Пламен Павлов

През есента на 2013-та се навършиха 170 години от появата на Еленското класно училище - школата на стотици „даскали”, разпръснали семената на Просвещението, науката, културата и националната идея по цялата Българска земя. Да не забравяме, че онази Българска земя е необозримо по-голяма от скромните граници на днешната ни държава, че тя е достигала до Тулча на Дунавска делта и до Охридското езеро! Това новаторско, модерно по тип българско училище, създадено през далечната 1843 г., остава в нашата традиция с оригиналното, но и пределно вярно емоционално определение, дадено му от неговия възпитаник Петко Р. Славейков. И наистина, „Даскалоливницата” е мястото, където се „леят” не просто ученици, а „даскали” (учители) - така, както се леят свещи, които разпръскват тъмнината (може би не е излишно да си спомним, че тогава електричеството не е известно!), които носят светлина и хармония!

За съжаление, честването на забележителната сама по себе си годишнина си остана грижа най-вече на Община Елена, на кмета Дилян Млъзев, заместникът му Йордан Димитров, местните учители, музейни и читалищни дейци, ентусиасти… За пореден път едно събитие, чиято национална значимост е несъмнена, беше подценено от „компетентните”, както се казва, държавни, а дори областни институции във Велико Търново, отсъстваше и търновският митрополит Григорий. Без коментар, както вече е практика да казваме в подобни случаи. Разбира се, за подценяването на прочутата някога „Даскалоливница” своята вина има и модерната ни историческа наука,  която така и не излезе от познатите клишета за „първенство” на едни или други обществени явления и конкретни средища, от споровете в познатия стил на т.нар. местен патриотизъм. И все пак, нека накратко обобщим онова, което е представлявала тази школа за учители и будители, оставила трайни следи в националната ни история и култура.

Израстването на образователното дело в будния възрожденски град Елена не е случайно. Здравият български дух, пазещ спомена за средновековното българско царство, както и стопанския напредък и благосъстояние на малкия балкански градец са гаранция за това. Връзките с манастирите на Света гора Атонска, особено с „Хилендар” (тогава български по състава на своите монаси и национална традиция) също засилват духа на местните българи, водени по пътя за знанието и вярата от хора като даскал Ненчо още през  XVIII  в., следван от други известни и неизвестни личности на народни будители, сред които се открояват Стоян Граматик, Дойно Граматик и неговият син Андрей (Дечо) Робовски (или Робов). Както отбелязват познавачите на историята на Елена, местната българска община има своя трайна политика за народно Просвещение. Известният възрожденски учител и обществен деец Юрдан Ненов (впоследствие бележит еленски първенец, бащата на писателя Петко Ю. Тодоров и на Мина, любимата на Яворов) споделя: “Слушал съм между неволните вдовици и сиромахкини да казват: “Кърпата си от главата ще продам, само да ми се изучи детето.”

И затова, още през 1817 г. еленчани събират средства, а през 1820-та откриват нарочно построена училищна сграда, което е голяма рядкост в тогавашна България. Не е случайно, че един от първите ни национални водачи, мъченикът за българщината и църковната ни независимост, авторът на „Мати Болгария”  Неофит Бозвели възкликва: „Елена - село велико, с две черкви и славяноболгарско добропорядъчно училище”. Граматиците Стоян и Дойно познават не само Псалтира и църковните книги, но и славната „История” на Отец Паисий Хилендарски. От 1819 г., още преди да е построено „школото”, негов стълб става Андрей Робовски.  Възпитаник на Христаки Павлович в Свищов, той обновява учебната програма и методите на преподаване, привличайки над 500 ученици от Елена и околните селища. Именно даскал Андрей започва преустройството на училището през 1834 г. Тази амбициозна програма обаче е разгърната в модерен за епохата дух и осъществена от другия голям апостол не само на еленското, но и на общобългарското образователно дело - Иван Момчилов (1819 - 1869). Получил прекрасно образование при същия даскал Андрей в родната Елена, после в прочутото училище на Теофилос Каирис, след това по препоръка и с подкрепата на своя съгражданин Иларион Макариополски - и в Русия. Иван Момчилов е един от малцината тогавашни българи - ерудити, познавач на чужди езици, преводач, познат на тогавашните учени слависти. Макар поради заболяване да не успява да завърши семинарията в Одеса (учебно заведение, което за времето си се е равнявало на университет), Иван Момчилов се завръща в Родината натрупал солидни знания, опит…  Така през есента той поставя началото на класното училище в Елена, прилагайки модерните си педагогически виждания и високи изисквания.

