ВЛАКОВЕ

Елена Диварова

ВЛАКОВЕ

Къде заминаха
онези влакове?
Моята гара остана пуста.
Гледам назад – към живите дни
с еднопосочно
чувство.

Ала нали земята е кръгла?
Знам, ще пристигне отново
влакът.
И неусетно – расте денят.
Часовете изгряват
над гарата.


ЧАСОВЕ

05:30 Очите на деня едва проглеждат –
         и пътят продължи.
         От вчерашния ден се връщам –
         по-кратък бе от миг.

07:30 Зората кръсти се, преди да начертае
         граничната бразда.
         Което бе отсам – сега е
         отвъд. Видях

09:30 сърцето си, нехайно разделено.
         Не свой, не брат –
         самият аз съм, който сложи пепел
         в парчето хляб.

         Август, 2007
         Сърбия – България


21 МАЙ

Не искам да влизам отново
във тая жарава.
Нека дойде друга – по-млада от мене,
по-здрава,
с по-смели стъпки,
със студени очи –
да мине през твоите въглени –
да ги угаси.

Да гледам, скрита в тъмното,
и най-после спокойна
как веселбата кипи
край високи огньове,
как се палят и светят
лица на красиви жени
и избухват искри
върху твоето тяло напролет…

Но тълпата отново ме търси.
Пак разравят бръшляна
и измъкват ме с корена
и ме хвърлят в средата на празника.
Там си ти.
Аз ще спазя и днес обичая.
Ще забравя, че вече не искам!


БОЛЯРСКАТА КЪЩА

Между смокинови и лозови листа
завива слънчев лъч.
Чертае
неравния вървеж на калдъръма.
И води ме напред между дуварите –
изкачва се към къщата на хълма.

Къде е къщата?
Във вековете.
Назъбеният силует разказва
за други сгради и за друго време.
Долавям трудно бавния му говор.
Разбирам диалекта на спокойствието.

Пътеката завива между стаи,
прониква в изби тъмни и дълбоки,
изгубва се между разместените камъни,
но въпреки това отива по-високо
и влиза в бившите най-висши зали.

Върхът на къщата е и върхът на хълма.
Завръща се лъчът при светлината.
Блестят на слънцето отломки и треви –
потомци на разрухналия замък.

Докосвам се до каменния зид
и с поглед се навеждам към градеца,
обхванал хълма с тясна, суха длан,
която слънцето целува с нежност.


ИРОНИЯ

Аз имам фантастично наметало –
на раменете с грейнали крила!
Наметна ли го – ставам като хала –
след мене само вятър
                                   и мъгла!

И самодивска риза подари ми
една зеленоока горска птица.
Не зная даже малкото й име,
а я наричам майка и сестрица.

Но хвърлям наметалото с крилата
и самодивската си риза свличам,
щом се изправи вечер на вратата
мъжът, когото трябва да обичам!


АВГУСТ

С коси, развени до небето,
тополите измитат времето.
Старее лятото и ето –
на август вече ний сме пленници.

В ръка със динено фенерче
се качва вечерта по хълма.
Аз от мечтите се завръщам
и пътят ми се вижда стръмен.

Сега е час, във който светят
като светулки по челата
любовите и греховете,
с които ще вървим нататък.

Ще търсим истинския смисъл
във нещо чуждо и голямо.
Тук-там прокапват жълти листи,
а ний ги гледаме през рамо.