ТАТЯНА ЛЮБЕНОВА - И СИ ОТИВА АВГУСТ
И СИ ОТИВА АВГУСТ
електронна книга
***
Изгубеното слово ме измъчва,
изгубеното слово ме преследва -
сънувам го внезапно през нощта.
—————————–
І.
“Времето да хвърля сянка няма.
И след нея все да бързам. Пеш.”
ЖЕНА
На баба Минка
Ще се повтори зърното в пръстта.
И житото във хляб ще се повтори,
омесен от човешката ръка.
Зелените треви ще се повторят.
И клоните на старата гора,
и птиците, които пеят в клоните,
ще се повторят пак във песента.
И няма само аз да се повторя:
несъвършената - като пръстта,
като тревите трескави - невечна,
и носеща в кръвта си вечността.
Аз само ще се продължа в ръцете
на този, който ще омеси хляб.
—————————–
***
Лятото мирише
на трева.
И на тежко жито.
Кестеново-тъмна
е пръстта,
като топло вино.
Тъмна,
като зряла вишна
нощ
тихо се надвесва,
приютила
в своя сън дълбок
непозната песен.
Аз се връщам
при Земята пак
ласка да подиря.
При началото
на моя свят.
И… да си отида.
—————————–
ПОЕЗИЯ
Слепи чувства изпълват сърцето -
неизбистрени, нежни слова.
Като тиха мелодия, светло
и неясно родена в кръвта.
И остава у мен като рана,
като белег от яростен нож,
неспокойният ден, отминаващ,
по момчешки - нехаен и бос.
Бавно лягат в очите ми тръпки
от изгубени песни и смях.
И в набързо преминали стъпки,
свечерен натежава света.
И очите му млади помръкват
като птици, които тъжат,
но оставят след себе си вяра
и предчувствие за кръстопът.
—————————–
***
Аз не се сбогувам със тъгата,
както птиците със песента.
Тя е неизбежна като Лято
бавно тръгнало към Есента.
Нейното тръпчиво младо вино
носи на горчилката меда,
като истина неоспорима
и внезапна като мъдростта.
Жадно се наливат плодовете.
Натежават с мъдра светлина.
А зениците им топли светят
като неочаквана сълза.
Тя е неизбежна. Като Лято,
бавно тръгнало към Есента.
Аз не се сбогувам със тъгата,
както птиците със песента.
—————————–
ПРОЗРЕНИЕ
Като мълчание на птица,
светът остава спотаен
в изплакалите се зеници
на този дъжд непримирен.
Несбъднати остават дните.
Като предсказана любов.
Узряват в дланите ми вишни
и обещават щедър плод.
Във него свети мъдър огън,
но с неразумна светлина.
И аз не се прощавам още
със болката и със смеха.
И пак се връщам при земята,
където зърното кълни.
Неутешена, но богата -
със неотгатнати черти.
—————————–
ПЕСЕН
Тежко жито ще роди земята.
Мама ще омеси топъл хляб.
Ще налее черно вино тате,
скътано за мен - от есента…
И когато натежали стъпки
тишината в двора огласят,
ще поръси потъмнели пръски
силен и внезапен летен дъжд.
Вятърът във клоните притулен
ще разбърка моите коси
и като очаквал дълго влюбен
ще запали трепкащи звезди.
А пък аз ще дойда тази вечер
да потърся думи от преди,
за да ги превърна в малка песен -
като хляб и вино да тежи.
—————————–
УЧАСТ
Дърветата приемат участта си -
да се простят със мъртвите листа.
Дърветата приемат участта си,
когато идва тихо мъдростта.
Но сънищата им се връщат цветни
и ги събуждат в късни часове.
Замръзналата в клоните им песен
като стаена болка в тях расте.
Вървя по пътя земна и нещастна,
като дърво приела участта
да те изгубя, но да не угасне
надеждата - голяма като хляб.
—————————–
ЖЪТВА
Житата привеждат чела натежали
над плодната юлска земя.
Край нивите спира пак жътвено Лято
и сладко мирише на хляб.
Пшеничено Слънце по устните пари
и свети в очите му смях,
отронващ се бавно в ръцете ми млади
на житени тежки зърна.
Минавам през нивата - боса и лека,
по топла от слънцето пръст.
След мене остава широка пътека
от жътвено-острия сърп.
Земята прилича на дом, който чака,
с отворени, светли врати.
А в моите длани светът е начало
с познати и близки черти.
—————————–
КРЪГОВРАТ
Есенни полета. Слънчеви лози.
Медена монета - Слънцето гори.
Медена монета - слънчеви лъчи,
меден сок наливат - сладък, та горчи.
В избите дълбоки виното кипи.
Лудата му болка блъска и искри.
После уморено стихва и мълчи.
Мъдро и червено - истини таи.
Може би е вино нашият живот -
кипнало и силно, мъдро и добро.
Утре ще го върнем в топлата земя
и ще го превърнем в слънчева лоза.
Слънце ще я грее, дъжд ще я вали.
Сок ще се налива - сладък, да горчи!
—————————–
***
И не зная защо, без да искам,
пак ме тегли оная земя.
Да избягам от нея не искам.
Да се върна? Не мога сега.
Всички пътища тръгват от нея
да се скитат сами по света.
И вървях аз по тях, а над мене
пада сняг, плака дъжд, слънце гря.
И вървях. В щедростта упоена,
с чужди длани делих радостта.
А тъгата остана, стаена,
като въглен горещ в пепелта.
Срещах зло и добро, и нерадост.
Пях, а мъка скова песента.
Чужди друми. Открадната радост.
Огорчена от думи душа.
И не зная защо, без да искам,
затъгувах за тая земя -
да се върна при свети и близки,
като детството скъпи, неща.
Да се върна при длани, с които
ще деля и скръбта, и смеха.
И ще свети в небето ми чисто,
ненаписана пак, песента.
—————————–
***
на Дора Атанасова
Беше се отворило сърцето ми
цялата Земя да побере.
Втурваха се стъпките ми весели
да открият нови светове.
Идеха над мене цветни пролети,
ронеха се щедри часове.
Срещаха ме устремени погледи,
лоши или ласкави ръце.
Минах през надежда и тревога,
много скрита мъка ме люля.
Плаках и се смях. А днес не мога
да открия вече песента.
Всеки път отпивах от лекарството
на горчивия отминал ден.
И се питам със сърце нерадостно:
оздравя ли болката у мен?
Секнаха ли бликналите струи
на неутолената Душа?
Стихнаха ли поривите луди?
Като уморена тишина.
Може би…А може утре весели
да се втурнат стъпки в моя ден.
И ще се отвори пак сърцето ми
цялата Земя да побере.
—————————–
***
И се залюляват дните.
Радост - скръб.
Живот - и смърт.
Пролет - есен.
Лято - зима.
И вървиш по своя път.
Парят сълзи - смях прозвънне.
И от радост - загорчи.
И си казваш:
да осъмна!
Утре идат нови дни.
И все чакаш от зората
да ти върне мъдростта.
И надяваш се потайно
да се случат чудеса.
И се залюляват дните:
радост - скръб,
живот - и смърт.
Пролет - есен,
лято - зима.
Друг върви по своя път!
—————————–
***
Сигурно съм много уморена
от доверие и от сплетни,
от внезапна радост и победа
или от измами и беди.
Кръстът на самотните надежди
в моите ръце е натежал,
сякаш е самата неизбежна,
тежка и горчиво-сладка жал.
Сякаш е кръстовище Земята -
сплитат се нестройни гласове,
стъпки уморени в тишината
отминават като ветрове.
И не знам къде изгубих всички
неспокойни и горещи дни.
Пролетта се ражда без усмивки,
лятото узрява - без мечти!
—————————–
***
В огъня на утрото остана
обгорена всеотдайността.
Пориви, надежда и измяна
минаха през моята душа.
Минаха. И мислех се спасена
от горещината на страстта.
Мислех се река успокоена,
тръгнала към неизбежността.
Тежка болка дълго ме измъчва,
суха жажда страшно ме гори.
Може би към себе си се връщам,
оцеляла, след жестоки дни.
Неочаквано - като надежда -
аз намерих тайната следа,
дето пътищата ми извежда
сред невероятна Светлина.
—————————–
***
Може би сме като всички хора,
все не стига нещо в този свят,
все за нещо безразсъдно спорим,
после ни притиска самота.
После мълчаливо си прощаваме.
Без обида. С мъничко тъга.
Осъзнали колко обедняваме
всеки ден от малките неща.
Просто аз по-малко те обичам.
Ти по-малко искаш да си с мен.
Просто станали сме безразлични
и не търсим утрешния ден,
за да го откриваме отново
като непозната светлина.
Всичко ни е ясно. Като слово.
И в зениците на свети гняв.
Нещо си отиде безвъзвратно.
И разделно Лятото се спря.
И е тихо, тихо над земята.
Птиците обидено мълчат.
—————————–
***
Лятото умира -
неизбежен миг.
Птици си отиват
със прекършен вик.
Клонче кехлибарено -
грее есента.
Огънче запалено -
мека Светлина.
Натежава сладостна
песенна лоза,
като неизплакана
слънчева сълза.
Ние мълчаливо
свеждаме глава -
щедра и горчива,
мъдра красота.
—————————–
ПРИКАЗКИ
Тази вечер искам да те слушам.
Всички приказки ми разкажи.
Аз ще бъда тиха и послушна,
даже и сърцето ще мълчи.
Моите надежди изгоряха.
Вятърът нанейде ги отвя.
Нямам топлинка и своя стряха.
