ДЪЩЕРЯТА НА КРАДЛАТА

електронна книга

Таня Иванова

СТАРОТО КРУШЕВО ДЪРВО

Растеше някога в една запустяла градина старо крушево дърво. То имаше дебел ствол с напукана кора и огромни, перести клони. През нощта то приличаше на голям великан, вдигнал към небето мощните си ръце, сякаш за да сграбчи някой преминаващ облак или… дори самата луна. Така изглеждаше през зимата, когато нямаше ни едно листо. Но през пролетта беше различно. Тогава то цялото беше отрупано с уханни снежно-бели цветове, които привличаха безброй пчели. А през есента, под тъмно-зелените му листа зрееха едри жълти плодове.

Дървото беше доволно от себе си, защото даваше на света това, за което беше създадено. И изпитваше истинско щастие, когато уличните хлапета прескачаха трънливият плет, за да си наберат от неговите сладки и сочни плодове.

Някога в същата тази градина имаше и къща - почти толкова стара, колкото и самото дърво. Но слънцето, дъждовете и най-вече времето я бяха превърнали в купчина от камъни, греди и хоросан .

Навремето в нея живееха старци, които все чакаха своят син. Но той, явно доста зает със собствените си дела, все не идваше да ги види.

Накрая възрастните родители се поминаха, така и не дочакаха сина си.

Сега хората разправяха, че той скоро щял да дойде и да построи нова къща в градината.

И той наистина дойде… Обиколи няколко пъти запустелият двор, спря се за малко пред останките на своят роден дом и си отиде.

Но след няколко дни се върна.

Водеше със себе си група работници, които щяха да построят новата му къща. Тогава настъпи решаващият момент стопанинът да покаже къде точно желае да бъде новият му дом.

- Ето. Тук - рече той. - Точно тук, където е била старата къща.

- В такъв случай, господине, ще трябва да отрежем крушевото дърво - каза главният майстор, който явно щеше да ръководи строежа.

Стопанинът погледна дървото , измери го с поглед  отдолу до горе и рече:

- Щом се налага, отрежете го. - И без друго е прекалено старо - от него ще излезе голям куп дърва, от които ще слагам в камината през студените зимни месеци.

Тези думи накараха дървото да изпита болка. Да, болка - защото не само ние, хората, сме способни да имаме чувства.

Цветята, дърветата и животните също са надарени от природата да чувстват, макар и по различен начин.

Страданието и болката са им толкова познати, колкото и на самите нас.

Крушевото дърво изпитваше страх, който се превърна в ужас, когато острият трион се впи безжалостно в кората му.

То не можеше да се отскубне и да избяга, защото яките му корени го държаха здраво приковано към земята. Не можеше да извика, а само скърцаше и приемаше болката навътре, дълбоко в себе си. Страдаше и не разбираше, защо хората постъпват така жестоко. Толкова години наред то щедро им даваше всичките си плодове, а те вече не го искаха.

Трионът се впиваше все по-дълбоко и когато стигна до сърцевината му, дървото осъзна, че е излишно да се съпротивлява…

Сбогува се с небето и слънцето, с почвата, която го хранеше - отпусна се на една страна и с грохот се срути на земята.

Дървото лежеше върху потрошените си клони и си мислеше:

- Сега ще ме нацепят на парчета… после стопанинът ще ме изгори в камината и аз ще се  превърна в пепел. Да, това е краят ми.

И крушевото дърво наистина беше нацепено, изгорено в огъня и пепелта изхвърлена.

Но това съвсем не беше краят му, защото в градината беше останала част от него - един голям пън с дебели корени, които здраво се бяха вкопчили в земята.

И рано напролет от този пън израстна висока и жилава издънка, която след няколко години се превърна в младо крушево дръвче! Земята го хранеше, небето го поливаше, а слънцето караше плодовете му да зреят.

Това беше кръговрат! Небето, слънцето и земята знаеха, че абсолютен край не съществува. В живота има само периоди, които приключват, но след тях винаги идва нещо ново. Хората напразно се страхуват от смъртта, защото и ние самите също като дървото си имаме невидими корени, които винаги ще ни връщат за нов живот, като старото крушево дърво!

---

ПРОВИДЕНИЕТО

Живееше някога един много богат човек на име Ханс. Но беше толкова стиснат, че му свидеше дори за самият него. Да си купи нови дрехи или обувки, това за него беше истинско разхищение. Но тази негова свидливост премина всички граници, когато забрани на готвачите да изхвърлят оглозганите кокали на бездомните кучета… Да храни тези гнусни животни, както ги наричаше той, това за него беше крайно неприятно. Този човек изпитваше огромна неприязън към всеки, който се опиташе да се възползва от нещо негово, макар и то да не му вършеше никаква работа.

Всички отпадъци от домакинството се хвърляха в огъня да не би случайно някой бездомен човек или куче да намери полза от тях.

 Не беше за вярване, че такъв човек изобщо съществува. Но за съжаление него го имаше и всички хора в града го ненавиждаха, точно толкова, колкото ги мразеше и той. Нямаше нито един приятел и единственото чувство, което можеше да изпитва, беше алчноста. Ханс не уважаваше дори собствените си нужди, затова със сигурност можеше да се каже, че не живееше дори за себе си.

Но тъй като живота на Земята се крепеше на равновесието, и когато то бъде нарушено, винаги се случва нещо. В случая с Ханс, единственото нещо, което можеше да го накара да се осъзнае, беше провидението.

Една нощ небето потъмня. Огнени светкавици пронизаха черните облаци. Една от тях се откъсна и падна върху дървото в двора на Ханс. А то беше голямо и сухо - пламна като факел. За нещастие беше твърде близо до къщата. Огънят се издигна нагоре и достигайки покрива, го подпали. Къщата на Ханс гореше. Напразни бяха виковете му за помощ. Къщата му беше доста отдалечена от другите и никой не чу виковете му, не видя пламъците.

Ханс горчиво плачеше и отчаяно протягаше ръце към небето. Но и то остана безучастно… и Ханс беше принуден да понесе сам тежката си участ.

Заваля, но твърде късно - къщата вече беше изгоряла до основи и Ханс остана без дом и без пари.

Валеше като из ведро, а той нямаше къде да се подслони. И тогава за пръв път през живота си Ханс усети, че има нужда от някого. Но той нямаше никого.

Много пъти различни хора бяха идвали при него да го молят за помощ, но той оставаше безучастен към тяхната болка и сега усъзнаваше, че не може да очаква съчувствие от никого…

Прогонваше всеки, който дръзнеше да го помоли за нещо и по този начин беше изгорил всички възможни мостове между себе си и хората от града… и сега стоеше сам под дъжда и не знаеше какво да направи. Гузната му съвест не му позволяваше да потърси когото и да било.

Оставаше му единствената възможност да си помогне сам.

Сети се, че наблизо има една изоставена ферма и се запъти на там с надеждата да се приюти в нея до сутринта.

Но когато стигна, насреща му изкочиха глутница гладни, бездомни кучета, които явно смятаха, че това е техен дом и така ожесточено лаеха срещу Ханс, че той трябваше да се откаже от идеята да влезе вътре. По всяка вероятност, това бяха онези същите кучета, които понякога стояха пред дома му в очакване да им хвърли някой оглозган кокал или къшей хляб. Тогава той ги прогонваше по същият жесток начин, по който те сега лаеха него.

И тук Ханс си получи заслуженото. Не му оставаше нищо, освен да продължи да върви без да знае накъде. За миг си помисли да се върне в града, но знаеше, че ако го стори, ще стане обект на подигравки… Та нали през целият живот той точно това беше правил - никога не пропускаше удобен момент да се надсмее над нечие нещастие. Злорадството беше неговото оръжие срещу хората и той се страхуваше, че ако се върне при тях, те ще постъпят с него по същият начин.

Със сигурност той грешеше, защото на този Свят има и благородни хора, които винаги са готови да томогнат, дори и на врага си когато е в беда.

Но тъй като на Ханс му бяха чужди понятия като състрадание и милосърдие, той реши да не се връща назад.

Мислеше си, че ще е по- добре, ако отиде някъде, където не го познават. Явно отчаянието му даваше възможност да разбере колко непочтено е живял и колко лош е бил.

Това беше момент на разкаяние и Ханс горчиво съжаляваше за всичко, което беше сторил.

Но колкото и истинско да беше разкаянието му, то не можеше да му върне нито къщата, нито парите.

Не му оставаше нищо друго освен да се опита да забрави миналото си и да започне живота си отново - на друго място и по друг начин!

И Ханс без да мисли повече, тръгна към съседният град.

Все още беше нощ, а дъждът продължаваше да ръми. В тъмнината Ханс едва виждаше пътя, но упорито продължаваше да върви.

Съдбата явно се смили над него, защото не след дълго дъждът напълно спря, а сиво-черните облаци се разпръснаха и небето се покри с големи, ярки, светкащи звезди.  А когато изгря и луната, Ханс вече ясно виждаше пътя.

Дългият път, макар и с няколко почивки, измори Ханс. И когато той стигна до новият град и влезе в него, беше напълно изтощен, мокър, гладен и объркан както никога досега.

Но провидението го следваше неотлъчно и не случайно Ханс се оказа пред вратите на най - хубавата сграда в града. Това беше голяма и изящно построена църква с огромен купол, който блестеше на слънцето със златният си обков. В нея се влизаше по широки мраморни стъпала, по които бяха насядали няколко бедни просяци. Те протягаха ръце за милостиня към вярващите, които влизаха в църквата и получаваха от тях дребни, лъскави, сребърни монети.

Когато видя това, Ханс се стъписа, но провидението беше плътно зад него и му прошепна в ухото:

- Седни при тях, Ханс - това е това е твоето място…

Без да се съпротивлява, като послушно дете, Ханс пристъпи плахо напред и седна на едно от мраморните стъпала. Но нямаше смелост като другите да протегне ръка, седеше с наведена глава и горчиво плачеше.

Но провидението го подкани:

- Хайде, протегни ръка за милостиня - трябва да стигнеш до края, Ханс, и напълно да разбереш какво е да си беден.

И той безропотно се подчини.

Всяка монета пусната в ръката му се забиваше като острие в сърцето му и Ханс изпитваше огромна болка. Но от това душата му се пречистваше и Ханс много скоро щеше да стане друг човек.

Унижението пред църквата, което се наложи да понесе, завърши с пълна шепа монети с част от които Ханс доволно се нахрани в една странноприемница.

На излизане той се спря и тъкмо когато се чудеше накъде да тръгне, към него се приближи старец с голяма сива брада и дълга бяла коса.

- Е, Ханс , а сега накъде? - попита го старецът.

