В ПОСЛЕДНИЯ ДЕН

Диана Атанасова

Момичето учтиво запита кой е последен и зачака. Бе чакало на много и най-различни опашки: за зеленчуци при социализма, за визи при капитализма и за какви ли не документи пред различни гишета. Но тази опашка беше особена - за влизане в 21-я. Хората откога се бяха разшетали, създадоха комитети за посрещането и всякакви други организирани влизания в Новия век. А тя остана за последния ден. Все някакви проблеми разрешаваше с документите, бюрокрацията направо й взе здравето. Затова пък корупцията не можа да й прибере парите. Не че бяха много.
Най-оживена на опашката беше групата на далавераджиите. Те дискутираха сумата, която ще почнат да вземат за вход, като минат оттатък. Щяха да се заемат и с транспорта. Изобщо далаверата се очертаваше внушителна. Зад тях слабички, високи, очилати, теснораменни момчета бяха вперели очи в мониторите на компютрите си и витаеха някъде из виртуалното пространство, глухи за каквато и да е далавера. Следваха ги феновете на фитнеса, с максимално напомпаните мускули и тези с програмите - йогисти, индуисти и други там подобни, които съсредоточено упражняваха техниките си. Точно пред момичето, някакъв имиджмейкър оправяше последните подробности от тоалета на клиента си и му даваше заключителни указания за поведението и жестовете му. За зла участ, застаналите зад нея метъли пуснаха любимата си музика и направо й втвърдиха нервите. Да, скучничко е сам на опашка, особено на такава.
Денят преваляше, когато най-после дойде и редът на Момичето.
- Какво носите? - запита я жената на входа.
- Себе си - отговори Момичето.
- Не е достатъчно. Някакъв имидж, програма?
- Не обичам програмите.
- Как сте с виртуалното пространство?
- Никак.
- А някаква култура от съвременната нямате ли? Филми на насилието или първични картини?
- Не ги понасям.
- Във виртуалното пространство Ви няма, култура нямате, програма. Какво изобщо притежавате?
- Талант - отзова се Момичето.
- Правите кавърверсии, рисувате авангардно, играете в авангарден театър?
- Не, пиша.
- Практическа психология, психарски книги, фентъзи, поезия за тоалетното казанче?
- Не пиша поезия за тялото, а за духа.
- Как и какво по-точно пишете?
- Класически. За морето, звездите и реалностите около мен.
- Хората откриват вселени в Космоса и подсъзнанието, а Вие класика и реалности! Няма да мине.
- Какво друго освен талант имате?
- Красота.
- И каква? Като Ви гледам, нито главата Ви е бръсната, нито сте в марково облекло, не сте и татуирана. В какъв стил сте?
- Собствен. Индивидуален.
- Коя сте Вие, та да иматe собствен стил? И не разбрах каква е красотата Ви.
- Естествена.
- Че такава има ли? Впрочем имайте си я, но тука не минава. Какво друго можете да предложите?
- Любов и истина - след кратка пауза отрони Момичето.
- Каква любов? Хомосексуална? Не? Другата не е интересна. И истината не е на мода. Сега е в ход играта. Как сте с играта?
- Приемам само сериозната.
- Ясно. Значи сте с бедно въображение. А да сте проявили някаква смелост, например да сте се съблекли някъде публично?
- Аз съм християнка.
- А ние тук какви сме? Да не би само Вие да сте християнка! Защо не си кажете, че сте страхлива и сбутана - губеше търпение жената на входа. То какво ли и ще показвате, като гледам и силикон даже нямате. Вие както разбирам, сте съвършено празна. Една такава като Вас да му се случи на човек и ще му вгорчи влизането в Новия век! Носите ли нещо, което да си струва или само ни губите времето?
- Нося - упорстваше Момичето.
- И какво?
- Човещина.
- Хуманизъм значи? Той едва е влязъл в 20-я век, а Вие искате да го прекарате и в 21-я. Ама че нахалница! Номерът Ви няма да мине. Следващият!