Много съм богата - със тъга.
Колко друмища съм прекосила -
вкусила съм бял и черен хляб.
Силна бях, оставах и без сила,
вяра и невяра ме люля.
Все се лутах пътища да търся
и от грешна стъпка се боях.
Все за любовта ми беше късно,
а да се обича не е грях.
Чуваш ли как вятърът лудее?
Всички приказки ми разкажи.
Времето на спомена е в мене.
То докрай ще ми принадлежи.
—————————–
ДЪЖД
Този първи дъжд на Есента -
толкова нечакано дойде.
Аз не мога вече да го спра.
Той вали, вали над теб и мен.
Улици без стъпки и без смях,
сгушени под мокрите листа.
Птиците прелитат с полет плах.
Скита се самотна тишина.
Сребърният нож на синкав дим
е над нас като присъда зла.
Нека просто с тебе помълчим.
Аз не търся ничия вина.
А вали дъждът. Вали във мен.
И не мога вече да го спра.
Толкова нечакано дойде
този първи дъжд на Есента.
—————————–
БЛАГОСЛОВ
Когато в самотата
осъзнаваме,
че бавно,
безвъзвратно
си отиваме
и тъжно
с дните
се прощаваме;
когато умъдряваме
и несъзнателно
се противим, все още,
на мъдростта,
похлопала в сърцето,
тогава -
Света голям,
от който
други тръгват,
с една усмивка
благославяме.
—————————–
У ДОМА
на майка ми
Сега е пълна мамината къща.
Тук бавно се стопява всеки грях.
Пред пътната врата с любов се връщат
тревожни стъпки и забързан смях.
И Слънцето присяда пак на прага -
очите те болят от светлина.
На масата са виното и хляба.
Добре дошли! И сладка е солта.
Тук всички тайни се изричат гласно,
сърцето се разтваря като цвят.
Неясното внезапно става ясно
и пак се влюбваш в този грешен свят.
За миг бе пълна мамината къща…
Набързо се прощаваме с тъга.
А мама мълчаливо се загръща
и къса от градинката цветя.
И грижата в очите и се връща.
Отворена е пътната врата.
Тя, в мислите си, още ни прегръща
и чака да се върнем. У дома!
—————————–
СЪДБА
Покорна ще остана на женската съдба
да бъда праг, на който ще стъпи радостта.
А своите тревоги сама ще премълча -
единствени и строги, обвързали деня.
Покорна ще остана на женската съдба
да бъда бряг, към който ще тръгнеш след деня.
И тежките си стъпки до мен ще приютиш,
до огъня притъкнат със мен ще помълчиш.
Покорна ще остана на женската съдба.
Аз в тебе вложих тръпка, и жажда, и тъга
за пътища горещи и светещи очи,
за птици и за срещи, където се мълчи.
Покорна ще остана на женската съдба.
В сърцето ми се ражда животът на света.
Той диша и се смее, сънува пак игри,
светулчица му грее, с небето е на “ти”.
Покорна ще остана на женската съдба.
А другото е само отблясък от сълза.
—————————–
***
Понякога искам
да стана прашинка
от топла земя.
Да се превърна
в червена,
ожарена клонка
от петнистия дъх
на Есента;
в предзимен цвят,
разтворил
крехки листца
срещу бялата болка
на риска;
в ледна рисунка
върху стъклата
на онемялата Зима.
В крило на Птица…
И да живея просто!
—————————–
***
Имам един
безмилостно дълъг
живот пред себе си.
Какво да направя с него?
Не мога да го изплета -
бримка по бримка;
не мога да го преглътна -
хапка по хапка;
не мога да го затворя
в детски очи,
нито да го измина -
крачка по крачка,
сама…
Мога само да го усещам
като очакване горчиво -
вечер по вечер,
но той е безжалостно дълъг.
Какво да направя с него?
—————————–
ТРИПТИХ
1.
Тъмна, сочна плът Земята има.
Съблазнително-неуловима.
Сокове невидими през нея
жадно своето начало дирят.
При живота може би се връщам -
тези пъстри цветове не са ли думи?
Тези капки светлина в тревите луди,
те не крият ли онази музика,
дето все сънувам и изгубвам?
Ще се върна - вярвай ми!
Невидим, моят Дух оттука преминава
и събира непонятни думи,
камъчета бели, минзухари,
мащерка, омайниче, камбанки.
И ги вплита в музика!
И плаче.
2.
По зеленикавите сипеи
единствено горещо Слънце
слага устни парещи.
По зеленикавите сипеи,
по камъните голи,
от Слънцето нагрети,
не цъфтят онези нежни,
крехки и уплашени цветя.
Мълчание се крие в тях.
И с равен говор само
Реката
опровергава тази тишина!
3.
Аз слушам Тишината.
Тя говори.
Такива сочни думи
в мене рони.
И звук по звук,
събирам ги за песен.
Но няма път към песента ми
лесен!
—————————–
***
Ето, минах по тази земя -
тържествуваща щедрост и слабост,
светъл дъжд и горчива роса,
зла отрова - опиваща сладост.
Пожелаха ме властни очи,
а живях в самота и умирах.
Зная истина що е - лъжи
огорчиха най-крехките мигове.
Като есенен лист потъмнях
и от огъня белези имам.
Ала мъдра не станах и пях.
Тази песен е моето име!
—————————–
***
Когато пощадените си тръгват,
не им тежи захвърлената болка.
Непощадените познават
изтичащата неосъществимост на деня,
на часовете чукащата празнота.
Непощадените са уязвими
от бавната жестокост на безсилието
да променят непроменимите неща,
от дългото отсъствие на нежност,
с което самотата
разбива клетките на живото им тяло.
Дори и прошката ги унижава.
Не могат думите да ги спасят.
Защото думите са само думи.
Не носят те онази светлина
от слънцето открадната,
нито горчиво-сладка е плътта им -
като плътта на мигове,
под крехката обвивка на сърцето пазени.
И ако някога ви пощадят, помнете:
жестокостта изпил е някой
да ви спести от болката.
Но не жалете за непощадения.
За себе си жалете.
И за Слънцето.
—————————–
***
Когато се затварят
зелените пространства
на Душата ми,
когато зад стените
от самотност
мълчание крещи,
когато голите понятия
изгубват своя смисъл
и аз не знам
измяна що е и какво отплата,
не се страхувайте за мен!
Отнейде, от дълбоко,
избликват тъмни сили.
Възкръсвам бавно
в тяхната горчива власт.
И аз прощавам
всички непростили.
И се привеждам -
като житен клас.
—————————–
***
Приятели!
Да пием ли отново
като онази вечер,
когато аз ви казах,
че сме хубави
и в изненаданите ви очи
прочетох обич?
Мен виното не ме опива
и не ми горчи.
И чисто го обичам, както
самоубийците - отровата.
Боите ли се? Може би!
Приятели!
Отдалечаването ви е
уж незабелязано.
И аз намразих вашите очи,
в които безразличието
на страха е равно!
—————————–
***
Колко сте били неуязвими,
аз не съм и знаела това!
Аз докосвах въглените живи
с изгорена от предателства ръка.
Казвах само истината гола.
Мразех и красивата лъжа.
Мразех недоверието в хората.
За урок, или за зла беда -
всеодайността ми беше мярката.
Любих - любовта ми беше грях.
Присмехулно клюката ме давеше.
Минах и дори не прокълнах!
А боля от думите неискрени,
заредени с подла самота.
Плаках над потъпканите истини
и започвах отначало пак.
Вие бяхте тъй неуязвими.
Учехте ме: колко да греша,
колко да раздавам и да вземам,
ровехте с невинни, уж, слова.
Независими. И безразлични.
Мъдро си стояхте настрана.
Вие просто сте били безлични!
Аз не съм и знаела това.
—————————–
***
Мразя тишината във очите ви
и стените, зад които вечер
скривате горчивите си истини
като в крепост, чийто ключ изгубен
няма никога да се намери.
Ще премина мъртвите пространства
и дано да оцелея,
без да пия думи от оазиси отровни!
И дано да оцелея!
Аз самата - истина одумвана.
Аз самата - тишина разсечена.
Ключ - за крепостите на душите ви -
намерен!
—————————–
ВЪПРОС
Хъшове мои, момчета невесели,
някога нямахме хубави мебели.
Сядахме всички край масата стара,
за да делим подир думите хляба,
дните прииждащи, редките празници.
Бяхме на себе си пълновластници.
Ние, дето изглеждахме скарани
с норми, закони и рамки налагани
и несъгласни, съвсем непривични,
искахме винаги да сме различни.
Дето на правдата само се вричахме
и подир светли илюзии тичахме -
все ни одумваха, все ни отричаха,
а пък, със завист, юмрук ни наричаха.
Имахме дълг. И го носехме тримата.
Той беше наш, беше общ. И незримата
корист с омраза петите ни следваше:
чакаше грешките, зорко ни дебнеше…
Хъшове мои, момчета невесели,
де са ни думите, хляба и песните,
писани в нощите, в дните - нелесните?
Тъмно коварство ли в чашите имаше?
Нещо се свиваше, свиваше, свиваше:
станаха всички усмивки измислени,
станаха думите ни полуистини.
Късат се нишките, късат. Жестоко е.
И се разтваря юмрукът. Дълбоко в мен
белези само остават - жигосани!
Хъшове мои, защо са ми?
—————————–
САМОСЪХРАНЕНИЕ
Все проблемна съм ви. Непривична.
Неудобна съм ви. Не типична.
И конфликтна. И дисхармонична.