- Откъде знаеш името ми старче? - учуди се Ханс.

 - Аз живея на тази Земя от дълго време и зная всичко - отговори старецът.

 - Е, тогава сигурно ще можеш да ми кажеш накъде да тръгна.

 - Иди на пристанището, Ханс, там току що пристигна един голям кораб и капитанът търси още хора. Иди при него и стани моряк. И ако живееш честно и бъдеш справедлив, морето ще ти върне всичко, което небето ти взе. Но помни: когато мислиш за себе си, мисли и за другите - закриляй по-слабите и давай на по-бедните. Само така ще си върнеш всичко онова, което загуби. На добър път - завърши накрая старецът и му подаде ръка за сбогом като на стар приятел.

Ханс пое ръката, стисна я и сложи в нея монетите, които му бяха останали и каза:

- Вземи да се нахраниш, старче - аз вече ядох, а и на теб ще ти трябват повече от колкото на мен. Благодаря за съветите и сбогом!…

Ханс тръгна към пристанището, а старецът дълго гледаше след него.

Всъщност той не беше обикновен старец, а самото провидение!…

Но Ханс вече нямаше нужда от него защото беше станал нов човек!…

Той изпълни заръките на стареца и след няколко години успя да събере толкова пари, че си купи и къща.

Но вече не беше свидлив като по-рано. И никога не връщаше хората, които идваха за помощ при него.

Проявяваше милосърдие към слабите и съчувстваше на чуждото нещастие. Не забравяше и бездомните кучета - появеше ли се някое, той бързаше да му хвърли голямо парче хляб.

Да, истинско чудо беше, че Ханс се промени, но и всеки друг на негово място би могъл да го стори - стига само да поиска!

Да станеш добър - никога не е късно!…

---

МРАМОРНИЯТ КРАЛ

В покрайнините на един голям и красив град имаше парк, почти толкова хубав, колкото и самият град.

Всъщност този парк беше гордостта на града.

Местните жители се гордееха с него и той никога не оставаше без посетители.

Имаше прекрасни цветни алеи, зелени храсти подстригани в различни форми,  прелестни фонтани и множество мраморни статуи.

Но най-красива от всички беше статуята на един млад крал в центъра на парка.

Когато беше жив, поданиците му го обожаваха както за смелостта, така и заради красотата му. А и днес, когато вече беше от мрамор, продължаваше да бъде обект на обожание.

Около него винаги се събираха най-много хора, които с вълнуващ трепет докосваха белият камък и възхваляваха неговата красота.

 Всички знаеха как е живял и колко битки е спечелил, но истинската история на живота му знаеше само един единствен човек - това беше Мери.

Мери беше самотна възрастна жена, чиято младост отдавна беше отминала. Тя нямаше близки и единственото й развлечение беше да дойде в парка и да поседи на пейката до статуята на мраморният крал.

Много често, като всички възрастни хора, поради липсата на събеседник, Мери разговаряше сама със себе си. А понякога дори отправяше въпроси към напълно неодушевени предмети. Но това не беше лудост - просто по този начин Мери се опитваше да запълни огромната празнота в собствената си душа.

И най-много от всичко Мери обичаше да говори на младият мраморен крал. Седеше на пейката до неговата статуя и когато наоколо нямаше никой, започваше да говори шепнешком:

- Как си днес, кралю? Да, зная че си добре, ти винаги си бил добре. Живял си добре! Имал си всичко - власт, пари и красота! Със сигурност си бил щастлив! И сега си добре! Стоиш си тук - гордо изправен, радваш се на възхвалите на минувачите и не ти трябва нищо повече. Да, ти си истински щастливец!…

Но Мери грешеше. Тя не знаеше, че в изящното мраморно тяло на младият крал е скрита неговата душа. 

Над него тегнеше тежко проклятие и душата му беше осъдена да стои затворена в белият мрамор.

Мери не знаеше това и постоянно говореше на статуята, от което душата в нея се изкушаваше да отговори.

И ето, че един ден тя не устоя и проговори:

- Грешиш, Мери, аз съвсем не съм щастлив.

Като чу това Мери се сепна и започна да се оглежда, защото реши, че някой се спотайва в близките храсти и си прави шега с нея.

Но като не видя никого, Мери плахо се обърна към мраморният крал и рече:

- Аз ли полудявам или ти наистина говориш, или просто така ми се е сторило?

- Не ти се е сторило, Мери, аз ти говоря. Душата ми е затворена в мрамора и аз съм безкрайно нещастен.

- Но душата на хората отива на небето - защо твоята е още тука?

- Защото съм наказан, Мери.

- Но защо?

- Защото бях горделив, Мери, прекалено горделив.

И душата на младият крал започна да разказва историята на своят живот.

От този ден всяка привечер, когато слънцето залязваше, Мери идваше в парка, сядаше на пейката и с трепет очакваше да чуе поредният разказ на душата.

А душата разказваше без да се смущава и без да е пристрастна.

Разказваше за великите подвизи на младият крал, за гордостта му, която често го караше да бъде жесток, за надменността му, която го правеше себелюбив.

Влюбен в самия себе си и опиянен от победите си, той с еднакво безразличие лееше както виното, така и кръвта.

 Живееше, за да побеждава и да очарова едновременно.

Народът го боготвореше, но заедно с това се страхуваше от него. И в никакъв случай красотата му не оправдаваше жестоките му постъпки.

Той беше роден да властва над другите и да се гордее със собственото си величие!…

Мери търпеливо слушаше всичко това и никога не прекъсваше разказа на душата.

Накрая, когато душата реши, че няма какво повече да разкаже, замълча, в очакване да чуе какво ще каже Мери.

Но Мери нямаше желание да обсъжда, нито да оправдава, още по-малко да осъжда постъпките на младият крал.

Вместо това Мери започна да разказва на душата за себе си:

С умиление разказваше за детските си години, които бяха дни на безгрижие, веселиe и радост. За младостта си, която беше преминала в слугуване по чуждите къщи. И за старостта, която изпълваше сърцето и с тревога и страх към неизвестното, което следваше след края на живота. 

За Мери вече нямаше значение как беше преминал животът й. Имаше само едно единствено нещо, за което тя съжаляваше.

Съжаляваше, че никога през живота си не беше обичала - не беше се омъжвала и дори не се бе влюбвала .

Това й тежеше. Мисълта, че ще си отиде от този свят без да е обичала, я караше да мисли, че животът и е преминал без всякакъв смисъл.

 Като чу това, душата на мраморният крал рече:

 - Знаеш ли, Мери? - аз също никога не съм обичал. През живота си успях да покоря и да разбия хиляди женски сърца, но на никоя от тях не дадох своето - просто, защото мислех, че нямам сърце. След това признание душата на краля замълча.

Мери също мълчеше. Седеше на пейката и въпреки че беше станало доста късно, тя усещаше, че не може да си тръгне - че не иска да си тръгне! Реши да остане. Знаеше, че вкъщи никой не я чака и няма кой да се разтревожи, ако не се прибере. И остана седнала на пейката до статуята на мраморният крал. Но сънят я надви и тя заспа.

И тогава се случи нещо, което промени всичко.

По време на съня си Мери умря. И ако за тялото й това беше най-страшното и пагубно нещо, което можеше да се случи, за душата й това беше вид освобождение. Смъртта отвори на душата й вратата към Вечността!

И душата на Мери напусна тялото й и се издигна високо над земята. Застана над мраморната статуя и заговори:

- Чуваш ли ме, кралю? - аз вече не съм същата - сега съм като теб. Ние сме две души и можем да бъдем заедно. Тръгни с мен! Нали не мислиш да останеш затворен в този мрамор цяла вечност?

- Искам, но не мога - отговори душата на краля.

- Можеш! - настояваше душата на Мери. Ти си в този затвор, защото си приел да бъдеш в него, а това значи, че си осъзнал вината си. Но ако поискаш, сега вече можеш да го направиш, защото силата на душата ти е безгранична и може да отиде там, където пожелае!

Тези думи окуражиха краля и душата му направи огромно усилие да напусне мрамора, от което той се пропука - разчупи се на няколко парчета, които паднаха на земята и се натрошиха на малки, бели късчета.

И така, душата на краля беше вече свободна, а душата на Мери го чакаше и го подкани:

- Да тръгваме, кралю!

- Накъде? - попита той.

 - Пътят е един, кралю - нагоре! - отговори душата на Мери.

И двете души се издигнаха към небето, все по-нагоре и по-нагоре, до самите звезди, докато накрая Вселената ги погълна!

Къде точно отидоха те ли - никой не знае, но един ден всеки от нас ще разбере!

---

ДЪЛГИЯТ ПЪТ КЪМ ЩАСТИЕТО   

Много, много отдавна, сред обширните детелинови полета на Дания - на един висок хълм се издигаше старинен замък. Той имаше високи кули и дебели зъбчати стени, които го обграждаха и пазеха, както от неприятели, така и от неканени гости.

Отдалечен от града и забулен в тайнственост, замъкът караше хората да измислят невероятни истории за неговото минало и да приписват на господаря му дела, които не беше извършил. Той беше добър и честен човек, а смелостта и благородството бяха в кръвта му. Но съдбата беше неблагосклонна към него и той твърде млад остана без родители. Освободи и без друго излишните домашни прислуги, като запази за себе си само някои от тях. Живееше в усамотение, но не позволяваше на самотата да го обсеби.

С часове прекарваше над книгите в огромната библиотека на замъка. Четеше за далечни страни, изучаваше чужди езици и това му се отдаваше с лекота.

 Често излизаше навън, яхваше коня си и бродеше из обширните земи на своето владение. На връщане слизаше от коня и сядаше на земята в подножието на хълма. Погледът му се плъзваше напред през детелиновото поле и стигайки до хоризонта потъваше в него… Оставаше така - дълбоко замислен за себе си, за съдбата си. Искаше да промени живота си!

- Какво да сторя ? - казваше си той. - Какво да сторя?…

- Тръгни по белият свят, тръгни по белият свят - шепнеха детелините в краката му.  А вятърът се сдружаваше с тях като ги разлюляваше силно и те се удряха в ботушите му, продължавайки да шепнат “тръгни по белият свят”.

А той сякаш ги разбра и рече: 

- Да, още утре ще тръгна по Света и не ще се върна докато не я намеря!

Да, младият господар мечтаеше! Мечтаеше да има на света една необикновена жена, която да е съвсем различна  от останалите и да го обича повече от всичко! Мечтаеше да я намери и да остане с нея до края на живота си!

