ЗА ВЕРНОСТТА
ЗА ВЕРНОСТТА
Говореше се пак за верността
и някой каза:
“Погледни врабчето”.
Врабчето? Боже мой, да си крилат,
да съществуват сини небосклони
и ти да не политнеш срещу тях
напук на всички облачни кордони,
а като гвоздей, в стряхата забит,
под снегове протрити да ръждясваш,
от жалките трошици да си сит
и шумно в локвите да се прехласваш!…
ВОДЕЩАТА
В нощта срещу 13-ти съм родена.
Ти вече си била предупредена
от Ангела:
“Ще спиш под розов храст”.
Цената, за да оцелея – аз…
Тъй било писано да съм
Елена.
Да нося името на Светлината –
и тебе,
като кръстче във душата си,
отраснала в безбожни времена.
Затъвала съм в не една вина,
но Някой ме изтегляше от блатото.
И Прошката Му пак ме причестяваше
към Войните небесни
и към славея
от храста на пророческия сън.
Окъпвам се пак във вечерен звън.
И продължавам да се пресъздавам!
ТИХА ВОДА ЛИ?
Тиха вода съм, повече слушам:
има ли жадни? Има ли морни?
Бързам, обхождам кръглата суша,
невинността си губя покорно,
за да е с чисти ръце Живота.
Нищо не може да ми избяга.
Преди да стигнеш до своя остров –
аз вече там съм, аз те очаквам,
нищо не може да ме погуби.
Трябва ли – скачам.
Надолу с главата!
Да ме преследват е чиста лудост –
мои са урвите
и Небесата!
Хайде веднъж да бъдем открити,
златили ниви, кораби, хора,
със редки пръсти за добрините ми:
аз много слушам. Малко говоря.
Но – какво още мога да бъда,
от вас зависи, няма да крия.
Без да ви плаша, без да ви съдя,
аз, по рождение, съм и
стихия…
* * *
Диви теменуги, кой не ви обича!
Кой не се стъписва, за да не настъпи
облачето, паднало в голата горичка,
посред ланска шума и снежец опърпан?
Кой – очи тъй сини! – може да отмине,
без да коленичи като пред светиня?
Без да ви изкаже, с най-най-нежни пръсти
как се е надявал… Колко ви е търсил!
Гледате надолу. Мили. Срамежливи…
Ей! Човек без опит има да се пари.
Цели коренища огнена коприва
откога се молят някой да припари.
* * *
Ще познаете цигуларя
по брадичката. С тъмен белег.
Ходилата на нестинарите
тъй от огъня са се спекли.
Ще познаете цигуларя
по отнесеното мълчание
по събрания,
във компания…
С губи времето той е скаран!
Уж те слуша, но се заслушва
в нещо свое си,
безсловесно…
Като вятърът, свирещ с крушов лист.
Като шепота на Небесните
сфери…
Той е като Бетовен –
глух за болките,
глух за тленното.
Всеки удар бил – по оковите!
Той е Гражданин на Вселената!
И си има любов. Най-вярната.
Под брадичката му се сгушва…
Щом целувките й го парнат –
СЛУШАЙ!
Или си обирай крушите…
“А какво ще ядат децата ви?
Бягай, дъще, да не загинеш!”
Късно!
Бръкнал ти е в душата –
и си в негова власт.
Завинаги.
* * *
За тайнството – Любов, е предостатъчно
душите ни да се съединят.
Защо са тези – пръстени,
формалности?
Какви свидетели? Да не сме в съд?
Ден паметен,
а сякаш съм на разпит…
Да, искам да съм предана жена!
В сърцето ми за друг да няма място?
Как да се закълна, като не знам
обема му?
Насила се усмихвам.
Търкулва се халката ми…
Лош знак!
И вече удрят първите:
“Гор-чи-во!”
по масата, като по саркофаг…
За пръв път се целуваме открито,
защото ТРЯБВА!
Истински пелин…
От днес нататък ще е задължително
и да се любим.
Да ти родя син.
Благодаря… Тъй топло ме прегръщаш.
Не исках да те срамя пред света.
Едно… прелюбодействие
завърши!
Дано го надживее Любовта!
* * *
Като че снежен вятър
през клона прелетя –
и побеля земята.
Дръвчето прецъфтя.
Във пет снежинки, тихо
венчето се изля,
но тичинките пиха
от първата пчела.
Заоблената пъпка
се дръпна настрана,
изви се щъркел, тръпно
над остри коленца
пак вятърът полюшва
зелената басма.
Във друго тя се вслуша…
Сама. И не сама…