Като сянка - остро-графична.
И където се появявам -
дисонансно ви опровергавам.
И тревогата става гъста,
и опасно засенчва ръста
на фалшивата ви неотразимост.
Аз, зелената необратимост,
ви заплашвам дори и бездумна
и враждебният страх, че съм умна
с тънки струнки у вас вибрира.
И това ви гневи. И нервира.
Все ми търсите слабото място.
Непогрешна не съм, нито властна
да осъждам неотвратимо,
а самотна съм - неизлечимо!
Е, все някога ще го намерите
и двуостро ще го измерите.
И във някоя тъмна виелица
ще замахнете изневиделица.
Ще въздъхнете с успокоение…
Ами, моето стихотворение?
—————————–
***
В мъртвата точка на Лятото
реките са бездиханни.
И никаква тръпка на вятъра
не пронизва листата смълчани.
Тишината е по-опасна
от всички изречени думи.
Тишината е като безгласие,
което лежи помежду ни,
обезцветяващо всички тайнства.
В мъртвата точка на Лятото
е жестоко да бъдем умни.
—————————–
ЗРЯЛО
Лятото на кръстопът е седнало.
С нещо се прощава, но не плаче.
Нивите в нозете му са легнали
и реките му текат прозрачни.
Като хляб, под връшника изпечен,
пръхкава и топла е земята.
А клонят към късната си есен
слънчогледите. И тишината
бавно се разстила над тревите,
цветовете им изпива бавно.
Замълчават птиците. И дните
все по-къси стават. И по-равни.
И е бездиханно вече Времето -
бяло и овално. Като камъче.
Лятото на кръстопът е седнало.
С нещо се прощава, но не плаче.
—————————–
ДОКИХОТОВСКО
Присмяхте ми се: ти какво,
къде си хукнала, напряко,
през пътя, без да дириш брод
и без да се съобразяваш?
Съветвахте ме: помисли
дали да се обличаш в бяло!
И тази роза остави.
Предизвикателна не ставай.
Ще вейнат сухи ветрове,
ще палнат есенни огнища
и розата ти ще умре.
И няма да остане нищо.
И ослепяващи мъгли
ще легнат пак над равнината.
Побързай и се приюти
на топличко, край тишината!
Че Оня ходи все в мъгла
и все по тъмното издебва.
И…зарежи ги тез крила -
от восък са. И непотребни!
Съветвахте ме. А пък аз
обличам бялата си рокля.
Откъсвам роза. И вървя.
И чакам удара ви!
Толкова.
—————————–
***
“Хочешь, не хочешь - дам тебе знак!
Спор наш не кончен - а только начат!”
Марина Цветаева
Вече се знаем, до дъно се знаем.
Жалък те прави страхът.
Толкова думи, взети назаем.
Толкова зла тишина.
Ето ти ножа, ето и хляба -
Давам ти цялата власт.
Хайде, започвай! Без колебание!
Раздавай - надежда, страст!
Можеш ли още да бъдеш щедър?
Дай да опитаме, а?
Ама, внимавай! Както си режеш,
ще си отрежеш ръка.
Много са гладните. Залък - за всеки!
Бил ли си някога слаб?
Хлябът на колкото да го нарежеш,
винаги си е хляб!
Цял си остава - даже в трохата.
Вечност е пил от пръстта.
Ножът за него не е заплаха.
Нито присъда. Ни гняв.
Сигурно никак не ти се нравя?
Аз не си правя шега.
Ето ти ножа. Но не забравяй -
смъртни сме! Като снега.
—————————–
ПРИСТРАСТИЯ
И заваляха страшни дъждове,
след толкова предателства и думи.
Останали без въздух часове,
ме завъртяха в яростно безумие.
А аз вървях по острия резец
на своята жестока съпротива.
На Времето във тъмния гледец
застиваше усмивката горчива.
Докосвана от сенки на ръце,
люляна от горещи съучастия,
записвах тези голи стихове -
годишни кръгове от зли пристрастия.
Те бяха моят доброволен дял,
спасение и плашещо безвластие.
И камък вечен в пътя побелял.
Единствено и сладостно причастие.
—————————–
ЛИЧНО
Пожелайте ми: всичко добро!
В този час, в който с вас
се прощаваме.
Нащо време беше добро.
Всичко имаше в него - по равно!
Хляб - за делника. Стих - за нощта.
А за празници - вино. Червено.
На ръцете ни - тежестта.
И кафето - неподсладено.
Дъжд - за болката, огън - за гняв.
Честни думи - на глас изречени.
Топло слънце - виелица зла.
Вярност - само на вярност обречена.
Пожелайте ми! Зная сега,
че за мене остава тежкото.
Ослепява ме тази черта -
бяхме с Времето!
Най-човешкото!
—————————–
КОРЕН
Попитайте ме нещо за Земята.
За мъката и - сушава и зла.
За палещата жажда, от която
остават класовете без зърна.
И ухапете с тъничка усмивка
Душата ми - оголено-сама,
за всичката безумна поетичност,
с която любовта си там зася.
Попитайте ме! Не от чисто злато
е коренът ми! Но не е и сляп.
И си свалете маските, когато
със вас ще разговаряме за хляб.
—————————–
***
Дали ще ни изгуби Времето, приятели,
додето в нивите копаем някъде,
додето някъде метал отливаме
или децата учим на неплакане?
Додето ни задяват прах и думи,
с оголени души докато любим,
додето се задъхваме от рискове
и стон отронваме, но без да искаме!
Додето се гневим, непримирени,
за нещо светещо, но неспасено
и носим на тревогата си бремето,
додето в потъмнелите ни вени
се олюлява, аритмично, Времето!
А нощем тихо, да не будим другите,
отломваме избухващите думи.
И все не са достойни за “заслуги”-те
несъвършените ни строфи, умни,
запратени в мълчанието като викове!
Додето ни пронизва с тънки щикове
една нелесна и горчива слава…
Какво във Времето от нас остава?
—————————–
НЕ ПО ПРАВИЛАТА
Е, какво пък!
Не живях по правилата!
Някак си на странна птица ви приличах.
Ъгълът, под който гледах Светлината,
цветовете правеше различни.
Опака.
И не половинчата.
Изкушенията си докрай обичах.
Къща не направих и не ме очакват.
Стиховете ми звучат премного лично.
Не родих деца.
А исках три да имам.
Нормите със примки все ме спъваха.
Нощите изтекоха безименни,
с онемели думи ме разпъваха.
Тъй се случи -
не по правилата!
Много сенки в погледа натрупах.
Ъгълът, под който гледах Светлината,
беше моята присъда. В упор!
—————————–
ОБЕЩАНИЕ ЗА ВРЕМЕ
Ще капне дъжд -
солен като сълза,
над нелюбовната Земя, да я измие.
Ще капне дъжд! Напъдена, сама,
с тръпчива жажда, тя ще го изпие.
Ще капне дъжд…
дано да просветли
очите й - прозрачни и зелени,
тревите й дано да осени,
и пътищата й - неозарени.
Дано разтвори
сухата й гръд,
за да приеме идещото семе -
най-просто отрицание за Смърт,
най-щедро обещание за Време!
—————————–
***
“Моим стихам, как драгоценным винам,
Настанет свой черед.”
Марина Цветаева
Не пророкувайте излишно
и присмеха си съхранете,
че той навярно ви е нужен,
но няма да ме отрече.
Една прастара поговорка
какво гласи си припомнете:
“Където е водата текла,
отново пак ще потече!”
В мен съпротивата остана
като залог, че ще живея,
че ще прегръщам Светлината
и ще изтръпвам от студа,
че ще ме пази от окото на уроки
и зла идея
не ще покълне като цвете
във думите на песента.
И дето е било дълбоко
като в душата на самотник,
ще бъде бистро и горещо -
като в отплакана сълза.
А Времето, което скита
уплашено и безимотно,
ще се изпълни с топлината
и даровете на ума.
Не бързайте да ме дадете
на глухата забрава, сякаш
дърво съм, дето корен няма
и съхне в живата гора.
Че май са криви тези сметки,
когато в погледа ми вярващ
се приютява да нощува
забравена от вас звезда!
—————————–
ДУША
Орат онези трактори пръстта,
обръщат до изтръпване земята -
дълбока е човешката Душа
и сушавата болка все отмята.
Отърсва глухите си страхове,
в окото слънчево потъва бавно,
заспива насред голото поле,
а сънищата и са все неравни.
Безореолна, боса и сама -
пресява топли семена и мисли.
А грижата остава все една -
дали ще бъдат посевите чисти,
че в тях се сбират мирисът на хляб
и сладостта солена на ръцете.
И цялата огромна тишина,
с която плод се носи под сърцето.
Орат онези трактори пръстта,
обръщат до изтръпване земята -
дълбока е човешката Душа.
С пшеничена надежда е засята.
—————————–
***
След дългото мълчание на Зимата,
прииждат слънцегласи ветрове.
И в мен се разлюлява пак незримата
надежда за зелени класове.
Изправени и крехки като лъкове,
със коренчета - сякаш тънък лен,
в които се разлива сладост стръкова
и се събужда утрото от плен.
Земята топлоока ги е кътала
за първия си безметежен ден,
та в кротките и, още тъмни скътове,
да се огледа този свят. Роден!
Да забушуват утре в светли пирове
дървета, аромати и треви,
лавини оглушителни и сривове
да не заплашват ничии следи.
А Слънцето да дойде като птицата,
възкръсваща сама от пепелта.
И да ме милва ласкаво пшеницата,
спасила ме от зимна самота.
