УСМИХНАТИЯТ ФЕНЕР

Диана Атанасова

Беше по времето на цъфтежа на черешите, когато тя бе в една от най-тежките си депресии. Лапите на бездушието, проблемите и тревогите бяха я блъснали на дъното, откъдето кой знае можеше ли да се оттласне.
Мъжът й работеше или помагаше на някого, или просто беше някъде с някого. Връщаше се прекалено уморен, за да бъде и с нея. Децата достатъчно големи, за да не живеят с тях, се обаждаха само когато са в нужда или някакъв дискомфорт. Същото правеха и възрастните им вече родители. Така че тя трябваше сама да изпие горчилката на 40-те години. Прекалено много, за да се радваш на собствения си живот и прекалено малко, за да си вече освободен от грижи по другите. Приятелите бяха си отишли или останаха като познати, които се обаждат, ако нещо им потрябва, изобщо да вземат нещо, но не и да дадат. Егоизмът у хората в последно време се разрастваше като злокачествено образувание.
Изведнъж това съобщение: „Имаме дъщеря!”. Защо зет й бе решил да го изпрати вместо да й се обади? Имаше внучка! Най-красивият сън от детството й се сбъдва! Този за нея и баба й, срещите ще се повторят с нейната внучка. Ще й открие целият свят, всъщност тази му част, която тя самата обичаше… Ще й чете приказките на Андерсен и тези от илюстрованата детска Библия. Ще отглеждат заедно цветята в градината. Ще я научи на всичко, без да й позволява всичко разбира се. Ще й вдъхне уважение към принципа. Ще и даде и получи това, което с децата си не успя…
Дъщеря й рано се отдели от тях - отиде да учи. Рано се и омъжи. Синът й - той беше голямото огорчение на живота й. Даде му най-доброто от себе си, всичко което имаше. А се оказа, че не е успяла. Всъщност нещата между тях бяха наред, докато се появи момичето, което унищожи това, което тя бе градила. Момичето, което стана негова жена. И което преди да стане, промени представите му за живота и дори за собствената му майка. Когато тя се опита да говори и да каже на сина си, че всъщност е манипулиран, без да съзнава това, той се нахвърли върху нея. - „Ти си манипулаторката, не тя!”. Майката се разтрепери. Сълзите й не можаха да се задържат. Насреща й стоеше съвършено чужд човек. Чужд за мъката й, истината, всичко. Тъй като бяха в неговата квартира, тя беше тази, която трябваше да си иде. Отиде в църквата, където човек търси утеха, а всъщност плака през цялото време, докато беше там. Резултат от молитвите й все пак имаше. Беше нещо като упойка, макар и временна.
И сега това момиченце, вече виждаше сбъдната една от мечтите си! Обичта й няма да е прекалено извиняваща. Така както не беше и тази на нейната баба. Тя бе получавала упреци, но толкова благи бяха те в сравнение с последващите в живота й. „Цвети, ти все си права, никога не си виновна!” - казваше баба й. Но как да усеща вина, когато не прави нищо, за което е убедена че е погрешно. Постъпваше не както иска, а винаги както трябва или поне мислеше че трябва, оттам и тази й правота…
Вратата към градината се отвори, беше мъжът й.
- Ехо, прибрах се! - едрият, добре изглеждащ за възрастта си мъж, целуна машинално жена си.
- Имаме внучка! Дъщеря ни е родила момиченце! - слабото, изпито от безсъние лице на Цвета, бе засияло от блясъка в очите й.
- Така ли? Ами да ни е честито! Как е Теди, нормално ли е минало?
- Добре били и тя и бебето, нищо друго не знам! Пратиха съобщение. Телефоните са им изключени. Така исках да е момиченце, да има с кого да си говоря!
- Чакай де, те ще ти я дадат ли? - каза Димитър и съжали, виждайки че лицето на жена му помръкна. - Нали ги знаеш сега младите, затова го казах. Е, аз отивам да хапна, че пак ще излизам.
А ако не й я поверят? Ако кажат, че не искат да се меси във възпитанието й? А дори и да й позволят да живее до нея, има ли право да прехвърля върху детето всичките си очаквания? Прекалено тежко е за едно беззащитно същество, каквото е невръстната й внучка. Горкото дете… Все пак лятото не може да не идват. И детето ще е с тях. Тогава ще му направи фенер, като този, който й правеше баба й - от диня. Отделя се месестата част, а вътре се слага свещ. Преди това, обаче, се изрязват очи, нос и уста - нещо като усмихнато слънце, както го рисуват децата. Това усмихнато светещо човече-слънце, беше един от най-милите й детски спомени. Непременно ще го направи за внучката! Пък и приказки ще й почете…