Витка Витанова

ОЦЕЛЯВАНЕ С ЛЮБОВ

- Няма да отида в старчески дом! Искам го, не разбираш ли?
- О, ти пък! Глезотия! Хем е много стар, хем е черен!
- Черен ти е котелът, дето вариш в него сапуна! В моите очи е чаровен. А и виж какъв умен поглед има - продължаваше съседката.
Откакто овдовя и децата й тръгнаха по света да си търсят късмета, самотата не й даваше покой.
- Слушай, помисли! Още едно гърло при тая пенсия и хептен ще заприличаш на чироз - рекох.
- Да, но ще ми топли краката, кокалците. Това е единствения начин да оцелея, след като откача и последния радиатор от парното. Другите вече ги продадох за хляб и лекарства.
Когато я посетих следващия път, в скута й дремеше голям черен котарак, когото тя гальовно милваше и нещо му шепнеше.
Трудно ми беше да преценя кой от двамата е по-блажен - той или тя.

—————————–

МАБО

Дъщеря ми доведе вкъщи един симпатяга и каза:
- Този ще ти бъде зет!
Всички се зарадвахме - роднини, приятели, комшии…
Дойде и денят на сватбата. Навсякъде у дома - рози. Бели, розови и алени като кардиналска мантия. Алена е и панделката на Джина. Тя самодоволно върти опашка до брат ми, защото е наш гост - сватбарка.
След сватбеното тържество обаче настроението се понижи моментално и то само от една думичка. Майка ми взе, та рече на зетя:
- Тази каква ти е? Как ще й викаш? - и ме посочи.
- Бабо - изстреля той, без дори да се замисли.
Нали майка му е тук, как ще вземе да ми казва “мамо”, като си има майка!
Епицентърът на взрива едва не пръсна сърцето ми. “Баба” ще ме нарича! Че аз
съм много по-млада от майка му, така ще ми викат внуците! И от яд отвързах червената панделка на Джина.
Мислех, че кучетата не разбират от семейни вълнения. А Джина изплези език, дълъг като вратовръзка и ме погледна с тъжни очи… Същите като очите на дъщеря ми, която вече беше казала “мамо” на свекърва си.
Една братовчедка започна да ме утешава с нулевия си резултат:
- Пък на мен зетят никак не ми вика.
Друга добави:
- А на мен ми казва “Госпожо Карабелова, готов ли е обяда?”.
Зетят отбоде сватбената кърпичка от ревера си и започна да си бърше потта от притеснение. Дожаля ми за него, пък и се страхувах проклетата думичка да не разпадне настроението на гостите като верижна реакция. Но не знаех какво да кажа.
Тогава мъдро се намеси синът ми:
- Явно че в българския език не достига една думичка. Затова предлагам компромисното “мабо” - средно от “мамо” и “бабо”. Какво ще кажете?
Аз се съгласих веднага с това предложение. Защо да не обогатим българския език с нова дума?! И вързах отново алената панделка на врата на Джина.
Ако чуете някога зет ми да вика “Мабо!”, не се чудете. Опитайте и вие!
“Мабо” не само звучи по-добре от “Бабо!”, а и действа подмладяващо.