—————————–
***
на баща ми
Още продължават тези пътища -
в жега се задъхват, зъзнат в скреж.
Времето е просто всепоглъщащо,
а пък аз вървя през него пеш.
Няма скоро някъде да стигна,
но и няма скоро да се спра.
Нощите са колкото да мигна,
колкото да сегна със ръка
да погаля чорлава главица,
да надникна в питащи очи,
да ме бодне с ъгълче Зорницата -
кръв да текне и да преболи.
Все на път. И стигане да няма.
Да не свършва слънце, нито скреж.
Времето да хвърля сянка няма.
И след него все да бързам. Пеш.
—————————–
***
И по-дълбоки стават часовете.
Подводните течения менят
щастливия звънтеж на гласовете.
И Времето намира форма в цвят.
Но няма чудесата да се случат.
Предчувствията да се утешат.
А ние сме един банален случай
във удивителния, пъстър свят,
където птичи гласове замират
и падат недовършени гнезда.
Където и дърветата умират,
преди да са родили в светлина.
И как да ги спасим? И да прозвънне
под тънката кора безсмъртен сок.
И недовършеният дом да кънне
от детски смях - внезапен и висок.
И ние с теб - един банален случай
във този свят - и пъстър, и зелен,
на толкова любов да го научим!
И да го сторим необикновен.
—————————–
***
Защо не съм ви чула цяло лято
немлъкващи, възторжени щурци?
Дали изгубих слух за красотата?
Какво във часовете се всели -
невидимо, разяждащо, опасно,
гнетящо и самотно, без очи?
Пресметнатата щедрост пак безгласно
промъкна се. А аз не казах - спри!
Останаха ми само тези думи -
по-беззащитни от дърво под гръм.
И аз ги приютих, ала безумни
те пак ми се изплъзнаха. Без звън,
без песен, без надежда. И без чудо.
Оставиха ме гола на пръстта.
И над главата ми надвисна луда
Луната - злото зъбче на нощта…
—————————–
***
на поета Хинко Георгиев
Тъй както си живееше сред нас
и идваше на работа навреме,
гневеше се на злобата на глас
и носеше я като свое бреме,
тъй както ни изглеждаше все млад
и срещу вятър крачеше унесен,
тъй както се превиваше от хлад,
ала довършваше стиха нелесен -
разправят, че Поетът полудял!
Откарали го в болницата. Вчера.
И любопитство, като жълта кал,
във въздуха злорадичко трепери.
Наистина? Виновен си е сам.
Все спореше със някаква си равност.
Защо му трябваше да рови там?
Предателствата също имат давност.
А той се мислеше все по-голям.
Нима на нас ни е безкрайно лесно?
Но премълчаваме. И нито грам
не сме изгубили от свойта честност.
Разправят, че Поетът полудял.
Налудничави стихове нареждал.
Ще го оправят. Пак ще бъде цял.
Но чрез кого Слепците ще проглеждат?
—————————–
***
“Казваха, че трябва да мълчим,
но не замълчавахме докрая”.
Павел Матев
Изтъня Душата ми. Изтъня.
Като есенно, топло листо.
Като паяжинка просветля -
от преглътнати думи сто.
Укротена е сякаш - в подмол.
И след лутането - оздравя.
Има всичко: и захар, и сол.
Даже повечко е захарта.
Някой с чужда ръка я крои.
И измисля чертите и той.
А пък тя не се противи.
За удобство. Защо и е бой?
Ала в тъмните нощи, на кръст,
я разпъват сияния зли.
Щом съдбата е сложила пръст,
тя докрая не ще замълчи.
—————————–
***
Сезоните на нашите надежди
са кратки като островна трева -
докато във небето се оглежда,
залива я внезапната вода.
Защо им се надяваме все още?
И боледуваме от самота.
И идат в уморените ни нощи
присъди за несвършени дела.
И тичаме в съня си срещу вятър.
И за безсилието се виним.
И в този свят, приличен на театър,
все ролята си с някого делим.
Не ни остава нищо, нищо цяло.
Изгребват ни до дъно алчни дни.
Изгребват ни до дъно. И до бяло.
И искаме да викнем. Но мълчим!
—————————–
***
“Тъй голяма мизерия.
Тъй голямо предизвикателство.”
Пол Елюар
Две порязаници хляб
и бурканче супа.
Скъсаният ми чорап -
под полата спусната.
Ни стотинка за кафе.
И усмивка - кръпка.
В аритмичното сърце -
уморена тръпка.
Липовият аромат
със дъжда изтече.
Временно сме в този свят.
Времето - е Вечност.
—————————–
***
Онези, двете в мен, сега са в примирие,
но всяка нощ едната дълго не заспива
и точи своя нож…
И се заканва ядовито, че в някой сетен час
ще скочи и ще узурпира невидимата власт.
Ще пусне Времето да скита
в прохладните гори.
И на прозрачен лъч ще свири.
И под звезди ще спи.
От извори, покрити с шума,
ще пие светлина.
И всяка поетична дума ще бъде пътен знак.
И ще пътува, ще пътува. Ще среща
в лунен здрач
очи искрящи, възхитени. Без страхове.
Без плач.
А другата си мисли само: защо ли не заспи!
Забрави май, че утре рано
работен ден звъни.
Че жадна съм за миг, открехнат
с Цветаева и Фет,
а вместо тях, Душата чака във магазина ред.
И все си мисли, че не може със всичко
да е в крак,
че Времето тече, о, Боже, пък аз съм
просто влак,
запрял на някаква си гара - семафорът червен.
И все една и съща лава ме влачи всеки ден…
Онези, двете в мен, заспаха.
А утре сутринта
очи набързо ще наплискат. И пак ще са една.
ІІ.
“И на есен ще засея нивата
с чисти поетични семена.”
ОБРОК
Тук никой не вика: “Долу!”
Под нас е само земята.
Безсилна. Безсмъртна. Гола.
Убежище за семената.
Баща ми клепи лопатата.
Той няма време за бдения.
За свещи. И за разплати.
За ярост. И обвинения.
Не хвърляйте още камъка
от пазвата ви изваден.
Баща ми нямаше замък и
понякога лягаше гладен.
Но никак не се срамува,
че в бялата книга на Времето
записвал и своята дума.
И имал Ботево верую.
Баща ми клепи лопатата.
Под звънкия удар на чука
заглъхва безумна заплаха,
по радиото дочута.
Но той я загърбва без плахост и
ще прекопае лехата.
Повеждат се с дъщеря ми.
Под тях е само Земята.
***
И си надянах маската отново.
Мечтата просто свърши.
И върна се горчивото ми Слово,
с което бях привършила.
Видях, че пак съм нейде
по средата,
че в две посоки бързат.
И че, на Кръст изправен
рамената,
ръцете ми ги свързват.
Но през Душата ми минава огън
и с него ще подпаля
горчива клада от въпроси,
върху която страдам.
И нека изгорят до пепел,
защото са проказа -
и безадресните любови,
и безадресната омраза.
***
И съм хубава, хубава, хубава.
И съм весела, весела, весела.
И Душата ми тъмна празнува.
А Земята е сребърно-есенна.
И ме гледате смаяно-смаяно.
И: “Не си ти!”- уплашено казвате.
А пък аз се усмихвам потайно.
И отпивам от виното. Празник е.
И защо не сте ме отгръщали
на онази внезапна страница,
за да видите: уж съм същата,
а от сънищата съм странница.
И защо не сте надниквали?
Та вратата беше отворена!
Аз не съм я заключвала никога.
И не съм била особена.
Да ме виждате друга искахте.
Е… това си е ваша болка.
И съм ничия, но съм истинска -
мигар мога да кажа колко!
***
“Два на миру у меня врага
Два близнеца - неразрывно-слитых:
Голод голодных - и сытость сытых!”
Марина Цветаева
Какво искаше да си купиш с наброените
сребърници?
На душата ми дрешката
или босите и нозе?
Или верността й - неверноподаническа,
неумението й дори врага си да предаде?
Какво искаше да си купиш? Под одеждите й
плебейски
има толкова много излишни неща…
Ето тук: едно детство
брои жълти стотинки,
а реката го къпе. И отмива прахта.
И в най-тайния ъгъл са прибрани грижовно
репродукции стари от раздърпан журнал:
Левитан и Шишкин, Реноар и Врубел,
или Майстора - пак не в оригинал!
Ето нотни тетрадки и свитъци с музика.
Прекосява през детството крехка мечта -
невъзможна, защото под небето й
селското,
друга музика свири, прозаичен, денят.
Сетне бавно и дълго натрупвани стихове
и ненужни илюзии, и пролята сълза,
нетанцувани празници -
Пепеляшки измислени.
И готова отново да вярва Душа!
Нали щеше да купиш?
Дай паричките сребърни!
Ще ги скътам в сандъчето
за добри времена.
Та, когато порасне детето ми, бедното,
да си купи със тях от приятел - Душа!
***
И ще спя като мъртва. Безделница?
Без пророчески сънища. Аз -
Донкихотка без вятърни мелници
в най-сюблимния рицарски час.
Уморена, ще спи Душата ми.
Тя, след толкова тайни войни
и след толкова тъмни предателства,
има нужда да помълчи.
Само, тръшнал се в своята царственост
и презрително устни свил,
и с насмешка в очите, на яден пост,
моят Разум ще бди. Победил!
УСТОЯВАНЕ
Аз тъгувам дълго и ревниво.
Странни Ветрове през мен вървят.
А във изоставената Нива
черни птици ровят и кълват.