И твърдо решен да тръгне по Света, той рязко се изправи и скачайки на коня, в галоп се втурна нагоре по хълма към старият замък. Отказа да вечеря и се прибра в стаята си. Легна си и не след дълго заспа, опиянен от надежда и вяра, че наистина ще промени живота си, и че непременно ще намери щастието!

А то го чакаше някъде далеч от тук. И той щеше да стигне до него, защото много искаше и защото безрезервно вярваше!

Утрото беше великолепно.

Слънчевите лъчи влязоха през сводестият прозорец, погалиха спящият господар и го събудиха.

- Какво прекрасно утро - каза си той - съвсем подходящо за ново начало.

 И като се облече без да бърза, слезе в приземният етаж на замъка, за да даде последни наставления на прислугата за времето през което щеше да отсъства. Всъщност той се отнасяше с тях по- скоро като с приятели, отколкото като с подчинени, с което беше спечелил обичта им. И сега те изпитваха тъга и тревога, че ги напуска и тръгва да скита по Света. Но му желаеха доброто и повече от всичко искаха той да е щастлив. И когато младият господар се качи на коня си и вдигна ръка за сбогом, в очите им имаше сълзи. После те дълго гледаха след него докато слизаше надолу по хълма, по пътя, който се извиваше през широкото детелиново поле, докато накрая се изгуби от погледа им.

И така, младият господар броди дълго по Света, той напусна границите на своята държава, посети и много други страни, които не позноваше и за които само беше чел. Сега имаше възможност да види всичко. И той видя:  

Видя величествени планини с кристални езера. Падащи водопади и впечатляващи пейзажи, които очароват съзнанието.

Запозна се много хора. Сред тях имаше богати влиятелни господари, търговци на скъпи предмети, талантливи художници и музиканти, а също и бедняци, стари болни просяци, които протягаха треперещи ръце, за да получат милостиня.

А той имаше добро сърце и никога не отминаваше - пускаше в треперещата ръка по няколко монети и виждаше как ръката затреперва още по-силно от радостта, която изпитваше просякът, че е получил повече от очакваното.

- Щедър си, господарю - каза му веднъж една старица, в чиято ръка беше пуснал няколко монети.

- Много си щедър и съдбата ще те възнагради за това. Ела, ела по-близко, защото съм стара и болна и нямам сили да говоря силно. Наведи се към мен за да чуеш по-добре какво ще ти кажа: ти от дълго време обикаляш по света и аз зная какво търсиш. Търсиш една жена и много скоро ще я намериш. Тя никога не те е виждала, но знае как изглеждаш… Чу ли ме добре, милостиви господарю, най-важното е, че тя никога не те е виждала, но знае как изглеждаш - точно по това ще разбереш, че тя е тази, която ти трябва. Повече не мога да ти кажа. На добър път, господарю!

И като каза това, старицата махна с ръка и побърза да се скрие в полуразрушената сграда, пред която стоеше.

Изненадан от този разговор, младият господар остана известно време на едно място без да направи крачка дори. В този момент той не проумяваше какво точно искаше да му каже старицата, но по-късно, при други обстоятелства той щеше да си спомни нейните думи и тогава щеше да разбере, че наистина му е казала нещо много важно.

- Какво ли само не измислят старите хора - рече си той, махна с ръка и продължи пътя си.

От дълго време се скиташе по Света. Бяха изминали вече много години и той се беше превърнал в истински зрял мъж. Видял много, липсваше му само онова, което той най-много искаше .

Когато обикаляше из непознатите градове, той успя да види много хубави жени, които покоряваха със своята хубост. Някои бяха дори толкова изумително красиви, че човек трябваше да положи огромно усилие, за да отдели погледа си от тях. Но на младия господар все му се струваше, че им липсва нещо. Беше на мнение, че са толкова красиви именно защото им липсва нещо, нещо което да идва отвътре, от самите тях. Той не намираше думи, с които да изрази какво точно смяташе, че им липсва, но дълбоко в себе си усещаше, че нито една от тях не е жената предопределена за него. А той вярваше, че наистина има такава жена, която е родена единствено заради него. В момент на слабост той изпитваше отчаяние, но то не го обезкуражаваше, а напротив - още повече засилваше желанието му да продължи да я търси! Беше изключително силен по характер и точно същото качество очакваше да намери у жената, която търсеше.

Беше една топла юлска утрин, когато той пристигна в поредния непознат град. Слънцето изгряваше и заливаше града със своята топлина, от която той изглеждаше още по-приветлив. А широките и чисти улици с красиви къщи и от двете страни, мамеха пътника да тръгне по тях. И младият господар стори точно това. След като остави багажа и коня си в една скромна странноприемница и даде на стопанина голяма предплата, той реши да разгледа града. Дълго обикаля улиците, разглеждайки забележителностите на този град, докато накрая излезе на един голям площад. Той служеше за мястото, на което местните занаятчии излагаха на показ направеното от тях - беше нещо като голям пазар, от който можеше да се купи всичко.

Но на младия господар не му трябваше нищо и той безцелно се разхождаше из многолюдната тълпа. Но ето, че в един момент се появи нещо, което привлече вниманието му. На няколко крачки от себе си той видя момче, седнало на малко дървено столче, заобиколено от нарисувани картини, от които то вероятно се надяваше да продаде поне една. Беше около десетгодишно. Беше облечено скромно, но начинът по който седеше и гледаше, издаваха благородническия му произход.

Младият господар се приближи до него, като се опита да го заговори:

  - Как се казваш, момче!?

 - Георг, господине.

 - Колко картини успя да продадеш досега?

 Момчето не отговори на въпроса, но попита:

 - А вие, господине, ще си купите ли поне една?

- Вероятно не, но все пак ще ги разгледам.

Обезкуражено от отговора, момчето изгуби надежда, че този господин ще си купи картина и почти му обърна гръб, но с крайчеца на окото си продължаваше да следи как непознатият разглеждаше картините.

Като всеки ценител на изкуството, младият господар разглеждаше картините като влагаше в това цялото си внимание. На повечето платна имаше нарисувани цветя и бяха до такава степен повлияни от фантазията, че изглеждаха неземни, но багрите и формите бяха така добре съчетани, че превръщаха картините в гениално произведение. И точно когато правеше това заключение, младият господар съзря една съвсем различна картина:  на нея беше нарисувано едно обширно детелиново поле с висок хълм над него, на който се издигаше старинен замък с високи кули и дебели зъбчати  стени .

Но… какво е това? Не е възможно, не може да бъде… - говореше на себе си младият господар .

 Да, той имаше право да бъде учуден, защото замъка от картината поразително приличаше на неговия стар роден замък.

 - Хей, момче, ела насам - извика той на малкия продавач.

 - Кажи ми, Георг, един човек ли е рисувал тези картини?

 - Да, господине.

- И кой е художникът?

- Майка ми , господине - нейни са тези всичките картини .

- Добре, Георг, а сега ми кажи има ли твоята майка и други картини и дали ще ми позволи да разгледам и тях?

- Ще трябва да я попитам, господине, аз живея ей тук - каза момчето, като посочи високата къща зад себе си. - Ако изчакате малко, ще ида да я попитам и ще ви донеса отговор.

- Добре, Георг, ще изчакам - иди и попитай .

Без да чака да го молят повече, момчето влезе в къщата, за да получи нужното разрешение .

А младият господар остана сам с картините и не проумяваше как е възможно тук, в тази чужда страна, една съвсем непозната жена да нарисува неговият замък. И в това нямаше никакво съмнение. И колкото повече гледаше картината, толкова по-силно се убеждаваше в това.

Момчето много се забави. И младият господар вече не гледаше картината - погледът му се беше впил в голямата дървена врата, която чакаше да се отвори, за да види жената, сътворила тези необикновени картини. И когато тя най-после се отвори, младият господар видя първо момчето, а на крачка зад него жената. И докато се приближаваха към него той успя да я разгледа. Тя беше висока и стройна. Правеше не много големи крачки, държеше главата си изправена с леко вдигната брадичка. Имаше изключителна походка достойна дори за кралица… Беше облечена в дълга до земята рокля от тъмно-синьо кадифе. Косата й беше кестенява на едри вълни, които падаха върху двете нежни рамена. Изглеждаше съвършено добре. Но не беше красива, защото имаше малки очи и почти гърбав нос. Но имаше изразително красиви и чувствени устни, които я спасяваха от грозотата. И когато тя дойде съвсем близко до него и му подаде ръка, а той я пое, и чак когато се наведе да я целуне, видя, че държи в дланта си най-хубавата женска ръка, която беше виждал някога. Имаше красива длан с дълги, изваяни пръсти - завършващи с прекрасно очертани нокти. А каква топлина и нежност излъчваше тази ръка - чувството, което той изпита при допира с нея, не можеше да се сравни с нищо!

Младият господар беше поразен! Тази жена излъчваше божествен магнетизъм, който го покори и обсеби напълно.

- Аз съм Тереза - каза младата жена - а вие, господине, очевидно сте чужденец, който се интересува от изкуство? Приемам да ви покажа и другите си картини, но преди това бих искала да узная името ви.

 И тъй, като тя назова малкото си име, той и се представи по същият начин.

- Да, разбира се, извинете ме, госпожо, казвам се Дален и ще бъда щастлив да видя всичките ви картини.

- Нищо не ни спира, господине. Моля, последвайте ме.

И младият господар тръгна след Тереза. Вървейки зад нея, той още веднъж имаше възможност да се наслади на грацията, с която тя вървеше. Движенията и жестовете, които тя правеше, бяха сякаш изтъкани от красота и финес.

Дален усещаше, че върви след нея като на сън. И в този момент му хрумна налудничавата идея, че със сигурност щеше да продължи да върви след нея дори ако знаеше, че тя отива към вратата на ада. И тогава той разбра колко прави са хората, когато казват, че човек губи ума си когато е влюбен. А с младият господар се беше случило точно това… Беше влюбен и то точно толкова, колкото искаше - безумно влюбен!

Но най-голямата изненада все още му предстоеше.

Изкачваха се по извито и стръмно стълбище за да стигнат до горният етаж на къщата. И когато то свърши, младата жена въведе Дален в не много голям салон, чиито стени бяха покрити с нейните необикновени картини.

- Моля, заповядайте - каза му тя - можете да разгледате. Останете колкото пожелаете - и понечи да го остави сам, но той я спря.

 - Моля ви, Тереза, да благоволите да останете с мен, докато разглеждам, ако нямате нищо против.

 Тогава тя само се усмихна и рече простичко:

- Добре - и направи един от онези ефирни жестове, с които природата я бе надарила да владее. 

