Атанас Липчев

ІІ

Дъските бяха разместени, бях ги кръстосал по друг начин. Значи някой беше влизал. От тази констатация ми стана неприятно, почувствах се ограбен. Някой бе влизал в жилището ми без мое разрешение.
Отместих едната дъска, светнах с фенерчето и влязох в караваната. Първото, което забелязах, бе, че шубата липсва. Сутринта си висеше закачена на гвоздея, а сега я нямаше. Плъзнах светлината от прожектора из караваната, опипах всеки ъгъл, сетне я задържах над “леглото” си и някак подсъзнателно установих, че не е празно. Върху него имаше купчина от дрехи, а може би и чувал, върху който бе преметната шубата ми. Пристъпих една крачка, силно заинтригуван, като шарех с фенерчето върху дюшека, когато неочаквано чувалът, или каквото беше там, се размърда, а мен ме полазиха твърде неприятни тръпки по гърба.
– Има ли някой там?
Стиснах ножа в джоба си и направих още една крачка, не, не беше чувал, не беше и куп дрехи, както помислих в началото, а човек, малък човек, който се опитваше да се прикрие от светлината на прожектора с шубата ми и изглежда ужасно се страхуваше.
– Абе, я си покажи лицето, да те видя. Кой си ти?
В същото време се наведох и дръпнах шубата, и въздишка на облекчение се откърти от гърдите ми.
– Ти к’во правиш тука, ма?
Беше момиче, бая тъмничко на цвят, с големи и влажни очи, в които обаче не личеше страх, а по-скоро любопитство. Беше ми достатъчен само един поглед, за да се досетя, че е циганка. Момичето мълчеше и ме оглеждаше.
– Да не си глухоняма, какво правиш тук, те питам?
– Загаси таз ламба, че ме окьорави – закри с ръце лицето си тя.
Успях да забележа, че е силно гримирана и нацапотена, а ноктите на ръцете й, с които закри лицето си, са дълги и боядисани с много тъмен лак. Леко отместих фенера и видях заголените й слаби крака, обути в евтини летни ботуши до коленете, а късата поличка едва покриваше дупето й.
– Как се казваш? – загасих фенерчето и потърсих табуретката в тъмното.
– Ема.
– Тъй… какво правиш тук?
– Не знам… видях, че няма никой и влязох.
– Влязла си, значи… като у вас си. Хайде, мургавелке, чупката, отивай си в къщи.
– Не мога, ще ме убият…
– Кой ще те убие?
– Баща ми, братята ми… и братовчедите ми ще ме убиват…
– Какво си направила?
– Моля те, нека остана, къде да ходя в тая тъмница. Хем ще ти направя една свирка, става ли?
– Не, не става, не искам беля на главата си.
– Абе ти какъв човек си, къде да се дявам сред нощите… като съмне ще си тръгна.
Запалих цигара, раздвоен и раздразнен, и всмукнах дълбоко от дима.
– Дай една и на мен, че ги свърших още на обед…
Хвърлих й цигарите и запалката.
– На колко години си? – попитах след малко, като наблюдавах огънчето на цигарата й и смътния овал на лицето.
– На четиринадесет, защо питаш?
Протегнах се и издърпах шубата, сетне хвърлих фаса през вратата.
– Аз си лягам в другия ъгъл – казах и се изправих, – сутринта, като се събудя, да те няма.
– Хич даже няма да ме видиш – увери ме тя, – лицето ми няма да видиш.
Постлах си на пода и криво-ляво се наместих. Все щях да изкарам някак до сутринта. Бях страхотно уморен, денят се проточи бая дълъг и тежък, вече се унасях, когато чух гласа й:
– Ти българин ли си?
– Българин съм – изръмжах.
– Ами що живееш като циганин?
– Слушай, ей – кипнах, – ще стана и ще те изритам навън.