Боже, няма да покълне житото,
няма да узреят класове
и ще изтекат през двойно сито
ненаписаните стихове.
И ще изтече със тях надеждата,
че е поправима подлостта,
че над думите ще се привеждаме
силни - като праведни Слънца;
че не ще са неосъществими
простите, човешки нещица,
че ще позовеш Духа ми с име,
че - трептяща - ще се отзова…
Уморена, тъмна, обезсилена,
Боже, по Земята ти вървя.
Но…на есен ще засея Нивата -
с чисти, поетични семена.
***
Но не обръщайте Душата ми
от опаковата страна!
Защото там лежат разплатите,
възмездията и страха,
че няма да ми стигне времето
за всички честни стихове,
че тялото ми само временно
е съд за страсти и копнеж…
Не, не обръщайте Душата ми
от опаковата страна!
Ще ви уплаши тишината й
с окаменяла самота.
Ще свети пак неразбираема
с илюзиите на Духа,
ще поразява с отчаяния,
ще смайва с луди тържества.
И просто няма да повярвате.
И ще ви хване подъл страх.
И пак, с насмешка, ще ранявате
най-крехката й свобода:
да бъде Дон Кихот в надеждата,
че с нещо ще ви промени.
И сетне, рано предусетила
обезлюделите си дни,
да носи Кръста си докрая,
със примирение на Бог,
различен от света, но знаещ,
че е Спасител, нежно-строг.
ТРИПТИХ
1.
С изправена глава, когато ходиш -
зелените дървета са ти равни.
А те не струват колкото зелените пари,
с които някои купуват славата си.
Не струват даже колкото излишната ни
гордост.
Зелените дървета плачат над мъртвата
и бързаща вода…
Реката ще се оттече и в хладината си
дълбока
ще ни приюти.
2.
Остава ли ни нещо след умората?
Остава ли ни още светъл огън
или умират въглените бавно
и в сива пепел се стопяват?
Какво ми е? Сама не знам.
Загубих думите си.
Загубих същността на своя глас.
Или ми ги отне един заминал Дух.
3.
Потъва Времето.
Изтича пясъкът за мене отреден.
А още имам работа несвършена.
И още ненаписаните думи ме болят.
И аз разбирам как от примката
не мога да избягам.
***
Стесняват се Пространствата.
И все по-малко въздух ни остава.
Все повече са правилата ни
за спазване -
загубили сме се на Времето
във Хаоса.
ІІІ.
“Музиката на мълчанието
слушам…”
***
Във края на века,
във края на хилядолетието,
в края…
Когато някой
не си купува вратовръзка
под двеста във зелено,
а друг вечеря със коричките
от кофата за смет;
когато
търговците са влезнали отново
в храма
и този път продават
на дребно древната ни пръст.
Във края на века,
на хилядолетието в края,
на границата на живота…
Въпросите, които си задаваме,
без отговор остават!
ДИПТИХ
І.
Живеем на дребно.
За жълти стотинки.
Във джоба.
От днеска за утре.
Броим. Преброяваме.
Злоба.
Задавят се дните.
Частици космически.
Време.
Завинаги свършено.
Мое. Човешко.
Без мене.
ІІ.
Живеем на дребно.
Купуваме всичко.
На дребно.
От свещ - за олтара.
До стихове - в книжчица.
Бедна.
Живеем на дребно.
Реката зелена -
изтича.
Живеем на глътки.
И яростно въздуха
сричаме.
ДИПТИХ ЗА ДИНОЗАВРИТЕ
1.
Динозаврите изчезват.
Няма никой
да узнае истинския свят,
в който са живели и обичали.
Нито неговата красота.
Всичко е измислица удобна,
за да оправдаем Своя свят.
Неудобен свят за Динозаври,
за които и зелената трева,
и прозрачните реки, кристални,
са за всички твари.
И на тях принадлежат.
Моите двамина Динозаври
още си живеят в Оня свят,
в който справедливостта
е с друга мярка
и за всеки има сладък хляб.
2.
Ще заприличаме на
Динозаврите
в един внезапен бъдещ ден.
Повярвали във идеалните
демократични светове.
А идните ще ни разглеждат
като антики-уникат
и ще измислят обяснения
за уникалния ни свят.
Така фалшивата история
ще трупа нови грехове.
Не ще узнаем злото - зло ли е
и истината кой ни взе.
ПРЕДЧУВСТВИЕ ЗА ПОТОП
По улиците, с питащи очи,
се разминават кучета и хора.
Дъждът вали, вали, вали.
И няма нужда даже да се спори,
когато ни е ясно и така,
че сме обречени, а не избрани,
че няма го добрият Божи знак,
ни песенни, възторжени осанни.
***
Старите кестени
легнаха
в двора на храма.
Посечени.
Времето спря и замръзна
в годишните кръгове.
Няма го Божият син
да изгони търговците.
Вечните.
В двора на храма
посечени
легнаха старите кестени -
само на нощ
от голямото цветно
изригване.
***
От тук нататък всичко ни е подарено.
Водата, въздухът, тревата и пръстта.
Реката, с духовете и зелени.
Върбичката със сребърни листа.
Гласът на кукувица. И на славей.
Росата върху сочната трева.
И слънцето, огледало се в нея.
Светкавицата страстна. И дъжда.
Защото времето ни приближава.
Космическото време - срещу нас.
Да ни обсеби в тъмната забрава
на своето безмълвие и власт.
***
Омайниче,
откраднато от Рила
във младите години на надеждата,
когато бе обратно Времето,
когато като огън го усещахме.
Откъснато от дивните поляни
и тайно скрито в страници с поезия.
Омайниче,
най-забранено цвете,
омайно цвете, цвете на изчезване.
Омайниче,
откъснато от Рила,
стопило Времето. И в него се стопило.
И между страниците поетични,
листенцата си избелели крило.
За да напомни тази вечер лунна
за себе си. Омайниче - от Рила.
Като магьосниче, прозряло в думите.
Душата ти ми върна.
И спаси я.
***
на леля Митка
Додето още сме при теб, Река,
да те усещаме…
Защото утре Времето ще спре на хълма
като Пратеник
и ще ни поведе към други Светове.
Все повече ще обедняваме.
Светът ще се смалява
до четири стени.
Ала и те ще са достатъчни,
защото ще ги населяваме със спомени,
с въпроси и тъга…
И от затворената невъзможност
ще тръгнем
към най-голямата си
Свобода.
***
И как е чисто всичко. Чисто.
Скалите, въздуха, пръстта.
И камъчета изпод бистрото
примигват, сякаш на шега.
Тук времето тече различно -
на кукувичката с гласа
почуква или се извива
на чичопея в песента.
Върбите плачат. Тишината
разлива крехка светлина,
излъчваща се от листцата.
И аз съм друга. Просто Аз!
***
Прилича на лято. Но още не е.
Вглъбена тече си Реката.
И риби, със сребърни гърбове,
по дъното тъмно проблясват.
Прилича на лято. Но още не е.
Кълвачът по ствола почуква.
А старата тъжна върба от сърце
проронва сълза и заплаква.
Една кукувица безумна брои -
омръзващо и упорито.
А птиците вият гнезда призори
и после в листата се скриват.
Роса над тревите съдбовно вали.
И вятърът е ароматен.
И слънцето грее, но не гори.
И само прилича на лято.
***
Върбите плачат. Пролетно.
Сълзите им
в зелено оцветяват
речната прозрачност.
Събуждат след зимата
големите и мълчаливи риби
и гърбовете им проблясват
сребърно
под нежните стрели
на слънцето.
Стоим на този бряг
и сякаш никога не сме го виждали.
А лястовиците са тук
и знаят, че това е
нашият
естествен Дом.
***
А реката се връща към себе си -
бавно и сигурно.
И очите и стават отново зелени и пъстри,
след потоците мътни, които отминаха
и отвлякоха жълтата кал с водорасли.
И сега е изчистено нейното дъно и светнало.
Само трябва да дойдат дечицата шумни
в глъбината прохладна да намерят
на детството Времето.
И във своите пазви да скрият сребърни люспи.
Но децата ги няма, а водата зелена е ледена.
И в подмолите тъмни се крият
библейските риби.
И стоим на брега не намерили пътя към себе си
и затрупва ни Времето с пръстени
неотменими.
***
Денят е буден,
а животът ни дали не е сънуване,
когато истините вадим
от сърдечната си ракла?
Мълчанието има много гласове,
но кой го чува?
Звукът се блъсва във отсрещните скали
и пада.
И вътре в мене пада.
Ничком.
***
Кълвачите дълбаят дом,
във който ще зимуват.
А лястовиците се учат да излитат.
И по законите природни сричат
и се преливат в нотната им стълбица.
И само ти, човеко, пришълец,
дошъл отнякъде,
измисляш други правила, удобни,
но неправедни.
Очите и ръцете, и сърцето ти, са лакоми
да приберат не само ябълката сочна или
хляба.
И заредените пространства
страшно светят.
Надигат се внезапно океаните.
И може би Потопът не е приказка,
а част от Времето,
със който утре някой
пак ще ни накаже.
***
Оттук да почне Лятото.
Но то си тръгва.
Зелено стръкче между зъбите.
Ръце в джобовете.
И бистри са тревите още,
ала там потъват
капелата му сламена,
сандалите му леки.
Оттук да почне Лятото.
Но то си тръгва.
Не пари слънцето
и облаците се прокрадват.
Мълчанието
с тъжни гласове е заредено.
И празни са гнездата.
Изоставени.
Оттук да почне Лятото.
Но Аз си тръгвам…
***
Боже,
някога беше дълго Лятото.