И така, двамата пристъпваха от картина към картина и разговаряха. Когато всички картини бяха разгледани, младият господар забеляза, че има още една, която стои на специална поставка в единият ъгъл на салона, но е покрита. Помисли си, че не е завършена  и попита:  

- А тази тук е незавършена, така ли?

- Не…, напълно е завършена, но тя е само моя - единствено за моите очи е - беше отговорът.

- В такъв случай, не бива да ви моля да ми я покажете?

- На вас може и да се съглася да я покажа, но само при едно условие - ако останете у нас за вечеря .

- Тереза, за мен ще е голяма чест да бъда ваш гост, удоволствието ще е изцяло мое!

Междувременно момчето - продавач, предусетило, че се случва нещо необичайно се беше прибрало заедно с картините и бе проявило пословичното детско любопитство да подслуша разговора между майка си и чужденеца. Сега то знаеше, че той ще е техен гост за вечеря и нетърпеливо очакваше този момент. Надяваше се да чуе някоя интересна история за непознатата страна на чужденеца. Но за жалост, голямо беше разочарованието му, когато веднага след вечеря, беше изпратено да си отиде в стаята.

Сега Тереза и Дален останаха сами. Младият господар изгаряше от нетърпение да види онази картина и усети облекчение, когато Тереза каза:

- Вие вероятно изгаряте от любопитство да узнаете какво има на “онази картина”?

- С ваше позволение ще си призная, че е така.

- Е , добре… , няма да ви измъчвам повече - отивам да я донеса.

Когато тя се върна, носеше картината все така покрита и като я сложи пред него, попита:

- Наистина ли толкова много държите да я видите?

- Готов съм да я видя каквото и да ми струва това. Нещо повече дори - убеден съм, че не бива да си тръгвам от тук без да съм я видял!

- Добре тогава - каза тя и бавно вдигна покривалото.

И тогава - о, небеса! Това, което видя младият господар на платното, извика в съзнанието, в сърцето и душата му ураган от чувства, които не подлежат на описание. Сякаш всички природни стихии на Света си бяха дали среща в душата му и сега срцето му преливаше от щастие!

Той скочи на крака и извика:

- … Но това … това съм аз! За Бога, коя сте вие - нарисували сте ме, без да ме познавате? Как е възможно това?… Тереза, как го направихте?

- Просто рисувах, като през цялото време си повтарях, че всичко, което съществува в човешката фантазия, съществува и някъде реално в дествителността. Разбирате ли,  Дален? Аз просто знаех и вярвах, че вие съществувате! Това е!

И тогава той си спомни думите на онази бедна просякиня, която се беше опитала да му предскаже бъдещето с думите: “Жената, която търсиш не те е виждала, но знае как изглеждаш” . 

В този момент Дален осъзнаваше, че най-после е намерил жената на своят живот!

Приближи се към Тереза, взе ръцете и и рече:  

- Това на картината съм аз, а това тук сте вие - вие сте тази, заради която обикалям света вече няколко години. Но ето че най-после ви намерих. Елате с мен в моята страна. Убеден съм, че с мен, вие и вашият син ще бъдете щастливи! Какво ще кажете за това, Тереза?

 - Ще кажа, че винаги съм знаела, че има на този Свят един мъж, който е само за мен и винаги съм вярвала, че това е мъжът от моята картина, знаех, че ме търси и че рано или късно ще ме намери! Това наистина е чудо, но то се случи само защото много го исках и безрезервно вярвах. На този Свят винаги са ставали чудеса, стига да има кой да повярва в тях! 

И така - един мъж и една жена, които силно вярваха в любовта се бяха намерили. Със своята упоритост и търпение те не дадоха на съдбата друг шанс освен този - да ги събере.

Така и стана. Заедно потеглиха по обратният път за Дания.

И в един прекрасен слънчев ден тримата се озоваха сред едно детелиново поле в подножието на един висок хълм, на който все така здраво стоеше замъкът и ги очакваше.

С каква шумна радост ги посрещнаха само. Старите верни прислужници проляха поток от сълзи, но този път от радост. Гордееха се със своят господар и бяха истински щастливи заради него.

Сигурно се питате дали тази история е истинска? Разбира се, че е истинска! Дален и Тереза живяха щастливо до дълбока старост. Тяхната любов беше толкова силна и необикновена, че след смъртта си се превърнаха в легенда. Хората от града говореха, че понякога, нощем духовете на двамата влюбени се появяват в подножието на хълма… Дален държал Тереза за ръката и двамата бродели из детелиновото поле под сияйната светлина на пълната луна! Чудите се дали старият замък е още там? Разбира се, че е там! Той надживя дори времето и е все още там - на един висок хълм, сред обширните детелинови полета на Дания!

---

ДЪЩЕРЯТА НА КРАДЛАТА

Дъждът валеше - отначало бавно и ситно, после се усили и се превърна в порой… Заливаше града и улиците с такова упорство, сякаш никога нямаше да спре… А хората разтваряха чадъри и притичваха през локвите, за да намерят подслон.

В покрайнините на този град имаше малка схлупена къщурка. Покривът беше пробит и дъждът безмилостно нахлуваше вътре. Бедната жена, която живееше в нея заедно със своята дъщеричка, напразно слагаха по пода стари съдове за да капе дъждът в тях, но той продължаваше да вали и те преливаха по пода, който не беше нищо друго освен сбита пръст.

Момичето се казваше Карен, а майка й сякаш нямаше име и като че ли не й трябваше, защото всички я наричаха “крадлата”. Но не беше честно, защото тя никога не беше откраднала нищо, а само събираше изхвърлени от другите хора стари, непотребни  вещи: спукани гърнета в които садеше уханен здравец, избелели от слънцето парцали, с които кърпеше бедняшките си дрехи, ощърбени съдове, които излъскваше като нови. Или пък събираше стари, почти изгнили дъски, с които кърпеше стените на своята бедняшка къща. 

 Веднъж, когато минаваше покрай една господарска градина, видя на земята едно кокоше яйце, което се беше изтърколило до плета. Наведе се, грабна го и го скри в джоба си, но тъкмо, когато си мислеше как ще го свари на малката Карен, един от прозорците на господарската къща се отвори и господарката на дома се развика:

- Крадла, крадла, веднага остави яйцето.

 Бедната жена извади яйцето от джоба си, постави го на земята до плета и без да отрони дума продължи пътя си под крясъците на безсърдечната господарка.

 Но не всички богати хора в града бяха безчувствени към бедните .

Имаше един, който се славеше със своята доброта и чувство за справедливост. И именно той беше приел в своят дом майката на Карен като помощница в кухнята. Преди всичко тя изхвърляше боклука и помагаше в измиването на съдовете, като винаги на нея се падаше тежката участ да изтърква и излъсква най-загорелите тави и тигани. Но за това тя получаваше няколко сребърни монети, които за нея бяха истинско богатство.

Но колкото и издържлива да беше тази жена, накрая се разболя. В деня на големия дъждовен порой се простуди. Цял ден беше стояла с мокри дрехи, а и пробитите й обувки бяха прогизнали от водата. Накрая гладът и високата температура сложиха край на земните й мъки.

Бедната жена умря и малката Карен остана съвсем сама.

Но наследила от майка си способността да се бори и оцелява, тя отиде в господарския дом, където работеше майка й и помоли да я вземат на нейното място.

Добрият господар се смили и прибра  момичето.

Дадоха й една малка таванска стаичка, но за нея тя беше истински палат! Отначало Карен трудно се справяше с непосилният труд в господарската къща. Кофите с боклука, които изхвърляше бяха прекалено тежки, а мръсните тави прекалено големи за нейните ръце.

Но с времето тя свикна, защото растеше и… дори започна да мечтае! Не общуваше много с хората. Беше замислена, мълчалива и никога не се усмихваше.  Когато вечер приключеше с работата в кухнята, Карен бързаше да се прибере в таванската си стаичка. С влизането сядаше на леглото и изваждаше изпод възглавницата голяма, дебела тетрадка. Слагаше я на коленете си и започваше да пише в нея.

Тук е моментът да кажа, че дори и да беше изпаднала в немилост и макар, че живееше в мизерия, майката на Карен не беше проста жена. Почти съвършено можеше да чете и пише и преди да умре беше научила на това малката Карен.

Дори имаха в бедняшката си къщичка няколко книги, от които липсваха доста страници, защото бяха намерени на сметището, захвърлени вероятно от някой невеж човек.

И така, усвоила безценното умение да чете, сега Карен пишеше в своята тетрадка и старателно я криеше, сякаш за нищо на света не би искала някой да прочете написаното.

Но точно това щеше да се случи. Имаше в господарската къща една прислужница, която беше толкова любопитна, че искаше да знае всичко за всеки. При това беше толкова лукава и зла, че изпитваше почти дяволска радост, успявайки да напакости на някого. Точно тази лоша жена работеше в кухнята заедно с Карен. Постоянно я тормозеше и търсеше повод да я злепостави пред господаря. Но Карен беше толкова старателна и това още повече вбесяваше злата жена.

Един ден тя издебна Карен и се качи в стаята й. Дълго се рови из вещите й в малкото дървено шкафче, но като не намери там нищо съмнително, започна да претърсва леглото й. Надигна дюшека, завивките и когато дръпна възглавницата видя тетрадката.

- Пипнах те най-сетне, Карен - рече тя и в този момент злорадството и тържествуваше .

Грабна тетрадката, скри я под дрехата си и хукна надолу по стълбите, право към стаята на господаря на дома. Когато стигна, спря за миг да си поеме дъх и почука. Вратата се отвори и когато стопанинът се показа, тя му рече:

 - Моля да ме извините, господине, че ви безпокоя, но мисля, че съм длъжна да ви съобщя ако видя нещо нередно… Ето с какво се занимава нашата Карен…

Като каза това, тя тикна в ръцете му тетрадката и побягна към кухнята, вероятно за да избяга от въпроса на господина, как точно се е сдобила с тази чужда вещ.

Възрастният господин беше свикнал с буйният нрав на своята прислужница и никак не беше учуден от постъпката й. Но лично той имаше огромно достойнство и сигурно затова не отвори тетрадката, а нареди да извикат Карен. 

Влизайки в стаята, тя застана срещу него с почти наведена глава и чакаше въпросът му, като не смееше да го погледне, защото усещаше, че нещо не е наред.

- Карен , ще ми кажеш ли какво е това? - попита я той, като й посочи тетрадката.

- Вие сигурно вече знаете, господине?

- Карен, ти ме обиждаш - аз не съм отварял тетрадката ти, искам ти да ми кажеш какво има в нея.

- Моля да ми простите неуважението, господине - помоли Карен, като наведе главата си още по-ниско.