– Ууу, че кибритлия, да не го попита нещо човек…
Събудих се късно на другия ден, схванат, но отпочинал. Трябваха ми няколко секунди, докато се свестя и се сетя за вчерашните си премеждия, надигнах се и погледнах към дюшека в ъгъла, но Ема си беше отишла. Чак сега ми мина през ум, че можеше да ми свие торбата с бельото и дрехите. Понякога съм голям балък. Надигнах се, протегнах се дълго, с шумна прозявка и по навик лапнах цигарата, макар че гърлото ми горчеше от изпушените вчера цигари. Закашлях се от лютивия дим и изхрачиш една черна тютюнджийска храчка през вратата.
– Полека, бе, щеше да ме наплюеш…
И Ема влезе в караваната, натоварена с две големи найлонови торби, които изтърси върху дюшека, сетне започна да вади някакви пакети и да ги подрежда на масичката.
– Баници купих за закуска и боза купих. Салам купих, консерви и бира още, хляб взех и лютеница, щото тука няма нищо, ракия купих, знам аз, мъжете без ракия не могат…
– Ти к’во правиш тука, ма – успях да кажа, – нали ти казах да се омиташ.
Тогава Ема вдигна очи към мен и аз видях пред себе си най-хубавото цигане на света. Имаше, както вече споменах, големи и влажни очи, дълги и гъсти мигли и чисто, без петна лице, сочни устенца и една дяволита трапчинка на брадичката. Беше се измила и сресала, и аз едва познах в нея снощната нацапотена проститутка. Гледахме се така няколко секунди, сетне тя спокойно продължи, сякаш не ме е чула.
– Да вземеш едно шкафче да сковеш, където да държим храната, врата трябва да сложиш, че къща без врата не е къща. Умен човек ми изглеждаш, пък живееш бетер от циганин. Одеве пичовете ме заглеждаха на моста и мръсотии ми подхвърляха, трябва да идеш до града и да ми купиш дрехи, с тези не мога да ходя тука. Хайде да ядем.
Запалих втора цигара и поседнах на табуретката. Наблюдавах я, докато шета и нарежда, и изведнъж ми стана ясно, че тя никога няма да си отиде от тук. Не можех да повярвам, че толкова безцеремонно нахълта в живота ми, та аз не я познавах до снощи, с крайчеца на окото си огледах слабата й, но стройна фигура, забелязах и че има малки стегнати гърди.
– Що не ядеш – попита тя и отпи от бозата.
– Не съм гладен.
– Ще ти дам петдесет лева, че да ми купиш едни дънка втора ръка, и няколко блузки ще ми купиш още…
– Какви блузки – рекох слисано.
– Каквито ти харесат. И маратонки още ще ми купиш, гледай да са от най-евтините…
– Кога ще си ходиш? – прекъснах я.
Тя се загледа в мен.
– Довечера – каза след малко, – като ми донесеш дрехите, не мога да си тръгна така, пичовете ще ме задяват.
– В къщи ли ще се прибереш?
– Че тебе какво ти пука, нали ще си отида…
– Какво си направила?
– Каквото и да съм направила, за себе си съм го направила. На теб няма да ти кажа, нямам ти доверие. Снощи ми изглеждаше на свестен, но сега виждам, че си кофти човек. Ще ми купиш ли дрехи?
– Ще ти купя.
Излязох навън, поколебах се малко накъде да тръгна и реших първо да ударя една бира в “Камъша”, а после да прескоча до пазара.
Няколко работници закусваха с шкембе-чорба, а в ъгъла седеше Анжело, начумерен и зъл, и потропваше с пръсти върху масата с едната си ръка, а с другата бе обгърнал чашата с водка.
– Ще го осъдя тоя тип – скръцна със зъби Анжело, като седнах на масата, – ще му почерня живота. Ще ми станеш ли свидетел?
– Я не се занимавай с глупости – скастрих го, – искаш да станеш за смях ли?
– Ще го унищожа – свирепо изръмжа Анжело.
– Какво ще обясниш на съдията – че ти е натикал паламуда в задника ли?