Имаше Време в него за всичко -
в тъмните вирове да къпем телата си,
рибите с кърпа да хващаме, миди да сбираме.
Имаше време за скитане и за палуване,
летните бури перяха Небето до посиняване.
Имаше време над нечия чужда съдба да мъдруваме
или със своята - да се надбягваме.
Да си крадем плодове и с разбито коляно
вечер във къщите наши да се прибираме.
Боже,
някога беше дълго Лятото…
Лятното Време изтече в Реките посърнали.
Няма го Лятото, няма го вече Лятото.
Някъде нивите пусти
са го погълнали…
***
Природата почисти
всички посегателства.
Зараснаха огнищата.
Тревата бистра
надви над всички грозни рани,
съсечени дървета
и засипани с мизерия поляни.
Природата почисти
всички посегателства.
Отнесе мътната вода натрупаната тиня
и ситните зелени водорасли.
Изми до блясък дъното на моята
Река.
***
И сенките пълзят на свечеряване
към немите скали отсреща.
Дълбока и невидима е есента,
стаена под самия праг е зимата.
Откраднатото слънце още
огрява върховете на дърветата.
И свети аурата им. И ни привлича
като запалена пред мръкването свещ.
Една златиста ивица прорязва
усамотената река.
Тече си тя и нещо си приказва
с невидимите събеседници крайречни.
***
По жилките на камъчетата чета
словата на една нечута песен.
Реката пише звънките и ноти.
А сетне Слънцето с лъчи блестящи
от стълбицата на вълните ще изтръгне
трептящите акорди.
А сетне?
Заедно ще тананикаме
върху тревата сочна на Поречието…
По жилките на камъчетата чета…
***
И аз ще прочета отново стиховете
на Кавафис.
Ще тръгна пак по пътищата на Итака.
Ще срещна може би и варварите,
които трябваше да дойдат днес.
Или пък удивителният Казандзакис
ще ми припомни, че съм кал
Божествена…
Но имам нужда от едно човешко Време.
ДИХАНИЕ
І.
И чувам цялото дихание на лятната Земя.
Отнемат звуците умората безмерна.
Звездите я поглъщат с мека светлина.
И не прилича Космосът на бездна черна.
Светулките са слезли - тайнствени звезди.
И ароматът див на билки те опива.
И огънят в огнището додето догори,
Душата удивена си почива.
ІІ.
Свети Млечният път.
И по сламата Кумова стъпваме.
С тъмен говор реката напомня,
че Времето бавно струи…
А в тревите светулките,
със запалени вечни фенерчета,
му показват пътеката,
по която върви.
И… върви.
***
И чака Есента, на прагчето приседнала.
А над Реката се промъкват дълги сенки.
Стопява Вечерта чертите на дърветата.
И силуетите им заприличват на Семейство,
което кротко край брега
вечеря.
***
Жар в Огнището.
Краищниче от Луната чупнато,
върху софрата светещо.
Застинали дървета
в небето свечеряващо.
Случаен глас на птица.
И щурци.
Нощта, в която Лятото си тръгва.
Пепел в Огнището.
Сянка избеляла от Луна,
изчезваща в предутрие.
Нетрепващи върби
върху разсъмващо небе.
Случаен глас на птица.
Застинала Река.
Утрото, в което идва Есента.
СПЕКТАКЪЛ
Седя си край стъклото.
Гледам
как мръква над Реката.
А на върха на голата Липа
един най-верен златен лист
се мъчи да остане с нея…
Мъглата -
лека и ефирна -
се спуска край скалите.
Завеса, зад която
Денят се скрива -
актьор самотен,
след спектакъл.
А аз седя
край белия Прозорец -
око, с което виждам
вълшебните картини
на Природата.
***
Пътуват облаците все към Запад.
А Вечерта след тях върви и сякаш
прибира ги в кошара като стадо.
А Вечерта мълчи.
Изпълнена е със словата
на моите отвъдни Гласове…
И всяка вечер слушам тишината
на Думите….
В поднебието на Душата ги запазвам.
И чакам Времето да ги превърне
в Знак.
***
Настръхналият въздух вън звъни
и пада бавно на кристали снежни.
Пронизват го потайни светлини.
А аз къде да търся странна нежност?
Снегът покрива тъмните поля,
завива ги със ледена завивка,
която ще излъчи топлина
за Времето с надежда и усмивка.
***
Стоя на южния балкон
и чакам да си дойдете.
Защото доста сте стояли
зад студената черта…
Гнездата ви очакват пак
да ги населите
със чуруликане и светлина.
Стоя на южния балкон и знам -
ще дойдете.
Защото Слънцето днес предяви
тоталната си власт.
Защото време е за нов живот,
за полет и обичане…
И чувам гласовете ви!
Амин!
СОНАТА ЗА МЪЛЧАНИЕТО
***
Минава Вятърът -
свободен Дух
над голите дървета.
***
Сребърната тънка дреха
на мъглата
над зелено есенно поле
се спуска…
***
Обърнах гръб на кръглата Луна,
изпила цялата Душа
на Светлината.
***
Луната
през дантелените клони
на върба наднича -
око
на странна птица.
***
И пада нощ.
А над главите ни
са пътищата
звездни…
***
Музиката
на Мълчанието -
слушам…
***
Вечност,
преизпълнена
със звуци паметни.
Природа.
***
И аз не искам
да запаля
пламъчето на свещта -
да не изгубя тъмната
Магия..
ОТДЕЛНО МЯСТО
1.
Да си почива тук Душата ми.
Все още.
Да си почива на брега, където
минават Слънцето и Времето;
където още е зелена и прозрачна
реката на Живота ми.
Да си почива тук Душата ми.
Все още.
На ръбчето - онази граница
за най-човешките неща.
След него тъмнината е дълбока.
И пълна. И беззвучна.
2.
Принудена,
Реката ще отмести своето корито.
Защото водораслите превземат бавно
дъното и хладно.
А ние безучастно наблюдаваме
безмълвната и съпротива -
да остане!
Забравили, че Времето поглъща
нашия Живот.
И няма да намерим друго Русло.
3.
И нека да сме благодарни, че Огънят
единствен може да стопи докрая
огромната човешка мръсотия.
Да я превърне в светеща Жарава,
а после в пепел сребърна,
отдето няма да възкръсне
като птица Феникс!
И след угасналата пепел ще зарастне
Огнището
със бисерна трева!
4.
Това е Лятото.
Седи на камъка
и мие за последен път нозете си
във охладнелите води на речен бързей.
И рибите усещат как си тръгва.
Оглежда поруселите треви в полето.
И побелелите от Слънцето скали.
Не му се вярва, че е остаряло.
И непривично е, че Вятърът мълчи.
Тук-там проблясва огненото пламъче
на тръгващи към есента листа.
Това ли е безмълвното, но неотменно
Предизвестие?
Добре. Ще си отиде утре.
С лястовичите ята, които днес
по жиците безкрайни се събират.
Но ще остави след себе си
единствено
осиротяла Тишина.
5.
Избраха си едно дърво.
Във клоните му още светещо зелени
събраха се. И дълго си говориха.
Обсъждаха. Какво?
Ах, оня неизбежен път, Отвъд.
И как по-лек да го направят,
та да намерят утрешния бряг отново
всички заедно.
Крилете им, укрепнали от Слънцето,
способни са докрай да ги държат.
Защото оня път е много дълъг.
Не знаят те
какви внезапни Ветрове ще ги издебват.
Избраха си едно дърво.
Сбогуваха се с Лятото.
И сетне - над белите скали стопиха се.
Като видение.
И легна над Реката огромното им
плашещо
Отсъствие.
А аз? Защо пропуснах този миг?
6.
Ах, още мъничко…
Във оня вир на Времето
да сваляме праха от нашите Тела.
И те да светят сребърни -
като примамливи и живи Риби.
А после
да се обичаме под едрите звезди
на някоя безлунна Вечер.
7.
И Духовете водни ще се скрият
под камъните речни - до другия Живот.
И само нощем някога ще ги дочувате
да разговарят с думи неразбрани.
И дълго, изгубените свои думи,
ще търсите под всичко струпано
в Душата.
Ще ви премазва стържещия звук
на градското ви Битие.
А някъде, под него, едва ще се долавят -
на птици гласове. И от щурците - песен!
8.
Но… имам Време.
Да хвърлям въдици край водораслите
и да издебвам сребърните Кленове.
Защото те все още нещо ми дължат.
Отмъкнали са го в Подмолите.
И там са го оставили да дреме.
А аз претърсвам себе си. Да го открия.
И няма да си тръгна с Лятото, додето
не го намеря.
В това Отделно място
на Живота.
ІV.
“Лекувам си душата със поезия.
А моята? Дали лекува някой?”
***
Търсят гълъбите по земята
трошиците на живота си.
Моите някъде ги разпилях.
Колкото останаха, кътам ги:
за тъмното време на Самота,
да заситя глада на детето си,
на къщата ми Духът да е здрав…
Нахрани Господ с две риби света.
С трохите си кого да нахраня?
Кучето улично или просякът сам,
който дири в боклука “богатства”,
когато и аз пресмятам за хляб
и броя камъчетата в пазвата си?
Не ги хвърлям по никого, защото знам -
няма безгрешници само.
Но толкова много те ми тежат,
че искам да ги заровя
дълбоко в земята, завинаги там -
като томахавката на войната.
