
Не сме потърсили също финансова подкрепа за провеждането на годишна дискусия, посветена на цялостната ни писателска продукция - проява, която мнозина считат за необходима. Няма ни и в програма “Мобилност”, подпомагаща участието на български писатели в чуждестранни форуми. А какво да кажем за неизползваната възможност за подкрепа на литературната ни критика ? А поискана ли е там - според правилата - помощ за трудното оцеляване на нашите издания?
А трябва да се представят само аргументиран проект и няколко юридически документа.
Питал съм неведнъж какви са причините за неучастие на нашия съюз в такива програми и не съм получавал точен отговор. Обикновено в предишни години се е изтъквала невъзможността съюзът да представи там легитимен документ за актуално състояние. Да се надяваме, че в днешно време причини от такъв характер повече не ще бъдат изтъквани…
По-голяма част от енергията на общите ни събрания се изразходва в обсъждането и провеждането на избори за ръководство - при това тези избори, според мен, не винаги са ставали по най-добрия начин.
Не ме напуска чувството, че поне половината от нас не са прочели внимателно какви са уставните правила (например член 22, точки 1 и 2 ) и вече споменатите творчески цели на нашия съюз.
Мога да продължа още в този дух: преди две години беше обявено, че СБП е станал член на Европейския конгрес (т. е. съюз) на писателите. Добро начало, но за жалост - без реално продължение. Още не сме чували за наше участие в негови конференции и дискусии, или в негови европейски програми (от чиято финансова помощ несъмнено имаме нужда).
А по отношение на литературното наследство - нека само да попитаме: как изпуснахме издаването на поредицата “Библиотека на ученика”, която беше сигурен патент на издателство “Български писател”? И защо не правим никакво усилие да си възвърнем законните права върху тази поредица? Имаше време, когато тези многотиражни издания на българските класици, предназначени за българското училище, носеха голям финансов приход на писателския ни съюз…А за духовните ползи от тази поредица - да не говорим…
Отделна тема представляват литературните ни издания - съюзният вестник, списание “Пламък”, създадено от Гео Милев, книгите излизащи в издателство “Български писател”. Получават ли тези наши издания постоянна материална подкрепа и следим ли доколко тяхното ниво е наистина “писателско”? Съществува ли обща убеденост, че точно изданията са истинското лицето на нашия съюз, нашата най-важна трибуна? И един не само технически въпрос - какво става с дългоочакваният електронен сайт на СБП?… Ще спра с въпросите дотук…
Всички знаем, че на предстоящото писателско събрание няма как да се разгледа целия спектър от болезнени теми, засягащи бъдещето на нашия творчески съюз. Но при избирането на допълнителни членове на управителния съвет и на нов председател общото писателско събрание може ясно да изиска от своите избранници необходимата положителна промяна.
И да очаква от подновената управа на нашия съюз един по-друг път, водещ към нова ситуация - в която фигурата на писателя и неговото творчество ще играят по-значителна роля в одухотворяването на обществото. Но да си кажем, че това би трябвало да започне с по-чувствителното одухотворяване на самия писателски съюз.
Време е да преебрегнем, поне в тези месеци, личните си дразги и нелитературни амбиции и да подкрепим бъдещето на своята творческа общност. Едва ли някой ще оспори, че ако порасне общественият и творчески авторитет на съюза ни, това ще подкрепи и писателския авторитет на всеки един от нас. Време ни е да излезем от тъмния ъгъл, да застанем на по-светло място в обществото.
Мисля, че сега е важният момент, когато трябва да защитим своя писателски съюз - от дребните страсти, от ниските цели, от вероятността да се превърнем в някакъв масов, синдикат.Ако сега не защитим своя съюз, може би утре няма да има какво да защитаваме…