“От малките и по-слабо подготвените - споделят съвременниците, той образува тъй нареченото взаимно училище, занятията в което повери на съгражданина си Юрдан Ненов отпърво и после на Иван Поп-Стефанов, от по-възрастните пък образува подготвително училище, в което той сам работеше, надзиравайки и упътвайки от време на време другия си помощник във взаимното училище…”  Заедно с богатата учебна програма, много светски и приложни предмети, здравата дисциплина и т.н., той пръв у нас въвежда биенето на училищен звънец - тази малка камбанка, която свиква не богомолците, а онези, които са призвани да вярват в знанието и българщината! Сърцатият учител въвежда гимнастически упражнения, „маршировка” и т.н., което му навлича подозренията на турците, че готви … бъдещи български въстаници - ако използваме едно понятие, появило се малко по-късно, бъдещи комити! Оставяйки на своето място достоен наследник в лицето на Никола Михайловски (брат на Иларион Макариополски и баща на Стоян Михайловски), Иван Момчилов се посвещава на още по-трудното поприще да пише и разпространява учебници и помагала, да обикаля градове и села като истински апостол… За прочутия някога учител е писано от редица съвременници, но най-интересна и основополагаща си остава книгата, написана от неговия ученик Милан Радивоев „Биография на Ивана Николов Момчилов (Кратък очерк за просветителската му дейност). София, „Държавна печатница”, 1912 г. Похвално е, че във връзка със 170-та годишнина на Еленската Даскалоливница книгата е преиздадена фототипно (София, 2013) със средства на Община Елена.

Уважаван и обичан от всички, радетел на българския напредък и свобода, Иван Момчилов е имал смелостта и доблестта открито да заяви: „ “Обичай  Отечеството си и никога да не пожелаеш и предпочетеш друго отечество от своето!” Впрочем, ако се „задълбаем” в онази епоха, ако погледнем поне оставеното ни от д-р Иван Богоров, и в онези времена редица млади и образовани българи са избирали пътя на емиграцията и осигуреното съществуване в други държави… Как ни липсват днес, през ХХI в. хора, „даскали”, интелектуалци, които не само да говорят така, но и да ни накарат да повярваме в себе си, нали?!

За тогавашните българи, при това неслучайни хора, какъвто например е Иван Кършовски, „школото” в Елена начело с Иван Момчилов е „висше” училище! Може да се спори за конкретната типология на „Даскалоливницата”, но тя би могла да бъде обявена за първата българска гимназия, дори за първия национален педагогически институт. И това съвсем няма да бъде пресилено - нека се замислим, че през 1843 г. нито е имало българско министерство на просветата, нито независима българска църква, въобще - каквато и да било институция, която да издава „сертификати” и определя учебни стандарти. Така или иначе, славата и авторитетът на това модерно за времето си, светско като приоритет образователно средище води към Елена млади българи от близки и далечни краища. Сред тях са Петко Рачев Славейков и Стоян Михайловски (eдва ли трябва да обясняваме кой е „Дядо Славейков”, както и Михайловски, написал заедно с много други творби и нашият на практика втори национален химн - „Върви, народе възродени!”), Никола Козлев (автор на популярната някога поема за хайдут Сидер!), Драган Цанков (общественик, политик, министър-председател на Княжество България), д-р Иван Касабов  (лидерът на Тайния Български централен революционен комитет, „прототипът” на БРЦК!), Никола Живков (просветен деец, приятел на Христо Ботев, опълченец, автор на текста на първия ни държавен химн „Шуми Марица”), неговият брат Георги Живков (революционер, политик, министър, председател на Народното събрание), Иван Кършовски (известен революционер, приятел на Васил Левски), Сава Катрафилов (учител, свещеник, участник в Ботевата чета), Стефан Бобчев (известен учен и общественик) и много други известни възрожденски будители, борци за нашата свобода, „строители” на модерна България. Сред тях са сочени имената и на емблематичните възрожденски дейци Добри Войников и Добри Чинтулов, макар и за кратко ученици в Еленското училище. Така или иначе, над сто от възпитаниците на „Даскалоливницата” пренасят факела на знанието и българската идея, а после и знаменитите някога учебници на Иван Момчилов, из цялата ни земя, а и сред българите във Влашко и Цариград… Нека посочим още едно издание, осъществено от Община Елена във връзка с настоящата годишнина -  книгата на Иван Ст. Иванов „Еленската Даскалоливница” (Eлена, 2013).

Да се върнем отново към смисъла на оригиналното и, както бихме казали днес, „неформално” име Даскалоливница. Създавайки тази нова дума, може би интуитивно, големият народен поет Петко Р. Славейков е доловил и нещо друго -  глаголът „лея” е най-точният, най-въздействащият в този и в други нестандартни случаи! Защото се леят не само свещи, но и камбани, които носят „гласа” на Бога и вярата, както, разбира се, се леят и … куршуми! Цяла гама от послания в духа на Възрожденската епоха можем да открием в тази колоритна, но и магическа дума!