***
Толкова сме огорчени, Господи,
че не можем
ни да се разсмеем,
ни да се разплачем,
нито по тревите ти зелени
да измием със роса нозете си,
ни сред билките да вдъхнем
от божествения аромат
на Времето…
Толкова сме огорчени, Господи,
че не виждаме през клепките си
синьото -
и дълбоко, и невидимо -
недосегаемо
Небе!
***
Навярно
на дните си докрая все ще смогна
да разбера защо,
когато тръгнем подир Светлината,
забравяме за себе си.
Забравяме за зъзнещите Зими,
за разделеното на три
парченце хляб,
за липсата на Нежност
и за Самотата,
за просяците
и за непосилното усилие
да се надмогнем;
за лицемерните лъжи на някой свой,
за стъпканото цвете
и за гладните очи на уличните псета…
Навярно.
На дните си докрая все ще смогна.
Защото Раят беше тук.
Ала и Адът.
***
Остаряхме:
от тичане срещу Вятъра,
срещу хорските Думи,
срещу Самотата;
от съпротива
срещу Безвремието.
От безсилие.
Остаряхме.
Заприлича Душата ми
на измачкан бял лист,
на кора от дърво, под която
всички знаци изглеждат
неразбираеми…
***
Когато пишеш стиховете си
съзнаваш ли,
че ти си най-нищожната частица
на Природата,
която тя с един замах
ще помете…
Съзнаваш ли,
че стиховете ти ще се стопят
като ледунки
под капещите сълзи-жар на Слънцето?
Защо ги пишеш?
***
Оцеляват най-здравите.
Оцеляват най-силните.
Всички слаби умират…
А най-слаби са
музикантите и поетите, рисувачите…
Как Духът ти тогава ще оцелее,
Господи?
Щом подборът природен прочел е
Присъдата!
***
Самодостатъчни сме си.
Затворени във светове,
населени
с непроизнесени
пред никой мисли.
Добре, че няма как да прочетем
какво си мисли
другата Глава!
***
Още търся себе си
по някакви пътеки.
Бродя в нощите по тях,
защото са си мои.
Но… не се намирам.
А край мене
Времето се сменя -
лято - зима.
И тече, изтича някъде
неумолимо.
Времето си има своите реки
и слънчеви дървета.
Нито от порои се бои,
ни от суша клета…
***
“А време е да кажем малкото си думи…”
Сеферис
Защото някой ни краде от хляба
и Душите,
а ние всичко знаем, но мълчим.
И само залъците си броим и ги наричаме
в ограбените си, незащитени дни.
Живеем на ръба и часовете сричаме.
А болката е някъде отвъд.
И будни сме, но няма как да изкрещим,
а тичаме
по своя непонятен, непосилен път.
Заровени в земята и
заболи поглед в ниското,
не чуваме онези птичи гласове,
които са уроци, но не са измислени.
А Времето, обидено, през нас тече.
***
“Колко окаяни изглеждат
на самотата ни очите…”
Зои Карели
Както я караме все на магия -
стотинките, дрешките, хляба -
от днес за утре, изтече Зимата,
Лятото - преполовява.
Не сме го видели, не сме го усетили,
не сме го вдъхнали даже.
Вървим и се взираме с поглед наведен -
оръфан е тротоара…
С обувки от лани и с ризи от по-лани,
но чистички - като за Бога,
самотно пресичаме своите Гари,
без влакове на перона.
САМООПРЕДЕЛЕНИЕ
1.
А ние,
Донкихотовците днешни,
дори илюзии за Вятърните мелници
не храним…
2.
Живеем тъжно.
И усамотяваме.
Сами си причиняваме
това…
3.
Така са ме изтръгнали
от себе си.
Коя съм Аз…
4.
От много Смърти
съм забравила,
че мога да съм Светлина…
5.
И мълча.
А ритъмът изпълва
обезлюдената от музика душа.
Тя, може би,
все още не е мъртва,
а само много тъжна.
И сама.
***
“…бях с толкова умора пълна.”
Зои Карели
Ще се наспим.
И утре няма
за никъде да бързаме.
Дъждът ще шепне мокър по балкона.
В олуците ще тананика пак несвързано.
Завесите ще пазят крехкия ни сън.
И Огънят.
И нашите Души ще скитат
по стъпките на Светлината.
И леко ще им бъде.
Зад клепките ще искат да останат.
Ще бъдат чисти от съмнения
за тъжната отплата.
И ще потъват в бездните красиви
на Съня ни…
***
Додето се огледаме
и Времето изтече през прозореца.
И беше тъжна изненада.
Събираше лъчите си
привечер Слънцето.
И с нещо ми напомняше
за Детството ми - Залезът.
Нима не беше Вчера?
***
Аз не изпратих лястовиците.
И щъркелите даже не видях.
Такова тъжно Лято.
Мина през съня ни.
И подкопа Реката бреговете си.
И страшно осъзнах -
завърши Пътят!
А какво остави?
***
“…вървим по тоя път
и страшно сам е всеки…”
Костас Картиотакис
Защо не мога да открехна
тънката врата на моя сън?
Различно стана всичко.
И невъзможно за обичане.
Безизходно. Объркано. И грозно.
А аз не мога да отворя
тънката врата на своя сън.
И да избягам…
Превръща се в дълбока болка
Времето.
И разрушава границите
на търпимото.
И моето желание
да бъда истински добра
е смешно несъществено…
СВЕТЛИНА ЗА СЪНИЩАТА
1.
Две
кафяви оченца
от кестен -
във последния
летен ден…
2.
Къси дни.
И дълги нощи.
Зимни разстояния.
Времето
ни вмества още
в мъчни очертания.
3.
Една струяща
Светлина
ще си извикам
зад клепачите.
И тя ще осветява
всички пътища
на Сънищата ми.
ДИПТИХ
1.
Така съм уморена,
че не мога
да се зарадвам
на Тишината
и Спокойствието…
Да ги отпивам
бавно
на глътки
ароматен чай…
2.
Все повече,
все по-дълбоко
ще потъваме
във Самотата си.
Все повече
ще ставаме
неразбираеми…
***
А по Брега - отсреща,
минава си Животът.
Додето ние все го гоним със усилие.
Препъваме се в камъни. Подхлъзваме се лошо.
И… пак от нулата. И пак сме - ние…
Надмогваме си думите. Надмогваме си болките.
Душите си надмогваме - невидими.
Цената е жестока: под Пладнето високо -
заседнали в зеницата на Времето.
Останалите - тук сме.
Преваля вече Слънцето - в бездънното,
прозрачното Поднебие.
И падат тъмни сенки. И някак ни е пусто
в човешкото, самотното
Безвремие.
***
Нищо, че те няма,
мое Лято…
Нищо, че изтече
през очите ми.
И не се докосна до Душата.
Нищо, че потъна във Реката,
в най-дълбокия подмол на Времето,
скъпоценният ти блясък…
Нищо…
Тук, под Пладнето високо,
само Грижа неотменна
ме съпътства.
Нищо, че те няма
мое Лято!
Блясъкът ти се заплете
във косите ми
и преля виновно във
Сълзата…
***
Пази ме, Светлина!
От зли очи.
От гневни помисли,
препълващи Душата
с тъмнина.
Пази ме, Светлина!
От тъжните илюзии.
От думите неверни,
запратени в гърба.
Пази ме, Светлина!
Сърдечна и неземна.
Изпълвай ме докрай
с невидимо Добро.
Изпълвай ме докрай -
напук на всичко дребно.
Пази ме, Светлина!
***
Лекувам си Душата
със Поезия.
Изпивам по едно
стихотворение -
всевечен елексир на Младостта.
Така запазвам ритъма
на Времето.
И го догонвам с уморени стъпки.
И оцелявам в мелницата
страшна
на най-последната Цивилизация.
Лекувам си Душата
със Поезия.
А моята?
Дали лекува някой?
***
На моето “Отделно място”,
посвещавам
Видя ли лястовиците? Видя ли
гнездата им, изпълнени със глъч?
Порязващият полет на крилата им
над отразената небесна глеч?
Не си единствено въображение
или усещане за Светлина,
не си измислица, ни неведение
от дълбините на Нощта…
Тече Реката там и аз я чувам
как надприказва камъните пак.
През Брода и как Времето преплува,
във лятната си пазва с дъхав злак.
Дали и аз ще смогна да си скрия
от ароматната му тишина?
Обеззвучените ми дни да минат -
от Самотата в Живата вода…
***
“Тук ще се връщаме, всеки от нас отделно.
Ще се докосваме до камъни и спомени.”
Йоргос Гералис
Тук се връщам отново при себе си…
Тишина. Светлина. И покой.
Под огромното, синьо поднебие,
аз не мисля кой вече е свой.
Тук потъвам в тревите, изпъстрени
със наситени цветове.
Падат всички обвързващи пръстени.
А Реката зелена - тече.
Само звук от прелитаща птица,
само лъч от далечна звезда.
И Душата замлъкнала срича
пак великата си Свобода!
***
И колко е необичайна
Светлината,
струяща над върбите речни
от Слънцето залязващо.
И цялата Природа се надвиква
с извиращи от лоното и гласове:
на птици, на щурци
и речни обитатели,
на кучета далечни
и бързеи лудешки…
Невидима ръка
лъчите слънчеви прибира в сноп
и ги полага зад баирите.
Угасват ореолите на речните дървета.
Но светлото вълшебство
продължава!
***
В средата на Лятото
тръгвам по пътища бели
да търся особени знаци.
Все още зелените острови
млада трева
противят се на Слънцето.
Не искат да бъдат сухо сено.
Но са слаби пред Времето.
То върви все надолу -
като лятна Река.