- Добре, Карен, добре - ела насам, седни и ми отговори, искаш ли да ми кажеш какво пише вътре?

- Това е моят живот, господине. В тази тетрадка описах своят живот и този на моята бедна майка, която преди да умре имаше вашето благоволение да работи тук - отговори тя и се разплака.

- Успокой се, Карен, не плачи, ще те попитам още нещо. Ще ми позволиш ли да прочета това, което си написала?

- Трогната съм, господине, от вашата добрина и не зная какво да кажа.

- Много просто, Карен, кажи “да”!

Но сълзите й отново напираха и тя успя само да поклати глава в знак на съгласие.

- Добре, Карен, можеш да си вървиш - и старият великодушен господин я изпрати до вратата.

Така беше разкрита тайната й.

Карен мислеше, че това е зла участ и все още не знаеше, че именно тази случка ще промени живота й, и то към по-добро!

Господарят на дома беше влиятелен човек и всичките му приятели бяха все хора от висшето общество - образовани и отворени за света на изкуствата.

Той прочете тетрадката на Карен и остана възхитен не само от красивия й почерк, но и от нейната природна интелигентност, която й беше помогнала да опише историята на живота си.

- Да…, това момиче очевидно има талант, а той е дар от небето и ще е жалко, ако остане неразкрит.

И като говореше така на себе си, старият добросърдечен стопанин на дома реши, че трябва да се посъветва с някого. Сред приятелите си имаше един, който беше известен и уважаван от обществото писател. Той отиде при него и след като един цял ден стояха над тетрадката на Карен, четейки я отново и отново, в края на краищата и двамата стигнаха до твърдата убеденост, че момичето има безспорен талант. Решиха да направят всичко възможно тази тетрадка да бъде отпечатана и издадена във вид на истинска книга, защото вярваха, че тя ще развълнува и ще спечели сърцата на много хора по Света.

Не съществуваха думи, с които да бъде описано вълнението на Карен, когато господарят на дома й съобщи тази новина.

Това беше най-съкровеното й желание и сега, когато то щеше да стане реалност, Карен просто не можеше да повярва. Мечтаеше тетрадката й да се превърне в истинска книга, но заедно с това осъзнаваше колко безнадежна е тази мечта. Беше й трудно да приеме действителността .

Всичко беше станало много бързо и изведнъж. И то благодарение на една зла прислужница, която искаше да напакости на Карен, но вместо това, без дори да осъзнава, й беше направила голяма услуга. И когато накрая разбра, че злото всъщност е било за добро, така позеленя от завист и гняв, че не можа да се примири до края на живота си.

А Карен успя! Тя написа още много тетрадки и всички те се превърнаха в истински книги - обиколиха Света, донесоха й слава и пари, но тя никога не се възгордя. Никога не забрави откъде беше тръгнала.

Често обикаляше бедняшките квартали и раздаваше пари на бедните.

Имаше само едно нещо, в което Карен не успя - никога не успя да се научи да се усмихва.

Но никой не можеше да я вини за това, защото дори и след като стана известна  и богата, тя продължи да пише за мизерния живот на бедните.

В сърцето си беше събрала толкова много болка и страдание, че те не й позволяваха да се радва.

До края на живота си Карен продължи да се бунтува срещу бедността. Така и не успя да намери покой за наранената си душа, защото знаеше колко много са бедните по Света и колко голямо е тяхното отчаяние.

---

 

МОНАХИНЯТА 

В покрайнините на един малък провинциален град живееше едно много набожно семейство. Мъжът се казваше Ларсен, а жената Ана. Те толкова силно вярваха в Бога, че бяха готови да сторят всичко, само и само да докажат на себе си и на другите, колко силна е тази вяра. Каквото и да решаха да направят, все се допитваха до местния свещеник, а на него това му доставяше удоволствие и той се впускаше в толкова дълги обяснения и така се увличаше, че накрая несъзнателно се отклоняваше от въпроса и започваше да говори за нещо съвсем друго. Но това ни най-малко не притесняваше двамата съпрузи и те продължаваха да го слушат със същото внимание, както и в самото начало. Тези посещения обикновено продължаваха с часове и ако издържливоста на свещеника да говори беше завидна, още по-завидно беше търпението на двамата съпрузи да слушат и да попиват всяка негова дума. За тях той беше заместник на Бога и всичко казано от него за тях беше изключително важно. Освен това те постоянно четяха Библията и редяха една след друга молитви за здраве, за благополучие или за прославата на Бога.

В полза на истината трябва да кажа, че тези двама вярващи съпрузи бяха много състрадателни и помагаха на по-бедните от тях и на изпадналите в беда. Но колкото и смирено да живееха и колкото и богоугодно да постъпваха, и те като всички хора “носеха своят кръст” - нямаха деца - и това много ги измъчваше. Молбите им за рожба оставаха без отговор, но те продлжаваха да се надяват, че един ден Бог все пак ще се смили над тях и ще ги дари с този тъй желан дар.

И Бог наистина чу молитвите им:

Беше студена есенна утрин, когато някой силно почука на вратата им. Домакинята побърза да отвори и остана изненадана, като видя, че подранилият гост е самият свещеник .

- Отче Йенсен, каква изненада - но какво правите навън толкова рано в тази студена утрин! Влизайте, влизайте бързо! - и тя побърза да затвори вратата, защото заедно със свещеника в стаята се втурна и цял куп пожълтели есенни листа, гонени от силния северен вятър.

Влизайки в стаята свещеникът се запъти право към камината, в която горяха куп борови дървета и така весело пръщяха, че той потърка длани с истинско задоволство и ги протегна към греещият огън за да ги стопли. Загледа се в пламъците на огъня, мислейки как да започне разговора, който според него изискваше определена доза тактичност.

- Но, отче, защо стоите прав? Моля ви, седнете!

Казвайки това, приветливата домакиня му подаде дървен стол с дебела и мека тапицерия, в която свещеникът с нескрито удоволствие се настани до горящата камина.

- Е, кажете сега, какво ви води насам? - подкани го жената с нескрито любопитство.

- Кажете ми първо, добра жено, съпругът ви в къщи ли е, защото аз трябва да говоря и с двама ви по един много деликатен въпрос - на свой ред попита свещеникът.

- При животните е, отче, отиде да ги нахрани, но ей сега ще се върне, тъкмо докато чаят стане готов. Вие тук си починете и се стоплете, а аз ще отида да сложа чайника да заври водата, ще видите какъв ароматен чай ще ви направя.

И жената остави свещеника пред камината и влезе в кухнята, като се засуети - сложи чайника с вода на печката, извади новият порцеланов сервиз, който беше само за гости и грижливо избърса чашките до блясък. После пусна във врящата вода няколко вида билки и се наведе над чайника за да усети аромата. И докато вдишваше уханието на билковата смес, тя усети странно опиянение, някак си усещаше, че нещо важно предстои да се случи.

Звуци от отваряне на вратата и подсказа, че мъжът и се прибира и тя трескаво грабна чайника, сложи го на подноса при чашите и побърза към трапезарията, където чакаше свещеникът.

Влизайки в стаята, дори още не оставила подноса на масата, тя побърза да вземе думата. Обърна се към съпруга си, който току що влизаше и рече:

- Ларсен, имаме важен гост, той иска да говори с нас, а ние го караме да чака.

Ларсен поздрави подобаващо свещеника и го подкани да се премести до масата, където Ана сервираше чая.

Вече пиеха първите глътки чай, а свещеникът продължаваше да подлага любопитството им на изпитание. Но след като им хвърли един многозначителен и изпитващ поглед, най-сетне започна да говори:

 - Скъпа Ана и вие, Ларсен, знаете, че аз съм покорен слуга на Бога и съм готов да изпълня всяко негово поръчение. Тук съм за да споделя какво се случи вчера и да разбера добре дали вие сте склонни да направите едно добро дело, което междувременно, смея да вярвам, ще ви донесе много радост и облекчение на вашата болка. Вчера по обяд в църквата дойдоха две монахини, които споделиха с мен, че са намерили едно бездомно малко момиченце, което е сираче и си няма никого на този свят. Сестрите го прибрали в божията обител, но съветвайки се с игуменката на манастира, стигнали до заключение, че то е още много малко, за да бъде посветено във вярата божия и че за него ще е по-добре да бъде отгледано в семейна среда, докато стане на възраст подходяща да приеме Христовата вяра. И тъй като вие отдавна копнеете за рожба, аз се осмелих да си помисля, че бихте могли да дадете на това бедно създание липсващата му родителска обич! Това от ваша страна ще е едно благородно дело, което със сигурност един ден ще ви отвори вратите на Рая за вечен живот! Аз, разбира се, не очаквам да ми отговорите в този момент. Помислете ден, два и когато сте готови с отговора, елате при мен в църквата.

Двамата съпрузи бяха толкова изненадани от това предложение, че не знаеха какво да кажат. В крайна сметка Ана успя първа да се окопити и благодари на свещеника:

- Отче, това, което ни предлагате е голяма чест за нас, но и отговорността за такова нещо е също тъй голяма. За това ще се възползваме от дните, които ни давате за размисъл  и тогава ще ви дадем отговор.

- Добре, Ана, разбрах и благодаря за чая, превъзходен е!

Като каза това, свещеникът стана, а Ларсен избърза пред него, за да отвори тежката дървена врата и двамата с Ана дълго стояха на прага и гледаха как отец Йенсен се отдалечава, заобиколен от вихрушка жълто-червени есенни листа, които вятърът вдигаше високо, а после те падаха надолу и се лепяха по дългото му расо.

Два дни срок се сториха на Ана и Ларсен като два часа.

Те безпомощно се лутаха в мислите си между изкушението и съмнението, без да могат да решат какво да сторят.

В крайна сметка майчинският инстинкт на Ана надделя над всички останали чувства и двамата съпрузи решиха да приемат това предизвикателство. Те много искаха да имат своя собствена рожба, но тъй като това им бе отказвано години наред, решиха, че Господ има друг план за тях и сметнаха за необходимо да се примирят и да приемат това, което Той им предлага. Да имат доведена дъщеря, все пак е много повече отколкото никаква.

И така, в уреченият час, хванати под ръка, Ана и Ларсен поеха по пътя към църквата.

Когато пристигнаха, отец Йенсен ги посрещна усмихнат и сякаш вече предугадил техният отговор, рече:

- Е, какво решихте? Като праведни християни, сигурно сте взели правилно решение.

Свещеникът казваше това вероятно за да разсее и последното съмнение, което все още присъстваше в мислите на двамата вярващи съпрузи.

Но това едва ли беше необходимо, защото Ана и Ларсен в никакъв случай нямаше да се откажат в последният момент.

