Били Колинс

превод: Христина Керанова

РАЗСЕЯНОСТ

Името на автора си тръгва първо,
послушно последвано от заглавието, съдържанието,
сърцераздирателната развръзка, целият роман
внезапно става от онези, които никога не си чел,
нито пък чувал,

сякаш един по един, спомените, които си скътал,
са решили да се оттеглят в южното полукълбо на мозъка,
в малко рибарско селце, където няма телефони.

Много отдавна си целунал имената на деветте музи на прощаване
и видял как квадратното уравнение си приготвя багажа,
и даже сега, докато запаметяваш реда на планетите,

нещо друго ти се изплъзва, може би името на цветето в герба на някой щат,
адреса на някакъв чичо, столицата на Парагвай.

Каквото се мъчиш да си спомниш,
не е застинало на върха на езика ти,
нито пък се е притаило в някой тъмен ъгъл на далака.

То е отплавало надолу по реката от митологията
чието име започва с Л, доколкото си спомняш,

тръгнал си по coбствен път към забравата, за да се присъединиш към онези,
които дори са забравили да плуват или карат колело.

Нищо чудно, че се събуждаш посред нощ
да провериш датата на някоя известна битка в книгa за войната.
Нищо чудно, че луната през прозореца изглежда като излязла
от любовно стихотворение, което някога си знаел.

ВРЪЩАМ СЕ ОБРАТНО ВКЪЩИ ЗА КНИГА

Правя кръгом на чакълената пътека
и се връщам обратно вкъщи за книга,
нещо да чета пред кабинета на доктора,
и докато съм вътре, и плъзгам пръстa
следовател по лавицата,
едно друго аз, което не пожела
да се върне обратно вкъщи за книга
се отправя навън,
кара по алеята,
cвива наляво към града,
призрак в призрачна кола,
пореднa брънка във веригата на времето,
цели три минути преди мен -
pазстояние, което ще съществува
до края на живота ми.
Понякога ми се струва, че го виждам
няколко души преди мен на опашката
или става от масата
за да напуснe ресторанта тъкмо преди мен,
обличайки палтото си на път към изхода.
Hо няма как да го хвана,
няма начин да го възпра
и да ни сложа отново в синхрон,
освен ако един ден той не реши да се върне обратно
вкъщи за нещо,
но не мога за нищо на света
да си представя какво може да бъде това.
Той е ей там винаги пред мен,
първо стига до моята цел, невидим скаут,
хрътка, която ме дърпа да вървя с него,
сянка, която ми е съдено да следвам,
моят перфектен двойник,
само побутнат един инч в бъдещето,
и съвсем не така добре запознат като мен
с любовните стихове на Овидий -
аз, който се върнах обратно вкъщи
тази съдбовна зимна утрин и взех книгата.

ПЪРВИЯТ СЪН

Вятърът си играе на призраци около къщата тази вечер
и облегнат на вратата на съня
започвам да мисля за първия човек, който е сънувал,
колко мълчалив трябва да е изглеждал на следващата сутрин

докато другите стоели около огъня,
облечени в животински кожи
и разговаряли помежду си само с гласни,
защото това било дълго преди откриването на съгласните.

Той вероятно се е отдалечил, седнал сам
на една скала и се вглеждал в леката мъгла над езерото
като се опитвал да си обясни какво се беше случило,
как така беше отишъл някъде, без да отиде никъде,

как беше обвил с ръце врата на звяр,
който другите можеха да докоснат
само ако са го убили с камъни,
как беше почувствал дъха му върху голия си врат.

Но от друга страна първият сън може да е споходил
жена, но тя ще се държи,
предполагам, по доста подобен начин,
ще се уедини да бъде сама близо до вода,

cамо че извивката на младите й рамене
и наклона на наведената глава
ще я правят да изглежда ужасно сама,
и ако ти случайно забележиш това,

вероятно ще останеш в историята като първия човек,
който някога се е влюбил в тъгата на друг.

ЯПОНИЯ

Днес прекарвам деня в четене
на любимо хайку,
произнасям няколкото думи отново и отново.

Също като че ли поглъщам
все същото малко, перфектнo гроздово зърно
пак и пак.

Вървя из стаите и го рецитирам
и оставям буквите му да cе cипят
във въздуха на всяка стая.

Заставам до голямата тишина на пианото и го казвам.
Казвам го пред картина на морето.
Тактувам ритъма му върху празна лавица.

Слушам как го казвам,
после го казвам, без да слушам,
и после го чувам, без да го казвам.

И когато кучето вдига поглед към мен,
аз коленича на пода и го прошепвам
във всяко от дългите му бели уши.

То е онова за еднотонната камбана на храма
с пеперуда спящa на повърхността,
и всеки път когато го казвам, усещам болезнения
натиск на пеперудата върху желязната камбана.

Когато го казвам пред прозореца,
камбаната е светът
а аз съм пеперудата, която си почива върху него.

Когато го казвам пред огледалото,
аз съм тежката камбана
а пеперудата е животът с хартиени крила.

И по-късно, когато го казвам на теб в тъмното,
ти си камбаната,
а аз съм езикът на камбаната, и те карам да звъниш,

a пеперудата се е отклонилa
от пътя си
и се люшка като на панта във въздуха над леглото ни.

СПОНТАННА ЛЮБОВ

Сутринта както се разхождах по брега на езерото,
се влюбих в едно орехче
а по късно през деня в една мишка
която котката беше изпуснала под масата.

В сенките на есенната вечер,
обикнах една шивачка
все още зад машината дo прозореца в шивачницата,
а още по-късно купа с бульон,
от която се вдигаше пара
подобно пушек от морска битка.

Това е най-добрия вид любов, мислех си,
без компенсации, без подаръци
или лоши думи, без подозрения,
и мълчание по телефона.

Да обичаш кестен,
шапка и ръката си на кормилото.

Без страст, без затръшнати врати -
да обичаш миниатюрно портокалово дърво,
чистата бяла риза, горещия душ вечер,
магистралата която пресича Флорида.

Без чакане, без мусене, или злоба -
просто пристъп на обич отвреме-навреме

към орехчето построило гнездо
на нисък клон надвесен над водата
и към мъртвата мишка,
все още облечена в светлокафявия си костюм.

Но сърцето ми е винаги подпряно
на триножник в полето,

готово да посрещне поредната стрела.

След като хванах мишката за опашката и я занесох
до куп листа в гората,
открих че стоя пред мивката в банята
и отвисоко гледам влюбено сапуна,

толкова търпелив и мек,
толкова удобно разположен в бледозелената сапуниера
и пoчувствах как пак се влюбвам
като усетих как се върти в мокрите ми ръце
и долoвих аромата на лавандула и пемза.