Ацо Шопов

превод: Роман Кисьов

ТЪРСЯ СВОЯ ГЛАС

Търся своя глас в мълчанието диво на морето,
то се вкаменява.
Във жълтата пустиня на есента го търся,
тя раззеленява.
Моите ръце не са мои ръце
(моите ръце са пръсти на месечината).
Моите очи не са мои очи
(моите очи, очи за далечината).
Моето слово е твърда вилица на времето,
което покълва в нивята със зъбите на семето.

КЪМ ГЪЛЪБА, КОЙТО КРЪЖИ
НАД МОЯТА ГЛАВА

Гълъбе мой,
не кацай на моите очи.
На тия брегове откъснати ни един пристан няма.

Задълбай във всичките дълбочини,
полети над всичките височини
и дай виделина да вземам!
Гълъбе мой, очи аз вече нямам.

Не кацай на моето сърце!
Гълъбе мой, сърцето не е мое:
мини през всичките предели неизминати,
край всички живи, непознати, загинали.
Погледни всички самотни, всички разделени,
и всички ледени върхове, и всички ливади зелени,
и чуй -
докато твоето крило над тях уморено се вие -
как неспокойно в тях моето сърце бие!

Не кацай, гълъбе мой,
върни се пак във ятото.
Аз съм лодка, осъдена
на сблъсък с непознатото.

В ТИШИНАТА

Ако носиш нещо неизречено,
нещо, което те притиска и пече,
закопай го във дълбока тишина,
тишината сама ще го изрече.

БЯЛАТА ТЪГА НА ИЗВОРА

Отидох си, песен стара, песен чиста,
отидох си без жалеене.
За бялата тъга на извора отидох,
за непостоянната любов на реките,
за късче небе - от въглен синева,
за недостижимите, за най-далечните.
Отидох си, песен стара, песен чиста,
отидох си без жалеене.
А сега, свита пред прага на утрото,
една тежка неизвестност стои
и един въпрос непрекъснато повтаря:
Нима си струва това, което мислиш, че си струва?

Защото знам -
всичко ще притихне, когато дойде есента,
и реките ще намерят любов, която смирява,
когато се срещнат със своите морета,
и небето ще огрее, оплодено от песента
на житата, на лозята, на маслините,
само бялата тъга на извора
ще остане същата, неизменна,
като вечен копнеж по далнините.

РАЖДАНЕ НА СЛОВОТО

Възел на възел.
Камък върху камък.
Каменна гора
измръзнала.
Възел на възел.
Камък върху камък,
от камък и ние двамата.
Дими нощта.
Словото се отделя от тъмнината.
Син въглен му гори в утробата.
О, ти, който съществуваш, защо не съществуваш,
небето люлееш,
земята въртиш.
О, ти, който съществуваш, защо не съществуваш,
земята ечи под каменни плочи.
Иде, замаяно от своите смърти,
словото, което чупи всички слепоочия.
Възел на възел.
Камък върху камък.
Прокуден, своя гроб копая.
Отвори ме,
проклетийо,
ти, твърдино каменна,
да изгоря във въглена на словото,
да се стопя.

МОЛИТВА ЗА ЕДНО ОБИКНОВЕНО,
НО ОЩЕ НЕНАМЕРЕНО СЛОВО

Тялото мое те моли:
Намери слово, което прилича на обикновено дърво,
което прилича на длани овъглени и прародителски голи,
което е като непорочност във всяко моление първо.
За такова слово тялото мое те моли.

Тялото мое те моли:
Намери слово, от което - щом с вик не ще рече -
неосъзнато кръвта започва да боли,
кръвта, която търси корито, за да тече,
за такова слово тялото мое те моли.

Намери такова истинско слово,
подобно на всички мирни пленници,
на оня вятър, оня развигор,
който буди сърните в нашите зеници.
Намери такова истинско слово.

Намери слово на раждане, на оплакване,
намери такова слово. И този храм,
затворен в своята древност и голям от чакане,
пред теб ще се отвори покорно и сам.
Намери слово на раждане, на оплакване.

ВТОРА МОЛИТВА НА МОЕТО ТЯЛО

Това тяло, което лежи като мост между два бряга,
това тяло, което живее от приливите на твоите жалби -
ще бъде и утре, както и сега,
само с два белега повече, от две люти стрелби,
това тяло, което лежи като мост между два бряга.

Това тяло, което лежи като мост и отдавна търпеливо чака
да мине някой веселяк и да го пробуди пак…
Протече под това тяло като укротена река,
за да заечи синьо от нежност със всеки извит лък,
това тяло, което лежи като мост и отдавна търпеливо чака.

Това тяло, което лежи като мост, някоя вълна да го плени,
за да улови във него своя забравен лик,
ще стане със всички пробуждания и промени
на нереални желания истински светилник,
това тяло, което лежи като мост, някоя вълна да го плени.