- Прав сте, отче Йенсен, каза Ана, като погледна към Ларсен.

 - Ние решихме да приемем бедното сираче в нашият скромен дом.

Като чу това старият свещеник толкова се зарадва, че прояви неприсъщата за себе си припряност:

- Тогава да не губим време и да вървим да я вземем.

До манастира имаше един час път и отец Йенсен реши да го извърви пеша, като използва това време за да им даде някои наставления като на бъдещи родители.

Когато стигнаха до божията обител, отец Йенсен похлопа на голямата и тежка врата с малко прозорче в средата.

След минута това прозорче се открехна и още преди да успеят да видят лицето, то се затвори и те само чуха глас, който каза:

- Почакай малко…

В този момент свещеникът, Ларсен и Ана бяха затаили дъх в очакване да видят малкото бедно създание.

Не чакаха дълго. След броени минути вратата се отвори и на нея застанаха игуменката на манастира, заедно с друга по-млада монахиня, която държеше за ръка едно малко създание с руса къдрава коса и розови дебели бузки.

- Господи, колко е хубава - възкликна Ана, която не можа да се въздържи пред красотата на това малко божие създание.            

Като чу това, старата игуменка свъси вежди и строго смъмри Ана:  

- Красотата не е добродетел, Ана. От теб се очаква да накараш това нещастно създание да придобие истински добродетели, а не да хвалиш нейната красота, която е преходна и няма нищо общо с качествата, които трябва да притежава една вярваща жена. 

- Моля да ме извините, сестро - рече Ана. - Това беше само изблик на радост. Можете да бъдете напълно сигурна, че ние със съпруга ми осъзнаваме отговорността, която поемаме и, повярвайте ми, ще положим всички усилия за да възпитаваме това дете както подобава.

- Е, добре - рече игуменката, - надявам се да не ме разочаровате. Поверявам ви я и нека Бог да е с вас.

Като каза това, игуменката бутна русото дете напред за да прекрачи прага и затвори голямата врата на манастира.

Отец Йенсен стоеше без да продума - вероятно чакаше да види как двамата съпрузи ще се справят с положението.

Тогава Ана реши, че трябва да вземе нещата в свои ръце, клекна на земята пред малкото момиченце и като се усмихна рече:

- Аз съм Ана, а това са отец Йенсен и господин Ларсен, който е мой съпруг, ако поискаш можеш да дойдеш да живееш с нас.

Детето мълчеше и стоеше с наведена глава.

Тогава Ларсен се престраши и реши да пробва, като заговори момиченцето:

- Ще ми кажеш ли как се казваш?

- Лиза, господине, името ми е Лиза.

- Добре, Лиза. А сега ни кажи ще дойдеш ли да живееш с нас - попита я отново Ана.

- Да, госпожо! - каза детето и подаде малката си ръка на Ана.

Ана хвана детската ръчичка и четиримата поеха по обратният път към града.

По средата на пътя Ларсен се спря и рече:

- Умори ли се, малката? Ела да те понося.

И без да дочака отговор, грабна детето, вдигна го и го сложи на раменете си.

От тази височина Лиза виждаше големите букови гори, зелените хълмове, широкият път, който се виеше пред тях, а там някъде в далечината се виждаше и малкият град, където беше домът на двамата вярващи съпрузи и който щеше да стане роден дом на малката Лиза.

А Лиза растеше и се чувстваше добре в дома на Ана и Ларсен. Ларсен й правеше малки лодчици, които дялкаше от дебели борови кори, ухаещи на смола, а Лиза ги пускаше в малкото поточе и тичаше след тях като се смееше непрекъснато.

Ана я учеше да бере горски цветя и да плете от тях красиви цветни венчета, които тя слагаше на главата си, въртеше се от радост докато й се завие свят и падаше на земята във високата буйна трева.

Когато забавленията приключваха, започваше сериозната работа - учеха я да чете и пише, а после следваше безкрайното повторение на молитвите, докато ги научи наизуст. И когато Лиза навърши определена възраст, тя вече съвършено повтаряше всички молитви. Казваше наизуст дори цели пасажи от Библията и знаеше всичко за вярата в Бога.

Ана и Ларсен бяха доволни от Лиза и се гордееха с нея. Но най-доволен от всички беше отец Йенсен. Той често ги посещаваше и една вечер, когато беше в дома им, Лиза им каза, че иска да им съобщи нещо и то в присъствието на отец Йенсен.  Свещеникът беше много поласкан от това гласувано доверие и с нескрито любопитство чакаше да чуе какво ще каже Лиза.

- Скъпи Ана и Ларсен, аз винаги съм ви смятала за свои родители, защото вие ме приехте в дома си като родна дъщеря. Зная, че ме обичате и аз също много ви обичам. Сега искам да споделя с вас решението, което взех за себе си. То със сигурност ще ви зарадва, защото зная , че за вас няма нищо, което да е по-важно от вярата в Бога. Но също така мисля, че ще се натъжите, защото ще трябва да ви напусна - искам да стана монахиня.

В стаята настана гробна тишина.

Ана и Ларсен сякаш бяха онемели, а отец Йенсен като виждаше израженията на лицата им не смееше да се обади. Но тъй като мълчанието продължи твърде дълго, свещеникът все пак реши, че той ще е този, който трябва да наруши тишината.

- Е, скъпи родители - рече той - вие сте дълбоко вярващи и аз смятам, че разбирате решението на Лиза. Вие положихте много труд да я възпитате и посяхте, тъй да се каже, в нея божиите семена. И сега налице са плодовете на тази сеитба. Какво по - хубаво от това да стане монахиня и да отдаде себе си в прослава на Бога. Това според мен е най-доброто решение, което тя можеше да вземе за себе си. Трябва да се гордеете с Лиза и най-вече със себе си, защото вие изпълнихте плана, който Бог беше приготвил за вас!

И като каза това, отец Йенсен благодари за вечерята, стана, и без да чака да го изпратят, напусна дома, като остави Ана и Ларсен на собствените им мисли, които в този момент бяха толкова объркани , колкото и противоречиви.

Ана и Ларсен все пак успяха да превъзмогнат тъгата от предстоящата раздяла с Лиза. Но в края на краищата те и отец Йенсен, щяха да бъдат много изненадани, защото събитията щяха да се развият по друг начин, а не както очакваха. Защото каквото и решение да взема човек, в крайна сметка думата има съдбата и именно тя беше отредила нещо съвсем различно за Лиза. 

Но нека да не избързвам, а да разкажа какво точно се случи.

Като близък приятел на семейството, отец Йенсен предложи на Ана и Ларсен той да изпрати Лиза до манастира. Те, разбира се, не можеха да му откажат тази чест и една ранна утрин, след като се сбогуваха с Лиза, тя пое по пътя към светата обител, придружена от старият свещеник.

Животът в манастира по нищо не приличаше на живота, който Лиза водеше в дома на Ана и Ларсен. Тук всекидневието се задъхваше от правила и условия, които бяха много строги и всяко нарушение се наказваше безмилостно. Най-приятни за Лиза бяха часовете за отдих, когато монахините можеха да прекарват времето си, разхождайки се в голямата цветна градина на манастира. По време на една такава разходка Лиза се сприятели с една по-възрастна от нея монахиня на име Марта. Лиза съвсем непринудено й разказваше за детството си и за щастливите дни, в дома на Ана и Ларсен. А Марта внимателно я слушаше, без да й задава въпроси и дори без да казва каквото и да било. Така тя почти несъзнателно се превърна в изповедница на Лиза и винаги знаеше какво мисли и чувства тя.

Лиза трябваше да прекара един много дълъг период на изпитание в манастира, преди да даде обет. За този определен срок тя трябваше много сериозно да обмисли решението си и да прецени дали наистина е готова да посвети себе си на църквата и Бога.

Докато беше в дома на Ана и Ларсен, тя непрекъснато мечтаеше за деня, в който ще постъпи в манастира - нямаше търпение да се отдаде на усамотение, размисъл и молитви.

Но сега, когато беше тук в божията обител, спомените за всичко онова, което беше оставила някъде там, навън, не я напускаха. Непрекъснато си спомняше за дните, прекарани в дома на Ана и Ларсен, за приятните вечери пред камината на чаша чай, за ливадите с пъстри цветя, където тичаше на воля, за нощите, в които не се прибираше, а оставаше навън, седнала на прага на къщата, за да гледа звездите.

Да, прекалено много страст имаше в сърцето на Лиза. Желанието й за живот беше толкова силно, че тя поглъщаше без остатък всичката красота, която заобикалящият свят й предлагаше. Повече от сигурно беше, че едно толкова горещо сърце, колкото беше нейното, нямаше да издържи на вечният хлад, който цареше в студената и мрачна килия на манастира, където слънцето едва се промъкваше през малките сводести прозорци с дебели метални решетки.

Един ден по време на обичайната разходка в градината, Марта се приближи до Лиза и рече:

- Какъв прекрасен ден е днес, нали, Лиза?

- Да, Марта, денят наистина е чуден, но какво значение има това за нас? Времето тук е спряло и на мен ми е все едно дали вали дъжд или грее слънце. Знаеш ли, Марта, аз съм тук по своя воля - дори мечтаех за това място! Но сега, когато съм тук, разбирам, че животът в манастира не е точно това, което съм си представяла, нещо ме тегли навън, Марта, и това ме кара да се чувствам виновна.

- Не е нужно да се чувстваш така, Лиза, ти не си дала обет и можеш да си отидеш от тук, когато поискаш.

- Да, така е, но ако напусна това място отец Йенсен ще бъде много разочарован от мен. Ами Ана и Ларсен? Какво ще им кажа? Те ще бъдат много огорчени като разберат, че аз няма да оправдая надеждите им - как да им причиня такава болка? - терзаеше се Лиза като отчаяно се опитваше да намери отговор за себе си.

А Марта я гледаше загрижено и се чудеше какво да й каже и изобщо има ли право да й дава какъвто и да било съвет. Но накрая се престраши и рече:

- Лиза, ти сама трябва да вземеш решение, но аз все пак ще ти призная нещо: когато те видях за първи път, съзрях в очите ти блясък, който издаваше колко силно е желанието ти за живот и още тогава разбрах, че няма да останеш дълго тук - ти принадлежиш на живота, Лиза! Ще ми липсваш много, защото свикнах с теб, но мисля, че трябва да си отидеш. Това място не е за теб.

- Ами вярата в Бога, Марта? Какво ще стане с нея? - питаше отчаяно Лиза.

- Мила Лиза, ако наистина искаш да вярваш в Бога, ти можеш да продължиш да вярваш в Него, където и да се намираш. И ако той е в сърцето ти, ще бъде с теб, където и да отидеш!

