ПОСЛЕДНИЯТ ЧОВЕК

Младен Минев

Слънцето вече залязваше и във въздуха се носеше мирис на дъжд. В далечината на север проблясваха светкавици, вещаеха буря.
Човекът стоеше на ръба на пропастта, усещаше с всяка фибра на кожата си повея на вятъра, усещаше електричеството във въздуха. Откъслечните спомени, които изплуваха в съзнанието му, го подсещаха за предстоящия сезон, но името му убягваше.
Все пак, беше преди много години - милиони, милиарди… Последният му бегъл спомен за този сезон беше, когато майка му го люлееше на люлка градския парк.
Не се бе връщал на Земята от осемдесет години и искаше сега да изпълни последната си мечта - да види родната планета и да умре на нея.
Бурята приближаваше, гърмът ставаше все по-силен, а светкавиците - все по-близки.
Човекът стоеше на ръба, загледан в черните облаци. Листата на дърветата капеха, обагрени в червено и оранжево, а вятърът ги поемаше в прегръдката си. Един сюрреалистичен танц, стар колкото света, който щеше да продължи вечно, но само за тях…
Тогава човекът си спомни. Есен. Да, това беше сезонът. Той се усмихна и направи крачка напред. За един много дълъг миг тялото му увисна над пропастта и после много бавно, или поне той така мислеше, полетя надолу. Падайки, се преобърна няколко пъти, а първите тежки капки дъжд се посипаха по него.
Човекът падаше и се усмихваше. Завинаги щеше да се слее с Майката Земя…