– Не ми го е натиквал – сопна се Анжело, – ако го беше направил, щях да го убия…
– Все тая – потупах го по рамото, – натикал или не натикал, хората ще приказват. По-добре си трай.
Анжело ме изгледа накриво, но изглежда думите ми му направиха впечатление, защото си замълча. Доизпих бирата си и се надигнах да си ходя.
– Май че си имаше гостенка снощи – ухили се неочаквано Анжело, – видях я сутринта да се измъква от караваната. Откъде я изкопа, не съм я виждал друг път тука?
– Нова е – казах уклончиво.
– Ако се завърти отново тъдява – примижа похотливо Анжело, – прати ми я. Ще й дам десетак.
Съсипах си нервите на пазара, да й го туря и на дънките, и на блузките, нямах представа какъв размер да взема, обясних на продавачката как изглежда Ема, тя се засмя и ми рече да не се притеснявам. Сетне ми зави в един голям пакет дрехите и ми каза, че ако нещо не е точно, може да го сменя, нямало проблем. Благодарих на любезната продавачка и си тръгнах.
На връщане се отбих в дърводелната при Димо, да го попитам колко ще ми вземе, за да ми скове един рафт. Ще почерпиш, рече дърводелецът, без да ме погледне, ела следобед да си го вземеш. Сетне се ухили и рече: “Как е, услади ли му се на Анжело паламуда на Чико?” Откъде знаеш, изненадах се аз. Всички знаят, засмя се Димо, вярно ли е, че снощи сте имали четиридесет риби?

Заковах последния гвоздей в облицовката на стената, сетне отстъпих крачка назад и огледах рафта с гордост. Това бе първата ми придобивка в новия ми дом. Сетне нагласих под масичката малкия шкаф, който Димо изрови отнякъде и го прикова оттук от там, а заедно с него ми подари и едно трикрако столче. Почувствах се богат като шейх.
През това време Ема бе успяла да се преоблече и отново да ме изненада – видя ми се като ученичка в дънките и светлото поло, още повече че бе вързала черната си коса на опашка. Дрехите й бяха точно по мярка, само май маратонките малко й хлопаха.
– Сега заприлича на истинска къща – одобрително кимна тя, като оглеждаше придобивките, – остана само врата да туриш. Няма да е лошо и някое легло да намерим, да не сме цигани, че да спим на земята.
Поседнах на столчето и запалих цигара. Гледах я, докато подрежда шкафчето, и с изненада видях няколко вилици и лъжици.
– Откъде е това?
– Взех ги от кръчмата – спокойно каза тя, – като ходих да пия кафе, докато те нямаше.
– Откраднала си ги?
– Взех ги – натърти на думите си тя, – те имат много, няма да обеднеят. Утре ще взема и две чаши.
Коленичи пред шкафа, да подрежда продуктите, които бе купила сутринта, а аз се загледах в задника й.
– На колко години си?
– Нали ти казах – на четиринадесет.
– Лъжеш – поклатих глава.
– Вярно, лъжа – ухили се тя, – на седемнадесет съм. Само че на пичовете им текват лигите, като им кажа, че съм на четиринадесет. А ти на колко си?
– На тридесет и осем.
Ема се засмя.
– Защо се смееш?
– Нищо, сетих се нещо.
– Какво се сети?
– Баща ми е на тридесет и шест.
Личеше, че е циганка, но лицето й бе меко и овално, липсваха онези остри и така характерни за повечето циганки черти, имаше едри и добре подредени бели зъби, което бе твърде изненадващо за човек от нейната раса. Предполагам, че гарвановата й коса е естествена, а още по-изненадващо бе това, че е леко начупена. Дали наистина ще си тръгне довечера, мислех си, докато крачех към бунгалото на капитан Чико, сигурно ще си тръгне, какво ще прави тук, само тя ми липсваше…
При капитан Чико се бе събрала компания, чух гласовете им отдалеч, сигурно са я подкарали още от обяд, а слънцето вече се бе скрило зад тополите.
