Сергей Козлов

превод: Борис Борисов

ПРОЛЕТ

Огромни слънчеви зайчета скачат по снега.
Слънчевото зайче има големи топли уши и малка студена опашка.

Слънцето затопли земята. На земята й стана горещо: от нея се вдига пара.
Снегът се топи. По кръглата черна земя бягат поточета.
А дърветата наоколо са тънички - сякаш са отслабнали през зимата.

Кални късчета сняг в дълбоките дерета. Април е.

Цяла зима поточето беше като дълга ледена змия. Наникъде не тичаше, с никого не говореше, нищо не знаеше. Така си лежеше, застинало между еличките и брезите. Сняг го засипваше, покриваха го листя, брезови клонки и борова кора.
Само кълвачът чукаше над него цяла зима:
- Чуй, не спи? Чуй, не спи! Защо мълчиш?
Но ето, че стана топло, снегът се разтопи и между боровете и брезите поточето затича към реката. От хълма, по камъчетата… забърбори.
- Че аз не спя! Въобще не спя! Въобще не спя! - бърбореше поточето.
- А защо мълча? Ама че мълчаливец! Ама че мълчаливец! - учудваше се кълвачът.

Струва ти се, ако глухарчето подскочи - веднага ще отлети на небето.

Щурецът е зелената пружинка на ливадните часовници.

Ето го и дъждът, седна на блестящата ливада като уморена сива чапла.

ЛЯТО

Загуби се ехото в гората. Дълго се луташе, а после се добра до горското езеро и се стаи зад елите.
- Кря! - каза мама патица на патето.
- Кря-кря! - имитира ехото.
- Защо “кря-кря!” - попита мама патица. - Просто “кря!”
- Кря! - с тъничко гласче повтори патето.
- Кря-кря-кря! - пак имитира ехото.
- Кря-кря-кря!? - учуди се патицата.
- Кря-кря-кря-кря-кря!.. - закрещя ехото.
И тогава закрякаха всички наведнъж: мама патица, патето и ехото. Крякаха из цялото езеро, и скоро тяхното крякане полетя из гората: и закряка старият дъб, и пънът в дола, и храстът офика, и даже кълвачът престана да чука по дървото и крякна…
А вечерта, когато патицата и патето заспаха, ехото помълча малко, после забуха като бухал, а посред нощ - завика като сова.
И чак преди зазоряване, когато цялата гора заспа, ехото най-накрая затихна и се сгуши под елата…
През храсталаците и папратите, до колене в тревата и ягодите, като крие у себе си катерици и птици, гората върви към езерото.

Езерото е скрило в тръстиките си толкова патици и ловци, в дълбините си - толкова риби и мрежи, в очите си - толкова облаци кълбести, буреносни и перести, че то самото вече не знае къде са патиците, а къде ловците, къде са рибите и къде мрежите, къде е небето и къде водата.

Овце от облаци в небето.
Облаци от овце на земята.

Горещини, прах…
Лежи през лятото в репеите рошавото черно куче и диша така сякаш цяла зима са го преследвали глутница вълци.

Черен облак, космат облак. Плува по небето, а коремът му се влачи по баирите. Излезе от гората - с очи засвятка, с крака затропа. Кани се да си тръгне, а не може: завързан е за земята с хиляди мокри въженца.

Дъждовна капка се плъзна по ухото на грапавия лист от храста с френско грозде.

Зелките, подпрели с длани главите си, се загледаха в небето.
А прасетата-тиквички се разбягаха из лехите.

Ливадната трева, мокра от росата, мирише на прясно току-що издоено мляко и речна мъгла. Вечер е.

Плетът стои на главата си, опрял в небето здрави крачета, обути в рижи глинени ботушки.

Самотното плашило чува далечната музика и старата му шапка… потреперва.

ЕСЕН

Мечето се покатери на брезата и близна облака.
- Колко прохладни са днес облаците! - каза мечето. -Навярно наближава есента…

Вятърът ходи из есенната гора. Ходи, опира се на боровете. Стенат боровете, ронят шишарки.

Гъбите пачи крак са златните карамфили на есента.
С тях заковават мекия мъх на горските ливади, за да не го отнесе вятърът.

От края на септември ежът започна да се готви за зимата. Намери си трапче под стария бор, покри го с клечки, засипа го със съборени клонки, а дъното на трапчето постла със жълти листа.
“Ще дойде зимата, ще затрупа дома ми със сняг - мислеше си ежко, а аз ще спя на жълтите листа, шарените петна на слънцето ще топлят коремчето ми.”

Цяло лято дървеното геранило, приличащо на жерав, скриптя край горския път, поеше от кладенеца пътниците с чиста изворна вода.
Настъпи есента, задухаха ветрове, посипаха се листа. Облепиха геранилото от главата до краката и то стана цялото на червени, жълти и оранжеви петна.
Излезе на пътя лосът, зачуди се и разкрачи смешно четирите си крака.
После дотича заекът. “Хи!” - засмя се под мустак дългоухият и се скри в храсталака.
“Кой съм аз сега?” - тъжно попита геранилото, като се оглеждаше в кладенеца.
В гората нямаше кой да му обясни, че тази есен то се е превърнало в необикновен петнист жираф, самотно застинал край горския път.

По полето бродят замислените купи на сеното. Мъгла е.

Преди да отлетят на юг, гарваните се събират на огромни ята.
Враните не отлитат наникъде: но им е приятно да пограчат заедно с гарваните, да изпробват крилете си - сякаш наистина ще отлетят нанякъде.

Последната ябълка в цялата градина.
Нея даже птиците не я кълват - жалят я.
Нея даже хората не я късат - любуват й се.

Последните листа като мишки тихо шумолят и се разбягват по земята.

Пухкавото врабче е като камъче на пустеещия път. Ноември е.

ЗИМА

Тича през гората поточе: между боровете криволичи, под бъзовите храсти се промушва. Никой не може да го стигне.
Настигна го веднъж ноемврийският вятър…
Спря се поточето насред гората и се заозърта наоколо със сребърни очи.

Окапаха листата на дървото, то почерня…
Претича наблизо заек, почеса се от дървото, остави късче козина.
Дотича друг, също се почеса, също остави късче козина.
Дойде зимата, задухаха ветрове…
Стои дървото в снега, топли се със заешката козина.

Слънцето залязва - снегът стана розов.
Порозовя елата, порозовя хълмът, порозовя пънчето.
Претича заекът през полето, мушна розовите си лапи в розовия сняг.

Долетя червенушката, седна в снега, изпъчи гърдички.
- Зимна ягодке - попита я катерицата, - къде е твоето краче?
- Зимна ягодке - попита я кълвачът, - къде е твоето листенце?
Застана червенушката на едно краче, разпери крилце:
“Ето моето краче, ето моето листенце!”

В гората е тихо-тихо. Клонче не помръдва, шишарка не пада. Снегът е затрупал дърветата до пояс.
Струва ти се, че чуваш: като пощраква по върховете на дърветата, търкаля се червеното слънце…
И изведнъж: хлоп! хлоп! хлоп! хлоп! - от брезата западаха в снега глухари.

Дойде зимата.
Старият пън нахлупи на челото си пухкава кожена шапка.

Цепеницата се притисна към горещата печка и видя в съня си птици.