ВОЙНАТА, ЖИВОТЪТ, НАДЕЖДАТА

Илияна Делева 

          

„Сляпата сила на злото бе тръгнала необезпокоявана

 на обиколка по света.”

В. Б. Ибанес

Когато вземете в ръце томчето от „Световна класика” на издателство „Персей” със заглавие „Четиримата конници на апокалипсиса” ще се усетите истински щастливи. Това усещане е от докосването до едно истинско книжно бижу. Корицата на Стефан Тотев, името на класика на испанската литература Висенте Бласко Ибанес ще затвърдят представата Ви за добър избор на книга. Преводът е на Румен Руменов, претворил водещи класически и съвременни испански автори.  С изключително майсторство преводачът пресъздава стила на Ибанес, вариращ от извисяващи поетични образи до стъписващи натуралистични епизоди с катарзисно въздействие.

И преди да ви разкажа за самата книга, искам да споделя адмирациите си за издателите, които чрез възраждането на една поредица, белязала читателския вкус на не една генерация български любители на книгата, именно „Световна класика” (някога поредица на издателство „Народна култура”), представят неиздавани досега на български език автори и произведения или преиздават почти забравени такива, но оставили с качествата си дълбока следа в литературата и културата на днешната ни цивилизация.

Още през 1934 г. този роман на Винсенте Бласко Ибанес е издаден на български език, а сега - за втори път, през 2013 г. Това е писател, който  критиците и познавачи на испанската литературна традиция поставят редом с титаните Мигел де Серванес и Бeнито Перес Галдос - авторът на класиката „Фортуната и Хасинта”. Висенте Бласко Ибанес е испански писател и политик, който постига световна слава с романите си, свързани с Първата световна война, най-известен от които е именно “Los cuatro jinetes del Apocalipsis” , написан през 1916 г. и още през 1918 е преведен на английски език. Името на писателя се  свързва с Поколение ‘98, известно като Generaciоn del 98 - испанско литературно и културно движение от първите две десетилетия на 20-ти век и представлява група млади писатели, които в лицето на поражението (от 1898, когато великото испанското кралство губи и последните си останали колонии от изминалото грандиозно могъщество) в испанско-американската война, обявяват морално и културно прераждане на Испания. Заедно с него към тази група принадлежат Рамон дел Валие Инклан, Мигел де Унамуно, Бенавенте и Мартинес, Пио Бароха и Неси, Рамиро де Маесту, Рубен Дарио и самия Асорин, дал име на групата. Малко по-късно е прието да се включат Ганивет и Антонио Мачадо, както и Ортега и Гасет, Рамон Перес де Аяла и Мараньон. Естетическите им представи включват  и тенденциите на космополита, включително политическия либерализъм.

Кратка справка за биографията на Висенте Бласко Ибанес разказва, че  e роден във Валенсия. Завършва право, но никога не го практикува. Занимава се с политика, журналистика, литература. Войнствен републиканец е. Издаваното от него списание El Pueblo („Селото”) неведнъж предизвиква скандали и дебати, а той самият е арестуван многократно и лежи в затвора. След избирането му за депутат от Валенсия е освободен заради депутатския му имунитет. Създава си немалко врагове и едва не е застрелян при пореден сблъсък (куршумът е спрян от токата на колана му). Отвратен от политическата власт в Испания, емигрира във Франция, където умира на 28 януари 1928 г. - ден преди 61-я си рожден ден. Автор е на трийсетина романа. На български са издавани „Тръстика и кал” , познат у нас и с телевизионната си екранизация и  също преведеният през 1982 г. Mare Nostrum (1918). Най-значимото му и най-популярно произведение обаче е„Четиримата конници на Апокалипсиса”.

Такава книга се препрочита. Един бърз прочит не е достатъчен, макар текстът да увлича да видиш по-бързо какво следва. Но за да успееш да вникнеш в дълбочините му се налага да се връщаш към части и мисли отново и отново, да проверяваш историческите факти, защото освен, че вече е изтекъл век от събитията и описанието им, много от нещата препращат съвременника към едни други събития. Историята се повтаря. Явно не сме успели да научим добре уроците и. И затова имаме нужда от препрочитане на такива книги.