– Къде ходиш бе, пундек – изрева капитан Чико, като ме видя, – цял ден те чакам.
– Имах малко работа.
– Сядай – продължаваше да вика Чико, тъй като самият той недочуваше, – налей си ракия, виж там, все ще се намери някоя чиста чаша… Ицо, какво става с тая риба, бе?
– Ей сега – рече Мазния и с треперещи ръце обърна рибата в тигана, който цвърчеше над газовата бутилка.
– Ицо се хвана да изпържи малко рибка – обясни ми капитан Чико, – таман навреме идваш.
– Абе още на обяд щяхме да я пържим – изфъфли с беззъбата си уста Дели Андон, – ама аперитивът се проточи бая дълго.
– На обяд щяхме да я пържим, ама се запихме – високо каза капитан Чико, явно не чул репликата на Дели Андон.
– Че нали и аз това казвам бе, да те шибам в глухите уши…
– Кое, кое?
– Каза, че иска да ти го начука – обясни му Железаря и си наля ракия.
– С онзи, мекия – ухили се капитан Чико, – дето не може да го намери в гащите?
– Като гърмяща змия е – самоуверено рече Дели Андон и надигна чашката.
– От змията май само кожата е останала – изкиска се Мазния, надвесен над тигана, и поразбута с вилицата вече почти изпържената риба.
Сетне протегна ръка към масата, като пипнешком потърси чашата с ракия, но при това движение коляното му неволно закачи дръжката на тигана, който съвсем закономерно се обърна върху крака му. Мазния изрева от болка, чу се как врялото олио изцвърча върху кожата му, а той запрати чашата в стената.
– Какво направи бе, да еба леля ти пияна – скочи на крака капитан Чико.
Мазния се гърчеше и виеше досущ като Цезар, когато го прихванат.
– Хвърлете му една кофа вода – изфъфли Дели Андон, който от сума ти време се опитваше да сдъвче резен краставица.
– Не става – авторитетно се намеси Железаря, – кожата му ще се свлече, по-добре го намажете с олио.
– Той сам се намаза – засмя се Дели Андон, – кога пък се напи, хич даже не забелязах.
– Абе кога се напи тоя човек – чудеше се капитан Чико, – преди малко беше трезвен.
– Нали и аз това казвам бе, да те шибам в глухите уши…
– Какво?
– Казва, че ще ти го начука – преведе Железаря.
– Язък за рибата – цъкаше съжалително Чико, – от кое време се точим за тая риба…
Мазния бе притихнал, свит на кълбо на пода. Капитан Чико го прекрачи и обра пръснатата риба в една чиния, като издуха старателно всяка една от тях.
– Нищо й няма – сложи чинията на масата, – ами, гореща риба, какво ще й стане… Кире, налей по една ракия, какво си се окумил…
– Да вземем, да го заведем в болница – кимнах към Мазния, който продължаваше да лежи на пода.
– Кой, Ицето ли, нищо му няма, сега ще удари една ракия и ще се даврандиса… ставай бе, пундек, какво се превземаш.
След десетина минути Мазния се размърда, като скимтеше от болка, но явно шокът бе отминал. Дори се надигна и седна, после внимателно надигна крачола, като охкаше при всяко движение. Пръстите на босия му крак бяха кабарясали като варени свински крачета, а кожата около прасеца и глезена бе силно зачервена и подпухнала, дори на места вече се свличаше. При тази гледка Мазния тихичко проплака.
– Стига си циврил – изхока го капитан Чико, – сутринта ще звънна на брат ми, да донесе нещо от аптеката… има разни мазила за изгоряло. А сега се дръж като мъж и седни на масата, недей разваля компанията. Кире, сипи му една ракия.
– Не ща ракия – прошепна Мазния, – кракът ми гори.
– През осемдесет и втора бяхме с Лефтерис на Маслен нос за паламуд – рече Дели Андон, като продължаваше да се бори с краставицата, – та гърчето си заля ташаците с вряла вода тогава… голям майтап беше. После лежа в болница.