ТРЕТА МОЛИТВА НА МОЕТО ТЯЛО

Какво си: девойка, жена, майка? Какво си
ти, що бдиш пред този храм, в който с тишина се лекува
тялото мое, което молитвено будува.
Светлина ли, мрак ли твоето пристигане му носи.
Какво си: девойка, жена, майка, какво си?

Какво си ти, застанала със покой тъмен
пред това тяло, чийто глас със вой го гони
вятърът залутан под тайни небосклони,
чийто глас е жажда и вой на воя земен.
Какво си ти, застанала със покой тъмен?

Какво си ти: девойка, жена, майка,
ти - вкаменена пред входа на този храм
със мощно име: ПОБЕЖДАВАМ,
и това тяло възвишено издигна.
Какво си ти: девойка, майка, жена?

ЧЕТВЪРТА МОЛИТВА НА МОЕТО ТЯЛО

Тука си, над това тяло, като смирено крило,
ти - толкова разумно - толкова студено щедра,
и желая аз да се помоля за онова, което вече е било,
защото бъднината във всички сърца е ведра.

Сплети ги тия светлини, това горене бяло,
тия светкавици, в тъмнина които спят,
обвий с тях днес това гордо изправено тяло,
все едно - като камшик или като бръшлян се вият.

Сплети ги във огромен белег, вкамени ги във вяра,
дай ми, дай тази светлина, с кошмара да я пия,
защото всичко онова, което потъмнява във моето Вчера,
аз като светло Утре във дълбини го крия.

ОСМА МОЛИТВА НА МОЕТО ТЯЛО ИЛИ
КОЙ ЩЕ ОСМИСЛИ ТАЗИ ЛЮБОВ

Под този меч,
под този меч на тишината,
под това отворено небе,
тези трепетлики,
лежи това безвъзвратно издължено тяло,
с око стреля в окото на висините,
земята захлупва със чело.
Под този меч,
под този меч на тишината
кой ще осмисли тази непозната любов,
тази дума, липсваща в речника
на ежедневните срещи,
на ежедневните поздрави,
в отчаянието на изоставените,
в мира на погубените,
в гласа на влюбените.

Издължено безвъзвратно, лежи това тяло,
с око стреля в окото на висините,
земята захлупва със чело.
Земьо, ти не си вече земя,
ти си кълбо надежда,
черна от мъка, от сънища зелена,
ти си око хвърлено във вселена.
Кой ще осмисли тази непозната любов -
преди това събуждане,
преди това заспиване -
това чудо във чудото,
това завиване!

Издължено безвъзвратно, лежи това тяло
под този меч.
Под този меч на тишината,
захлупва земята със чело,
на рамо носи месечината.
Готово, месечино, до века готово!
В твоята препълнена пъстра мрежа,
мрежа от страдания,
в твоята мрежа от лъжи и измами,
от притворства и сладки бълнувания,
от много надежди изгубени,
няма вече място за никого,
най-малко за тия, които са влюбени.
Боли, месечино. Нека боли.
Болят твоите ребра изострени.
Под тебе светът и ние сме голи.
Току-що родени.

Кой ще осмисли тази непозната любов,
преди това събуждане,
преди това заспиване. -
Това чудо във чудото,
това завиване.

ДЕВЕТА МОЛИТВА НА МОЕТО ТЯЛО

Ето го това място, това непроходимо тяло,
разпростряно като безмълвен глад,
ето всички светлини и води
на този съзидан град.

Върху неговия покрив гука гълъб вечен -
една чудна приказка от хляб и от сребро…
Дали откри това слово, това име,
което стърчи в дъното на всяко ребро.

Дали откри тази страшна тайна,
този век, от живот далече,
дали откри как светлините болят
над това тяло, което без движение тече.

Ето го това място, това непроходимо тяло,
този глад, който го разпростря и роди.
Ето го тука този съзидан град,
изграден от светлини и води.

ДЕСЕТА МОЛИТВА НА МОЕТО ТЯЛО

Ето го това място, тази поробена красота,
тази чудесна смърт от синьо и бяло,
от синьо и бяло в очите на вятъра,
ето го този непрокопсаник, това тяло.

Ето го това място, тази свенлива красота
пред всички сегашности и пред всички далнини,
пред твоето изначално тъмно безпокойство -
тези непроходими неравнини.

Ти стоиш тук нямо и притаено
над този стихнал и непознат вител.*
Бъди му пролет бълбукаща и лековита,
ако би била негов повелител и жител.

И без да питаш със древно любопитство
дали е верен пленник на истините,
влез тихо и незабележимо,
влез със мъдростта на годините.

_______
*водовъртеж (Бел. прев.)