Четиримата конници на Апокалипсиса” е по-скоро семейна сага. Първата световна война е разказана през историята на едно аржентинско семейство. Сагата свързва и противопоставя близки роднини заради глобални политически проблеми. Аржентина се е превърнала в място за спасение на родоначалника им - своенравния едър земевладелец Мадариага, наричан Кентавъра, който казва, че тук „Младите мъже не тръгват като стадо да убиват други младежи, които не познават и чиято вина е, че са се родили в селото отсреща”. Той се труди здраво и осигурява препитание за семейството си. Търси най-доброто за своите. Поставя на първо място рода. Намира, че „Отвъд океана са прекалено много, живеят един върху друг, пречейки си взаимно, храната е недостатъчна и те лесно изпадат в ярост.” Този му прагматичен пацифизъм го прави успешен в Латинска Америка, но дъщерите и зетьовете му, неуспявайки да живеят заедно, се връщат в тази Европа, от която са избягали и се превръщат във врагове. През образите и постъпките на отделните членове на семейството авторът показва различни картини на обществото и различни гледни точки към историята, която се сътворява и случва всеки ден.

Различна е съдбата на френските и германските братовчеди. Различна е първоначалната им нагласа и стремежа за завръщане в Стария континент е продиктуван от различни мотиви. Затова и двете семейства приемат и преживяват войната по различен начин.

Марсел Деноайе е избягал от предишната война. Намерил е себе си, любовта и богатството си в Аржентина. Връща се във Франция и споделя ценности като хуманизъм, демократизъм и миролюбие. Франция до последно не вярва, че Войната ще се случи, не го вярва и Марсел Деноайе. Но когато събитията прииждат, се чувства възрастен, закъснял, безполезен, виновен. Търси начините да се включи - пари, тютюн за случайни войници, за жени и деца, които не познава, които изпращат своите на фронта.  „Завидя на тази болка, завидя на този гняв” - болката  и гнева на мирния човек, принуден да изпрати най-скъпото си - децата на сигурна смърт. А когато започва отстъплението, той е в замъка си, в имението си, сред хората, които работят за него и подкрепя с каквото може и каквото има всеки френски войник.

Другият зет на Мадариага - германецът Карл фон Хартрот, избягал от родината си заради фалшификации и злоупотреби и превърнал се в смирен и раболепен безволев мъж, пожелава да разделят богатствата му и заминава със семейството си за Германия. Там той се чувства голям и богат с наследеното и с великогерманските имперски амбиции, в които възпитава и децата си. Юлиус фон Хартрот е братовчед от Берлин - най-големият, хуманитарен професор, но и той е в плен на вярата в раждащите се още по онова време  расизъм, шовинизъм и войнолюбие.

Когато четем за подготовката за Първата световна война в романа си спомняме за подготовката на следващите големи и локални конфликти. Войната винаги си прилича. Психозата, обхванала всички хора преди войната, най-ярко е показана в разделението на семейството. Срещите на германските и френските братовчеди в една чудовищна война са тежки и болезнени. Времето, което Елена - сестра на жената на Деноайе прекарва във френското семейство е осъдено. „Германия се е настанила в дома ми”, мисли старият Марсел. Той не допуска човечността и майчините и чувства заради голямата несправедливост. „С абсурдните си молитви иска да накара Господ да прави компромиси!”.

Роман на идеите по особен, почти ироничен начин сблъсква героите си. Когато Юлиус фон Хартрот, обсебен от великогермански и расистки, антихуманни мисли отива да предупреди братовчеда си Хулио, между него и Архенсола възниква спор. В аргументите и двамата цитират Ницше. И така с „една война прави свята всяка кауза” Ницше застава срещу  Ницше, който е против „измамната хитрост на расите” и смята, че това, което липсва на Германия е „стилово единство във всички проявления на живота”, а това е същината на културата.

И отново се връщаме в сагата и посланията и за семейството: „Семейството не винаги е това, което ни се иска. Мъже с твоята кръв са от другата страна. Ако  видиш някой от тях… не се колебай, стреляй!” След срещата с Юлиус, след срещата във Вилбланш на Марсел с един от по-младите му племенници, този съвет е напълно оправдан.