– Май че и тоя трябваше да го заведем – предложих за втори път аз.
– Нищо му няма – решително се намеси капитан Чико, – Ицо е пич и мъжкар.
– Горещото олио май повече боли от врялата вода – предположи Железаря, като си взе една риба, но преди това внимателно я огледа.
– Не знам – преглътна най-сетне Дели Андон, – но помня, че гърчето врещеше като недоклана коза…
– Видя ли сега – обърна се капитан Чико към Мазния, – че от лошо има и по-лошо. Ако не вярваш, питай Лефтерис.
Мазния се надигна с охкане и много внимателно, сякаш се страхуваше да не се разсипе, седна на стола.
– Ашколсун – възхитено извика капитан Чико, – затуй те обичам, мъжко момче си, ха наздраве и друг път да внимаваш…
Мазния с мъченическа физиономия отпи от ракията и притвори очи.
– Като дръпне две-три ще се спиртоса и ще спи – рече Дели Андон.
– Сега като удари още една ракия и ще заспи – довери ни капитан Чико.
– Нали и аз това казвам, да ти го набутам в глухите уши…
– Какво, какво… Кире, къде тръгна бе?
– Изморен съм – казах, – отивам да си легна.
– Слушай, утре вечер сме на фустанела, нали знаеш.
– Знам, знам…
– Тън-мън няма, утре вечер излизаме…
– Дават времето да се разваля – обади се Дели Андон.
– Дай боже – светнаха очите на капитан Чико, – най-обичам да гоня паламуда в такова време, докато леваците се скатават на брега…
– Казват, че ще обърне от североизток…
– Да обръща, ако ще откъм майната си… Кире, да не забравиш, към четири отлепяме, вземи си връхна дреха, цигари и нещо за кльопачка… и вода да не забравиш…
– Няма да забравя.
Цезар ме изпрати донякъде, но като видя, че не му обръщам внимание, се завъртя обратно. Поспрях се на ъгъла, до оградата на арменеца, и с облекчение пуснах една вода. Прозорците на “Камъша” тъмнееха, а откъм езерото дочух далечен кучешки лай. Луната бе покрита от вълнясали облаци, които тежко се влачеха към морето.
Ема седеше на столчето пред караваната и пушеше цигара, отдалеч видях припламващото огънче. Седнах до нея на стъпалото и също запалих.
– Утре ще си тръгна – каза тя и стъпка фаса, – къде да ходя сега в тая тъмница. Докато се усетя и то мръкнало.
По пътя мина кола и фаровете й осветиха за миг лицето й.
– Трябва да надуеш дюшека – каза тя след малко.
– Какъв дюшек?
– Обикновен, надуваем.
– Откъде го взе?
– От комшията. Много добър човек, ама пезевенг пада.
– Анжело?
– Каза, че се казва Ангел. Даде ми още метла и кофа. Много добър човек, ама все гледа да ме опипа. Ангелът му е слаб.
– Ти бутна ли му?
– На него ли – засмя се тихичко Ема в тъмното, – ти да не си луд…
Луната се показа за миг и хвърли бледата си светлина върху нас, блеснаха черните цигански очи на момичето, после отново притъмня, а някъде далеч присветна светкавица.
– Ще вали – рече тя.
– Дават го да се разваля – съгласих се.
– Бях си легнала, но ме достраша сама. Някакво куче се въртеше отвън. Уж обеща да сложиш врата, пък нищо не направи.
– Утре ще измисля нещо. На магистралата ли работиш?
– Че къде другаде – унило каза тя.
– От кого избяга?
– От братовчедите… от чичо ми…
– Той ли те изведе на магистралата?
– Той… и синовете му.
– А баща ти?
– Какво баща ми?
– Той какво казва?
– Че какво ще каже, той все е пиян. Майка ми се ядосва и хич не ще да съм на пътя и да се задявам с пичовете, но чичо я преби от бой. Той всички бие, цялата махала се страхува от него.
– Ами братята ти?
