БЕЛЕЕ В МРАКА СКИТНИЦА-ДУША…

Ана Петрова

***
Аз съм онази,
много мъничко сбъркана,
дето сее жита
посред зима.
Дето учи на полет врабче,
със едно крило и половина.
Аз съм онази, която мълчи
и когато светът й се срива.
После в синкави залези черно кърви
и открива инат да е жива.
Аз съм тази, която боли.
И изпива с очи тишината.
В онемелите твои гърди,
разпилява звезди…
И пришива платната
на разбития кораб.
Защото ти вярва.
Аз съм тази, която преди
да я срещнеш, я помниш.
После дълго във тебе кънти
глътка страст…
И протягаш ръка да погалиш.


***
Изплаках предпоследния си дъх,
и, някак си, започнах отначало.
Пенлив е пулсът. Островръх.
Чертае диаграми полудяло.
Разкъсах и последните ръце,
които за прегръдка биха тлели.
Наместих се във себе си. Докрай.
Аз или дърветата са полудели?
Изпих се в глътка вино, загорчах.
А после сладост неочаквана, нетленна,
се настани в най-тихото ми аз.
Превърнах се в утеха. Непременна.
И не тежат мечтите. Не разбрах,
аз ли трябва да ги преживея ?
А сбъдвам миг. И миг. И не посмях,
да бъдат в рамки, щом ги закопнея…


***
Като прегръдка, никога несбъдната.
Като лято, изтръпнало в спомени.
Бързаше ли за някъде?
Ще се върнеш ли?
Като песен и мрак и безпътица.
Като кожа, настръхнала в тъмното.
Като думи, тежащи от нямане,
като мисли, червени. Изгарящи.
Като липса в тълпата. Влудяваща.
Като мирис на тебе. Довеян.
Като никой и никога, никъде.
Като аз. Като мен. Като сънищата.
Като стон. Пак прехапан до синьо.
Като дъх, за последно в гърдите.
Бързаше ли за някъде, скитнико?

Върни ми очите. Предишните.


***
Когато те сънувам неочаквано,
и спрял дъха ми - образът ти впие,
когато кожата ми - недокоснато,
към теб като лозница се извие,
когато разлюляваш сетивата ми,
познали те до всяка капка кръв,
когато плъзваш длани във душата ми
поискала те - като грях и път…

Събуждам се,
и вдишвам те -
по-истински от всякога…


***
Не ми се пише.
Мисълта е къща,
с отекваща до бяло празнота.
От ъгъла на нишчица се люшва
самотно паяче със тънички крачка.
Не ми се пише.
Имам ен-та стаи,
и всичките заключени стоят.
Нощта мълчи. Небето ме познава.
Погалващ спомен за крила,
по устните се плъзва като шепот.
Белее в мрака скитница - душа,
сърцето галопира в яден ропот…
Не ми се пише.
Всичко ти написах.
По кожата ми думите преливат.
Когато ме отричаш - пак ме има.
Забравила от теб да си отида.
И ме има…


***
Почти прозрачна съм. До бяло.
И някак, все не мога да простя,
че второто ми име е раздяла.
И тръгвам си преди да съм дошла.
Почти греховна съм. До синьо.
И някак, все не мога да простя,
Че преди да ме имат - ги драскам.
И преди да докосна - боля.
Почти съм себе си. Безкрайно.
И не, не мога, няма да простя,
безсмислието да ме крият в мислите.
А аз от там - нахално да блестя.
А мога, мога многоцветна
във теб да се родя - от плът и кръв.
И нека второто ми име е раздяла.
А ти признай, че искаш да съм път.


***
Мастилено ми е.
И лястовичено… почти бездумно.
А между сламките на калната ми къща
вали пороен дъжд. И пак е утро.
Мастилено ми е.
Потапям си перата, докрай да почернеят.
(и ще рисувам после с тях по зидове)
И ще напиша стих за птици, дето пеят.
И може би ще си измисля свят за връщане.
Но все се удрям в ъглите на думите.
Почти до кръв издрасках многоточието.
Мастилено ми е. И пиша върху себе си.
А денят ми се взривява в слепоочието.


***
Ти си всичко, което не съм.
Ти си толкова бяла… и топла.
Аз съм жар. И живея на хълм.
Там се любя със мрака. И светя…
Ти си всичко, което не съм.
Ти си толкова бяла…и смела.
Аз съм дъжд. И валя в полусън.
В полукапки се давя. Не смея,
да съм всичко, което си ти.
И да гледам света през ресници.
С полусмях.
С полустраст.
С полудъх.

Мене ме обичат призраци.
Живите ги паря. Като миг.
Затова се страхуват от мене.
Пия на екс и любов… и очи.
И после ги оставям ослепели.

Аз съм всичко, което не си.


***
И да говориш дълго, много дълго.
Не съм ти съдник. Слаба съм.
И тленна.
Понасям есени, разцъфнали в нозете ти.
Разчупвам форми. Вятър ме пилее.
И замъка е пясъчен. До срутване.
Намирам в устните ти неочаквани
обрати.
И ручейно преливам се в ръцете ти.
Познато ти е. Искаш ме. Аз лято ли съм?
И да говориш дълго, много дълго.
Защото в думите, облякла като дреха,
ще тръгна по пързалката на зимата.
Студено ми е. Липсата прогаря.
Отдавна тишината е червена.
И търся огън, търся дъх и жажда.
А дните са пирони по ръцете ми.
Небето е прекрасно за човеците.
Крилата ми се спъват във оковите им.


***
Не те забравих.
Теб не те е имало.
Сънувала съм дланите.
Измислила съм мислите.
Очите ми са сбъркали.
Сърцето ми… А имам ли го?
Понякога го бъркам с тялото.
Пулсирам и кървя недоизказано.
Не те забравих.
Мен не ме е имало.
Измислил си ме.
Понякога ме бъркат с вятъра.
Преплитам се внезапно
във животите.
Погалвам устните,
като прошепване.
И после ослепявам залезно.
Не те забравих.
Нас не ни е имало.


***
Добре сме, скъпи.
Нищо, че крещят
очите ти влудяващо към мене.
Научих се
да се усмихвам всеки път,
когато болка с твоето име
ме присвие.
Добре сме. И сме цели.
Не личат
следите с дъх на изгоряло.
Само нощите понякога болят,
като отрязан крак. Фантомно.
На сутринта е важно да си жив.
Нахалникът живот си продължава.
Ампутирах се
от всякакво обичане след теб.
Добре сме. Тишината оглушава.