Като в старите приказки романистът изкарва на показ всичкото зло у агресора, макар като модерен човек да търси психологизъм, човешко. На места германските войници и офицери са показани с желанието да бъдат видени като човешки същества и също жертви. Един от тях споделя „Войната е тъжно нещо”. Но после, заслепени от кръв, показват злото си лице.

„Ето го отстъплението” Марсел Деноайе го преживява, виждайки френските войници, принудени да вървят назад без да знаят до кога, без да знаят за какво, принудени да бягат без да са победени. „Вървяха…вървяха…вървяха…” без ентусиазъм, с гняв и отчаяние. Отчаяние, достататъчно силно показано в това трикратно повтаряне на глагола.

Войната променя всичко. И макар в Париж да остават хора, които уж продължават живота си такъв, какъвто е бил и преди нея, макар че бягството на определена класа е към испанските курорти, отпечатъкът е дълбок и траен.

Войната променя любовните копнежи и ценностите. Историята на Хулио и Маргарита съвсем не е просто любовна история. Макар в началото да започва така. Тайни срещи, скрити погледи, развод заради „другия мъж”… Когато войната не е само заплаха, а действителност, Маргарита открива себе си в мисията да помага, а срещата с ранения и съпруг я извисява до онази Любов, на която са способни само Майката и Бог. Тя избира да бъде непозната милосърдна сестра, грижеща се за героя страдалец без да му се разкрива. Познал ли я е? Не това е важното. Сбогуването с Хулио и другото лице на любовта - забавление и страст са логични. Но точно това сбогуване извиква Мъжа, защитника и боеца у иначе разглезения светски лъв. Хулио! Бащата не вярва на очите си. Синът му, бохемът, е станал защитник не на своята, а на неговата родина! Умилението, обичта, бащинската гордост стоплят сърцето му и цялата предишна неприязън към сина му, безполезно прахосващ живота си, се стопява.

Дъщерята - Чичи, е свободомислеща млада дама, която се влюбва в сина на сенатор Лакур, приятел на баща й. Преминава през войната, променяйки нагласи и чувства, тя е, която носи на финала тъжния оптимизъм, че животът продължава. „Полетата на смъртта я караха да мисли за живите”.

„Четиримата конници на Апокалипсиса” е и полемичен роман - роман на идеите. От една страна, на идейно ниво, в романа се сблъскват имперският германски реваншизъм и френският демократизъм. От друга страна, идеята за войната като опозиция на всичко цивилизовано и хуманно далеч надхвърля конкретната историческа ситуация, изобразена в творбата. Различните герои преживяват войната различно и затова я разказват така. Войната като карнавал, когато я представя младият испанец Архенсола, приятел на Хулио. Войната като пътека към Апокалипсиса - така я усеща руснакът Чернов - един от героите в книгата. Той ги описва също както древния евангелист: четирите бича на земята, персонифицирани в уродливи същества, препускащи на дръгливи, но страховити коне и безмилостно мачкащи под краката си човечеството. Първият конник е Чумата, изстрелващ непрестанно с лъка си смъртоносни стрели по ужасените хора; вторият конник е Войната - млад, атлетичен и жесток, размахващ високо над главата си страшен меч; третият е стар, плешив, отблъскващо слаб, в съсухрената си ръка държи везни, символ на оскъдната храна - това е Гладът; през сухата като пергамент кожа на четвъртия конник прозират костите на скелета му, лицето му на мъртвец е изкривено в язвителната усмивка на разрушението, в ръцете си върти огромна коса - Смъртта

Когато затвориш книгата усещанията остават. Все още виждаш как препускат бясно четиримата конници през света. Свирепият им галоп носи мъка, нещастия, разрушения и смърт на хората. Това е войната! Хората не вярват, че е възможно. Това не може да се случва днес - в онова време. Човек вярва, че е станал по-добър, по-зрял. Но ето че войната идва. И всичко се преобръща.

А години след това днешният читател си дава сметка, че тя, войната е идвала отново, че тя и днес дебне. Можем ли да я спрем? Имаме ли тази сила? И откъде да я получим ако не от уроците на историята, от уроците предадени с болка и обич от писателите. Човечеството и днес боледува. Конниците дебнат и днес. Само Любов е нужна за да продължим напред.