– И те се страхуват. Лош човек е чичо ми, лют човек. А пък баща ми е все пиян.
– От колко време си на магистралата?
– Ами вече две години. Там баровци не минават, все шофьори. Баровците ходят при българските курви. Пък шофьорите само свирка искат, друго не ги интересува. Ама и на мене така ми е по-лесно.
– На училище ходила ли си?
– Училище ли – засмя се тя, – абе ти си бил голям майтап… ходих до шести клас, в нашия род аз съм най-грамотната. Ракия искаш ли?
– Искам.
Стана чевръсто и влезе в караваната.
– Отвори си я – подаде ми бутилката след секунди, – ама няма чаша, утре ще взема от бара.
– Гледай да не те спипа Данчето.
Отворих бутилката и отпих една дълга глътка.
– Вземи – подадох й шишето.
– Аз не пия. При нас само мъжете пият. Женен ли си?
– Бях.
– Тя ли избяга, или ти от нея?
– Тя. След като момиченцето ни умря.
– Бре, заваллъ – жалостиво каза Ема, – че от какво умря?
– Прегази я кола. Беше на седем години.
– Тю, че проклетия – ядоса се Ема, – кой я прегази?
– Обикновен човек. Без да иска. Давал назад и не я видял. Тя играела зад колата.
Ема състрадателно ме помилва по ръката.
– Жена ти защо избяга?
– Не знам. Тогава бях в затвора. Може би от срам.
– Задето си в затвора ли – изненада се Ема, – че какво лошо има, баща ми два пъти е лежал, по-големия ми брат и той лежа… ние така знаем, мъжът и през казармата трябва да мине, и през затвора… Хубава ли беше?
– Хубава – кимнах и отпих от шишето.
– Язък за детето – замислено каза Ема, – жени много…
Откъм рибарските бараки се разнесе кучешки лай и грозно ръмжене, сетне един пес жално изквича, долових и победния вой на Цезар, който ревниво пазеше територията си от натрапници. Малко след това различих човешка фигура на пътя, която куцукаше бавно и от време на време измъчено охкаше. Нямаше кой друг да е освен Мазния, който се тътреше към колибата си. А ние влязохме в караваната.
– Трябва да надуя дюшека – казах аз.
– За какво ти е дюшек? – тихо попита тя.
Сетне свали през глава полото, зърнах младите й и вирнати гърди, изсули дънките и застана гола пред мен.
– Ела тука – притисна горещото си тяло към мен, – не ти трябва никакъв дюшек, на моя има достатъчно място.
Че кога пък стана твой, понечих да я попитам, но тя се притисна към мен, като че ли ток ме разтърси, не разбрах кога си свалих панталона, кога Ема ме стисна между бедрата си, които горяха слабините ми, опитваше се сякаш да ме обгърне целия и да ме всмуче в себе си, кипна циганската й кръв, което за миг ме изненада, но веднага след това ушите ми писнаха, ритмичните тласъци на тялото й ме поеха, размътиха мозъка ми и усетих как бавно се скапвам в ръцете й, които здраво ме стискаха през врата…

“Спиш ли си, буболечке?”
“Не съм буболечка, и не спя, а пък ти си един много смешен баща.”
“И мама ли е смешна?”
“Не, мама е само добра и хубава”
“Искаш да кажеш, че съм грозен?
“Не си грозен, но си смешен.”
“Аз пък много те обичам.”
“А пък аз теб – още повече.”
“Това е невъзможно, мила моя, аз те обичам чак до небето.”
“А пък аз теб – още по-нависоко. След закуска ще ме пуснеш ли да играя на улицата?”
“Само внимавай – пази се от колите.”
“Знам бе, тате, всеки път ми го казваш.”

Шест години умирах всяка сутрин. И все още съм жив. Шест години мразих бога, задето не ме прибираше, а още повече мразех себе си, че не намерих сили да му се представя сам. Шест години не съм стъпвал на гробищата. Не бях дори на погребението.