КОЛЕДНИ ПИСМА
В гората си отдъхнаха, когато Врабчето се зае да разнася писмата вместо Пощенския гълъб. Освен че не изчезваше никъде, то събираше вестите под стрехите, докато си шушукаше с птичките, и ги съобщаваше най-подробно на широкия свят.
Цяла есен пощальонът се трудеше неуморно. След първия сняг той се пресели до най-уютния комин и сутрин надничаше предпазливо от убежището си.
По Коледа застудя силно. Настъпи любимото време за Снежният човек, който обичаше да прави гимнастика, гол до кръста. След упражненията той се обливаше на чешмата и заявяваше високо, че денят е прекрасен. Червеният му нос, поизмръзнал от студа, грееше с цвета на морков…
Врабчето потръпваше, докато го гледаше, но нямаше как, трябваше да отлита към гората.В чантата си носеше две-три писма с надпис „Бързо” и плик орехи. То спря да отдъхне в началото на пътеката, която криволичеше между дърветата.
Тук се появи първия получател. Беше Сивият вълк, тръгнал да търси нещо за хапване. Случайно срещна Лисицата и като не му идваше нищо на ум, й предложи да се разходят до някоя кошара. Тя пък се чудеше как да се раздели с неговата компания, когато дочу гласа на Врабчето:
- Вълчо, има писмо за теб!
- Така ли - усмихна се радушно Лисицата. - Ела при нас, миличък, и ни го подай!
- Много бързам! - отвърна Врабчето и пусна плика на пътеката.
Вълкът го подуши, след това го разкъса и започна да се взира в листа. Гладният му поглед не разбираше нито дума, още повече, че не бе много грамотен.
- Дай на мен! - издърпа го любопитната Лисица.
Едно момче предупреждаваше вълка да не закача агънцата в кошарите, защото ще дойдат с дядо му, ще го уловят и ще го изпратят в зоологическата градина.
Лисицата се усмихна едва-едва, после направи уплашена физиономия и извика:
- О-о, колко опасно, Вълчо-о! Идва дружина ловци, за да те заловят! По-скоро се скрий някъде!
Без да разпитва, Вълка хукна между дърветата. А Лисицата, доволна, че се е отървала от него, започна да размишлява кой от най-близките кокошарници да навести.
През това време Врабчето долетя до мечата бърлога.
Мецана спеше непробудно.Тя бе разпоредила още през есента да оставят писмата й под камъка край входа на жилището. Щеше да ги чете на пролет, докато проветрява постелята си.
В отговор на подателя Врабчето взимаше гърненце захаросан мед, скрито край едно дърво, за да го отнесе на обратния адрес. Предвидливата стопанка знаеше, че зимата куклите често боледуват и няма по-добро лекарство отсладък и ароматен горещ чай.
Следващият получател беше Заека.Той се издирваше най-трудно, защото постоянно сменяше жилището си. Врабецът обикаля наслуки и най-после го зърна край един храст.
Заекътсе огледа къде да се скрие, но пощальона го изпревари и му подхвърли писмото. Две сестрички го канеха да им гостува за празниците, вместо да мръзне в гората. Обещаваха му голяма торта от пресни зелки, с много моркови вместо свещици.
- Звучи прекрасно!… - въздъхна Заекът. - Но в града има глутници кучета… Тук бягам само от вълка и лисицата, а там…
И той хукна да се посъветва със събратята си.
По обяд, уморен и замръзнал, Врабецът спря пред хралупата на катеричките. Носеше им предаде пратка орехи от нечия коледна елха.
Тези стопани бяха много гостоприемни. Първо го стоплиха с горещ чай, а след това го нахраниха с лешникови трошички. Врабчето пък разказа новините от града. Една от катеричките написа писмо до децата. Обещаваше да им покаже местата с най-много плодове - ягоди, къпини и лешници - когато дойдат догодина при тях.
Преди да настъпи сумрака, Врабецът се завърна в града, сит и стоплен. Оставаше да предаде писмото на катеричката в пощата и да занесе гърненцето с мед наобратния адрес, но това не бяха трудни задачи.