Очевидно Марта се опитваше да помогне на Лиза да вземе решение и използваше цялото си красноречие на което беше способна. След този дълъг и труден разговор с Марта, Лиза не можа да мигне през цялата нощ и рано сутринта плахо почука на вратата на игуменката. Лиза изпитваше страхопочитание към тази жена и с огромно усилие, все пак накрая успя да й каже, че няма да даде обет и че иска да напусне манастира още днес.

Голямо беше разочарованието на игуменката, но тя сякаш не беше изненадана, защото след като изслуша Лиза, рече:

- Винаги съм знаела, че не си за тук, но дано все пак времето прекарано с нас да те е научило на нещо. А сега си върви - и Бог да е с теб!…

Казвайки това, игуменката се прекръсти, обърна гръб на Лиза и свеждайки ниско глава, започна да се моли. Това беше явен знак за Лиза, че трябва да напусне и тя съвсем тихо, почти на пръсти излезе от стаята. Побърза да намери Марта, за да й каже какво е сторила. А Марта като чу новината, не знаеше да се радва ли или да плаче  Беше й много мъчно, че губи Лиза, но й желаеше доброто и затова трябваше да се примири.

Марта беше единствената, която дойде да я изпрати до вратата на манастира. В края на краищата след като се сбогуваха почти сърцераздирателно, Лиза прекрачи прага и се озова навън от светата обител.

Сама, без пари и без дом… Сега целият свят беше пред нея, но тя не знаеше къде да отиде… И след като известно време постоя и помисли, накрая все пак тръгна надолу по пътя, който водеше към града.

Но не бързаше да стигне. Отначало следваше пътя, но после го изостави и тръгна през поляните. Вървеше из високата буйна трева, от която във всички посоки щъкаха безброй изплашени скакалци. От време на време вдигаше глава към небето и наслаждавайки се на прекрасната синева, дълбоко вдишваше аромата на цъфналите цветя, сгушени в зелената трева.

Привечер все пак стигна до града и отиде право до къщата на Ана и Ларсен, но не посмя да се приближи съвсем - стоеше на разстояние.

Прозорецът на трапезарията светеше и Лиза виждаше Ана и Ларсен, които бяха седнали до масата и тъкмо вечеряха. Тя с умиление ги гледаше и се изкушаваше от мисълта да се приближи и да почука на вратата им, но за жалост прекалено много се страхуваше от тяхното разочарование, за да стори това.

Лиза със сигурност грешеше, защото колкото и да съжаляваха, че тя няма да стане монахиня, все пак щяха да бъдат щастливи отново да живее с тях. Но Лиза се съмняваше в това и затова постъпи по друг начин. Преди да напусне манастира, беше им написала писмо и сега го извади от джоба си - приближи се до къщата и съвсем тихо и внимателно го мушна под вратата. След това рязко се обърна и с бързи стъпки се отдалечи. Обърна се за последен път, за да види лицата на двамата самотни съпрузи, но очите й се напълниха със сълзи и тя със свито сърце побърза да напусне това място. Искаше да отиде някъде далеч от тук, макар че все още не знаеше къде. И не се страхуваше нито от тъмнината, нито от самотата, защото вярваше, че Бог ще осветява пътя й и че докато Той е в сърцето й, тя никога няма да е сама.

Ана и Ларсен откриха писмото на Лиза чак на сутринта, когато тя беше вече далеч от тук. Ана се разплака, а Ларсен я прегърна, за да я утеши и рече:

- Не се тревожи за нея, Ана, Бог ще я пази и ще й покаже верния път. Той има пълна власт над всички ни и ако реши, един ден, може би, отново ще я върне при нас. Трябва само да вярваме в това и да се молим.

---

МЕЧТАТЕЛЯТ 

Живееше някога един младеж на име Йохан, който смяташе, че реалността е прекалено скучна и затова живееше в свой собствен, измислен свят. Беше толкова голям фантазьор и така убедително разказваше, че дори той самият си вярваше.

Повече от всичко на света той обичаше морето. Мечтаеше да стане моряк, дори капитан и да има свой собствен кораб, с големи бели платна и с мачти, стигащи почти до облаците!

В безумните си мечти виждаше призрачни, безлюдни острови, където се спотайваха скрити съкровища, чакащи да бъдат открити.

 Да…! Да мечтаеш е наистина велико нещо! В мечтите си човек може да има всичко!

Но действителността беше друга. Йохан нямаше родители, нито роднини и понеже не можеше да разчита на ничия помощ, той неуморно се трудеше в една дъскорезница. Трудът там беше почти робски и Йохан отдавна да беше напуснал, ако не беше Грета.

Грета живееше на брега на морето в една рибарска хижа, построена някога от баща й, който беше рибар, но по време на една голяма буря не се върна и тя остана съвсем сама, също като Йохан.

Двамата си нямаха никого на този свят и вероятно затова Йохан все още не се решаваше да тръгне по море, защото не искаше да я остави съвсем сама. Но един ден набра достатъчно смелост и реши да поговори за това с Грета.

- Грета, знаеш, че те обичам - рече той, - но обичам и морето… Пусни ме да отида и когато се върна, ще съм спечелил толкова пари, че ще мога да построя на този бряг за теб голяма, истинска къща, в която да живеем заедно до края на дните си!

Така говореше Йохан на Грета и то с такава жал и такова въодушевление, че тя се просълзи и накрая отстъпи:

- Добре, Йохан, замини щом толкова искаш.

 Но на Йохан не му беше писано да стане моряк.

Няколко дни след разговора му с Грета, в дъскорезницата стана злополука - един огромен куп дървени трупи се срути и затисна Йохан.

Когато го извадиха изпод тежките дървета, помислиха, че е умрял, но после разбраха, че все още диша и побързаха да извикат лекар. Докторът доста се забави и всички мислеха, че Йохан няма да издържи, но той явно здраво се беше вкопчил в живота, че в крайна сметка оцеля.

Йохан наистина оживя, но за нещастие остана инвалид.

И когато докторът му каза, че никога вече няма да може да върви, Йохан вдигна ръце към небето и извика:

- Господи, по-добре да бях умрял.

Но Грета не мислеше така. Тя наистина го обичаше, страдаше заедно с него и намираше сили да благодари на Бога, че независимо от всичко Йохан все пак е жив!…

И така, Грета прибра Йохан при себе си и двамата заживяха в малката рибарска хижа на брега на морето.

Отначало Йохан се противопоставяше на всичко, което Грета правеше за него като все повтаряше, че не иска да живее и че не си струва.

Но любовта на Грета беше силна и тя търпеливо понасяше всичко. Нещо повече, дори се опитваше да го вдъхнови, казвайки му че животът е безценен и че си струва да се живее независимо от всичко.

После го прегръщаше силно и повтаряше до безкрай колко много го обича. Йохан беше непреклонен и държеше на своето, че животът му сега не струва и пукната пара, но Грета не се предаваше. Продължаваше да се грижи за Йохан и след няколко месеца той почти се примири. Дори започна да мисли какво да стори за да помогне на Грета, която неуморно се трудеше за да изкара прехраната и на двамата. Не напразно хората казват: “Помогни си сам, за да ти помогне и Господ!”

Беше студена есенна утрин, когато Грета излезе от рибарската хижа и видя, че целият бряг е покрит с клони и корени от дървета, изхвърлени от морето по време на нощната буря. Зарадва се, защото това беше един от начините, по който тя се сдобиваше с дърва за огъня. Събра всичко, което водата беше изхвърлила и накрая гласно изрази благодарността си към морето за този дар.

Да, на този свят има и такива хора, които са склонни да оценят и най-малкото проявление на благодат от страна на съдбата и да се чувстват доволни от това.

Такава беше Грета - радваше се и на най-дребното нещо, което получаваше  от небето или от хората.

Но за съжаление, в интерес на истината трябва да кажа, че в повечето случаи небето беше по-благосклонно, отколкото хората.

Това, разбира се, беше тъжната страна на живота, но Грета имаше силен дух и никога не се оплакваше.

Тя доста се измори докато пренесе до дома си всичките тези изхвърлени на брега, клони, корени и пънчета, но в крайна сметка остана много доволна, гледайки големия куп дърва, който щеше да и стигне за дълго време. И докато правеше тази равносметка, загледана в купчината все още мокри дърва, тя съзря един корен, който имаше такава причудлива форма, че тя се наведе и го взе. Приличаше и на нещо? Ами да, разбира се… Приличаше на голяма летяща птица.

- Трябва да покажа това на Йохан - рече Грета и влезе в рибарската хижа, стиснала в ръка необикновеното дърво.

- Виж, Йохан, виж какво намерих - кажи, на какво ти прилича това? - попита тя като сложи в ръката му прогизналото от вода дърво.

- Прилича на птица, Грета. Да, като истинска птица е, само ето тук, ако се отстрани тази част - подай ми ножа…

Йохан съсредоточено задялка дървото, докато накрая то съвсем заприлича на голяма чайка, сякаш разперила крила над огромната морска шир. От този ден нататък Грета умишлено обикаляше по брега и търсеше изхвърлени от водата корени, които наподобяваха някакво животно, птица или някое друго творение на природата. Носеше ги вкъщи, а Йохан умело и старателно ги дооформяше и така изпод ръцете му се появиха чудновати морски дракони, хищни риби и всичко останало, което въображението му подсказваше.

Това занимание доставяше удоволствие на Йохан и сякаш прогонваше отчаянието и черните му мисли.

Една вечер след като дълго мълча, Йохан рече на Грета:

 - Знаеш ли, Грета, направата на всичките тези фигурки ми доставя радост, но на мен ми се ще да направя нещо по-различно и по-хубаво.

 Речено - сторено…

На другият ден Йохан през цялото време ряза, дялка и майстори нещо и когато вечерта Грета се прибра, видя, че той държи в ръцете си голямо дървено корабче с високи мачти и големи бели платна.

 - Йохан! Красиво е! - рече Грета, - дори повече от красиво - прелестно е!

 През цялото време докато Грета продължаваше да хвали изобретението му, той остана съвсем сериозен и когато най-сетне тя спря да говори, той я попита:

- Кажи ми, Грета, как мислиш, дали някой ще иска да купи това нещо?

- Но,  Йохан,  нима ти искаш да продадеш това прекрасно корабче?

- Да, Грета, бих искал, затова го вземи утре със себе си и отиди на пазара или може би по-добре на пристанището. Чужденците са склонни да купуват подобни неща.

Дали Йохан е имал предчувствие или беше чиста случайност, не се знае, но на Грета наистина й провървя.

Тя беше послушала съвета на Йохан да отиде на пристанището и сега стоеше права, държейки в ръка корабчето на своят любим и гледаше пътниците, които слизаха от един голям чуждоземен кораб.

Всички я отминаваха без дори да я удостоят с поглед и тъкмо когато тя вече беше загубила надежда, пред нея се спря един доста важен на вид господин и я попита:

- Продавате ли това прекрасно корабче, госпожице?

 - Да, господине, ако желаете! - отговори развълнувана Грета.

И важният на вид господин, вероятно не беше чак толкова важен, защото без дори да се пазари извади от джоба си няколко едри лъскави монети и ги пусна в ръката на Грета, като в замяна взе корабчето на Йохан.

Предоволна Грета понечи да си тръгне, но непознатият я спря:

- Почакайте малко, госпожице, аз бих искал да купя още от тези корабчета. Искам да знаете, че следващият месец ще дойда пак и ако вие имате възможност да изпълните поръчката ми, ще закупя поне дузина от тях.

Развълнувана от това развитие на нещата, Грета с нескрита радост отговори:

- Разбрах ви, господине, и ще се опитам да изпълня поръчката ви.

След тази успешна сделка с непознатият търговец Грета побърза да се прибере по-скоро вкъщи и да зарадва Йохан.

Голяма беше радостта му и изпита почти блажено облекчение от това, че най-после и той ще има принос в печеленето на пари и няма да бъде в тежест на Грета.

Сега Йохан имаше срок от един месец, през кайто трябваше да изработи дузина корабчета и той наистина се справи отлично.

А когато Грета ги занесе на важният господин от пристанището, той остана възхитен от прецизната изработка и доволен от изпълнената поръчка.

Всеки следващ път търговецът поръчваше все повече и повече корабчета, така че Йохан едва смогваше да ги направи. Тази работа го погълна изцяло и той й се отдаваше напълно.

Черните мисли, тъгата и отчаянието бяха изчезнали. Той, разбира се, никога не забрави колко много искаше да стане моряк, но сега осъзнаваше, че на света има и други неща, които човек може да прави и да е щастлив от това! Имаше и Грета, която го обичаше и винаги щеше да бъде до него.

А със спечелените пари от щедрия търговец, Йохан и Грета си купиха хубава малка къща на другият край на брега.

Дори им се роди син. И първото нещо, което Йохан го научи да прави, беше едно малко корабче с високи мачти и големи бели платна!

А вие, мили деца, имате ли вкъщи подобно корабче?

А минавало ли ви е през ума, че то може да е изработено от сина на Йохан, или от неговият внук, или правнук - кой знае? На този свят всичко е възможно!

---

НАЙ-ДЪЛГАТА ПРИКАЗКА   

Преди няколко милиона години, почти в сърцето на една далечна галактика, имало малка планета, също като нашата Земя.

И била населена с хора, които били съвсем като нас.

Небето над нея било синьо, дори невероятно синьо, с големи, почти снежно - бели облаци, които вятърът неуморно преследвал и преобразувал в разни причудливи форми.

Понякога облаците били тъмни и от тях цялото небе ставало метално-сиво. Но хората сякаш най-много се радвали на тези облаци, защото знаели, че те носят дъжд. А той бил кристално чист и падал от небето като дар за всичко живо. Когато дъждът спирал да вали, изгрявало голямо, ярко слънце и тогава се появявала прелестна дъга - много по-голяма и по-красива от нашата, с прекрасни цветове, които преливали един в друг и изпълвали небето с приказно и почти вълшебно сияние.

Цялата планета била покрита с вековни гори и обширни полета, сред които се виели дълги и пълноводни реки.

Имало големи величествени планини, чиито върхове се издигали високо в небето и нощем сякаш достигали до звездите - големи и ярки!

Жителите на тази планета били един народ - нямало отделни държави, нямало граници и затова всеки можел да отиде където си пожелае и да се засели там, където му харесва да живее.

Но това не значело, че всеки можел да прави каквото си иска.

Все пак имало закони, които били не само строги, но и мъдри. От тях почти нямало нужда, защото жителите на тази планета имали силно чувство за справедливост и винаги постъпвали по съвест. Били надарени и с изключителна природна интелигентност.

Прекланяли се пред всичко живо и за тях не съществували понятия като вредно животно или отвратително насекомо.

Изпитвали още почти божествено умиление към цветята, които освен че били красиви и с необикновени фантастични форми, имали толкова наситени багри, че излъчвали около себе си ефирно цвeтно сияние. Освен това никога не растели по едно или две, а заемали големи площи земя и никога не се смесвали по цветове. Така че имало цели полета от сини, бели, розови, червени или жълти цветя.

И ако на дневна светлина гледката на едно такова поле, обвито в цветно сияние предизвиквало в човешката душа екстаз, то при залез слънце тя била такава, каквато ние дори не можем да си представим! А да се опише един такъв пейзаж е определено невъзможно.

Всеки знае, че там където има цветя, неизменно има пеперуди и пчели. Пеперудите били също като нашите, само че по-големи и с тази разлика, че никой не си позволявал да ги лови, още по-малко да ги забожда с карфица за хербарий.

Пчелите били също толкова работни като нашите и правели мед, който жителите на тази планета наричали божествен елексир.

Мравките и техните мравуняци също били предмет на уважение и никой не си позволявал да ги разрушава. Да събориш дома на тези малки животинки, които го изграждат с толкова труд и усилие, се смятало за липса на всякакво достойнство.

 Птиците съществували на тази планета със същото разнообразие както на нашата Земя и били надарени от природата с такива мелодични гласове, че песните им звучали като същински музикални произведения.

И вероятно именно затова местните жители решили, че ще е истинско варварство, ако ги използват за храна.

На тази планета имало и доста много видове животни, но само малка част от тях се използвали като храна от местните жители, избиването на тези животни било ограничено и строго съблюдавано.

Жителите на тази планета осъзнавали тясната си връзка с природата. Ценели богатствата, които тя им предлагала и вярвали, че всяко живо същество има право на живот, колкото и самите те. Не страдали от мания за величие и не смятали, че имат право да властват над останалите видове живи същества.

Освен тази си природна интелигентност, те притежавали и много умения. Били например отлични строители. Изграждали цели градове! Сградите били изваяни от червен, черен или бял камък с издълбани в него орнаменти, украсени с истински скъпоценни камъни! Тези сгради имали толкова необикновен и приказен вид, че изглеждали почти нереални!

Освен че били изключителни строители, те притежавали и множество други таланти. Повечето от тях били гениални музиканти, художници, писатели. Били всестранно развити личности и притежавали само добродетели. Не познавали лъжата. Вярвали си един на друг. Приятелството било “нещото”, което свързвало всички, дори повече от самата кръвна връзка.

Вярност, обич и любов царели във всеки дом. Омразата не съществувала.

Жителите на тази планета живеели в един съвършен свят, създаден от самите тях!

Но един ден, незнайно откъде, в един от тези прекрасни градове, сред жителите на тази планета се появил непознат мъж.

Бил красив! Бил облечен целият в бяло и имал дарбата да говори, да омайва и да впечатлява.

И тъй като хората не познавали омразата, нито коварството или предателството, нямало начин да се досетят, че този човек е ЛОШ.

Това понятие за тях не съществувало - те просто не знали какво значи да бъдеш лош.

Той обикалял по градовете и сеел сред хората семената на злото, а те били - лицемерие, завист, предателство и какво ли още не.

Семената на злото покълвали лесно и пускали дълбоки корени в земята на тази планета.

Настанали смутни времена….

Хората вече не се разбирали както преди. Загубили чувството си за справедливост, а приятелството и дадената дума вече нямали същата стойност, както преди.

Изчезнала и привързаността им към природата.

Безмилостно изсичали вековните гори, а птиците и животните избивали безжалостно.

Изгубили и усета си за красота, престанали да забелязват всичката онази прелест, по която се прехласвали някога, гледайки сияйните цветни полета.

Запазили увлечението си към изкуствата, но само дотолкова, колкото да преценят колко пари струва една картина или каква цена биха поискали за даден ценен предмет.

Хората вече не били същите - лъжата, предателството, омразата и алчността станали част от тях и управлявали техните чувства.

С всеки изминал ден все повече ги завладявала мисълта как да улеснят живота си.

Така се появили машините, моторите, леките коли. И хората приемали тези неща като блага, без да разбират, че по този начин всъщност усложняват живота си. И без да си дават сметка, че един ден техните собствени изобретения ще се обърнат срещу самите тях.

Така и станало:

Заводите и автомобилите бълвали огромни газове, които се издигали високо в небето и от това облаците в него не били снежно-бели, а мръсно-бели.

Дъждът вече не бил кристално чист и когато спирал да вали, хората виждали как от него листата на дърветата пожълтявали , а тревата съхнела.

Фабриките изхвърляли химични отпадъци в реките и от това водите им станали отровни и рибата в тях измирала.

Хората без всякакво съжаление превръщали фантастичните цветни полета в равни, голи пощадки, на които били построени поредните сиви, еднообразни жилищни комплекси.

Огромни части от вековните гори загинали под тонове бетон, трупан и разстилан по Земята, за да се появят широки, прави магистрали.

Да, планетата вече не била същата, жителите й - също. Но не всички били загубили своята същност. Имало и такива, които успяли да запазят обичта си към природата и  красотата. Те осъзнавали какво се случва. Ясно виждали как лека полека планетата им се превръща в “топка” от бетон и метал и разбрали, че тя бавно се движи към своята гибел и че това е неизбежно.

И това наистина се случило.

В последният ден, когато всички разбрали, че вече няма надежда и че това е краят - стотици космически кораби излетели от загиващата планета на едно дълго пътуване в огромният Космос, в търсене на подходяща планета, на която да се заселят.

А дали са я намерили и коя е била тя?

Може да е била нашата Земя - но тогава ние трябва да сме техните потомци! И ако това е така, ще трябва да се замислим, какво правим ние с нашата Земя и не повтаряме ли същата грешка?

Достатъчно синьо ли е небето ни и достатъчно бели ли са облаците в него?

Колко чист е дъждът, който вали?

Колко ярки са цветовете на дъгата?

Има ли ги цветните ни полета?

Има ли ги вековните ни гори? Ами птиците и животните в тях?

Трябва добре да помислим за това. Може би все още не е късно за нас? Може би имаме достатъчно време да спасим нашата Земя!?

Вдигам очи към небето и виждам, че то е синьо, невероятно синьо! Виждам и един облак - той е снежно-бял!

А това значи, че имаме достатъчно време. Трябва само да постъпваме правилно и по съвест, ако я имаме!