То ни тегли
към вселенската тъмна Вода.
Ще се влеем завинаги в нея.
Ще изчезнем завинаги…
Без имена.
И Реките ще станат безименни.
Но особени знаци върху руса трева
ще оставят петите ни земни.
***
И ако някога и си тръгна,
нека да е Лято.
Да бърза моята река надолу,
към полята.
Да блъска камъните с бяс
и да ги претъркаля.
И да измие слънчев прах
лицето и, окаляно.
Да съхнат златните треви
в ливадите унесени,
Крило на щъркел да трепти.
И славеева песен.
***
Навярно Времето не свършва.
И някъде все тъй тече.
И само моят път е смъртен -
като посечено дръвче.
И аз вървя и преминавам.
А Вечността остава тук.
От други хора населявана,
от други думи - падащ звук,
реки преливащи и буйни,
и несъгласни ветрове;
лъчи от Слънце огнеструйно
и неподкупни Бесове,
които скитат по Земята
и я зареждат с тишина.
Но тайнствена и непозната
остава тя за теб - Душа!
***
“Вземете моята ръка
и ще ви отведа далече.”
Пол Елюар
Оттатък хоризонта
е нежният каньон на моята Река.
И ако тръгна днес,
ще стигна ли до нейното Поречие?
Ще ме помилва ли
на Вятъра въздушната ръка?
Ще ми продума ли
на тайнствено наречие?
А аз да мина
по тревата, мокра от дъжда -
последен дъжд
за тази толкоз странна пролет.
И гръмотрънът
да залее с розова река
ливадите,
пред моите нозе положени.
***
“Завръщат се окъпани реките…
Пол Елюар
Сънувам моята Река.
Сънувам
големите и мълчаливи Риби.
По нейното Поречие пътувам
и погледът се пълни с гледки диви.
Със дланите докосвам Светлината
и дъхавите билки самодивски.
Сънувам аз, сънувам си
Реката…
Наяве - тук съм.
А насън - оттатък.
ПОРЕЧИЕ
1.
Не зная
как да ви намеря:
зелени пътища
и бели камъни,
прозрачни бързеи
и шепот речен,
език на рибите
прохладен…
2.
Светът
е неудобно място
за живеене.
В едно
Отделно място
намирам само
оцеляващата си
Душа!
3.
И ако те изгубя
завинаги,
кой ще ме пази,
светло мое
Поречие
от тишина?…
АВГУСТ
1.
Ще отгърми…
Ще стане тихо.
И само улиците
ще излъчват
ухание
на дъжд…
2.
И как идва шумът -
отдалече!
Като прилив на Дъжд.
А пък то - само Вятър.
Съблече
от Дърветата
летния дъх.
3.
Този ден
прилича на откраднат.
Зелената река разлива
сладост.
Разлива светлина -
прохладна.
И си отива
Август!
***
В онази моя светла
Долина,
където чувам как растат
Тревите
и как тече безлунната
Река,
и как я милват сведени
Върбите…
Не мога да отида вече там.
Не мога да я гледам.
Да я чувам.
И глуха, онемяла и сама
Душата ми се лута.
Не пътува…
V.
“Това е последният срок на живота ми.
След него е срещата с Бога.”
***
Когато много ти тежи,
мисли си за онези,
които те обичат;
мисли си за прозорците
на къщата от детството,
които още светят;
мисли си за ръцете,
които те обличаха
и сплитаха косите ти;
мисли си за дъжда
със аромат на лято,
за слънцето в зърната
на гроздовете есенни;
мисли си за пътеките
по облите баири,
за дъхавите билки,
за житените ниви,
за близките звезди,
за гласове на птици
в среднощното мълчание…
Мисли си.
***
А възвишенията светят в лятна риза.
Слънчево-руса нивата блести.
От хълмовете Детството ми слиза -
да ме разпитва за онези дни.
Метличини пред стъпките му лягат.
Безсмъртниче ги мама назова,
Защото дълго в стаята ни бяла
излъчваха небесна синева.
И тичахме по улиците боси.
И беше като кадифе пръстта.
И край завоите на Вит какви въпроси
разпъваха незрящата Душа!
Когато мама беше още млада
като мадоните на майстор стар.
И носеше на вино и на работа
баща ми - дърводелец и лозар.
В градините се смееха невени.
Лозниците тежаха от грозда.
И капваше в очите ми засмени
кристалче от любовната тъга.
Онази първата, неизразима,
която е окото на света.
Тя нямаше едно едничко име,
а много и безкрайни имена.
От хълмовете Детството ми слиза,
с очи като метличини добри.
С безсмъртния си поглед ме пронизва
и отминава. Без да промълви.
***
Мирише на студ и на зима
във двора на моето Детство.
А майка ми още минава
по тънката нишка на дните
и тате прибира тревата
уханна, от времето лятно.
А аз се завръщам понякога.
С Духа си невидим се връщам.
И дълго се взирам в звездите
през въздуха ледно-прозрачен.
Във двора на моето Детство,
макар че мирише на Зима,
все още цъфтят хризантемите.
КОЛЕЛО
Поправя тате старото ни колело.
За кой ли път?
То беше някога красиво
и аз мечтаех да се науча
бързо да въртя педалите…
Научих се.
И толкоз бързо ги въртях,
че не усетих
кога изтече Времето -
от Детството до Зрелостта.
Сега поправя тате
за сетен път изпуканите гуми
и спици изкривени.
Закрепва ги, подлепва…
Сякаш закрепва
дните си оскъдни от Живота.
А аз усещам
някаква безкрайна Самота,
която е приседнала
на Прага ми.
***
Мама
чете моите стихове.
Чете и плаче!
Не зная
какво вижда зад думите.
Може би мене,
хлапачката,
с прощъпалник -
в пътя на Словото?
А пък кроткият дъжд
напоява
изгорялата лятна земя.
Може би себе си вижда
мама -
да привързва
тънка лоза…
***
“Ние сме семето, което мре.
И влязох в празната си къща.”
Сеферис
Някой нещо все не разбира.
Някой нещо не се досети.
Пак пресмятам за хляб и бира.
За - внезапно - някое цвете.
Пак не стигат минути за сънища.
Нещо все ми връзва сърцето.
И все виждам празна Къщата.
И все празни остават ръцете.
Да се среша. Да се измия.
Да си сложа грим и червило.
Да не може никой да види
във Душата ми - черното Било.
Може някой да ме зарежда
със любов и мъка - невидимо.
Този свят докрай ме изцежда.
Нямам сили да стигна Билото.
А Животът капе ли, капе…
Крадешком се процежда през буквите.
Аз затварям себе си в тях и
всички истини стават Илюзии.
***
И все ни се струва,
че мигът на раздяла
е още далече.
А той ни застига внезапно -
да ни отрече.
Всемирното Време тече.
А нашето Време изтече,
подобно внезапна река
в уморено
Море.
***
“Смъртта единствено е самота”
Пол Елюар
Събира ни Смъртта, а някога
животът ни събираше. Велик.
Червено вино от лозите капеше,
а от небето падаха звезди.
Ухаеха тревите неизмислени
и дюли, като мънички слънца,
изпълваха със светлина Душите ни.
И Детството се къпеше в дъжда.
И толкова невидими поречия
пресичахме с напираща мечта.
И в дните млади всичко бе обречено
на слънцето и сладкия ни хляб.
За помен днес раздаваме от хляба
и с виното преливаме пръстта.
Децата ни почти не се познават.
Душата е заключена в сълза.
Замръзна виното в лозата стара,
меда на дните тръпно загорча.
Не ни събират песните честити.
Събира ни Смъртта.
***
Душата
ритъма на своя сън
докосва…
Като издухани прашинки
от Живота
са сънищата й.
И само загуби ли я очакват?
Вратата е отворена -
пред нея
на лакът спи
Нощта…
***
Колко трудно се разделям вече
с птиците…
И се взирам дълго и ревниво
във гнездата им -
да усетя живи ли са още,
дишат ли, припърхват ли
с крилете си,
гласовете им изпълват ли
Пространството?
И дали и тази сутрин с полет режещ,
ще се втурнат лястовиците…
Няма ги.
Там са само гълъбите.
Сбират си трошици и гугукат.
Другите отнасят на крилете си
Лятото на нашия Живот.
И когато се завърнат при гнездата си,
нашите - ще са осиротели.
***
на Латинка Л.
Не знам дали си струва
да се връщам
към своите далечни брегове.
Приличат те на сребърни миражи,
които утре ще изчезнат
с първите лъчи на Слънцето.
А моята душа ще мине
по върховете на дърветата,
в листата искрометни ще се притаи.
И клонче на върба ще я помилва
като цветната,
дълбока и всевиждаща
Река.
ПРЕДЕСЕННО
На дъщеря ми -
Александра
В една сутрин, додето лепнел сънят
над очите ни уморени,
тихомълком ятата се впуснали в път
и от жиците излетели.
Нито вик в утринта, нито плясък с крила.
Само Слънцето ги видяло.
И над жиците легнала самота,
тишина - като смърт натежала.
И потънали в нея като слепи деца,
ще се лутаме и ще зъзнем,
прекосявайки смаяни тази зла празнота,
оглушалите звуци да търсим.
***
Няма нищо по-пренаселено
от самотата…
на тате
По двора още ходят живи стъпки,
изпълват тишината с дрезгав глас.
Събират шума, камъчета, съчки,
лехите прекопават в ранен час.
Загребват лозето, асмите сгръщат,
обират и последните зрънца;
в градината пристъпват като в къща,
почистват вече мъртвите цветя.
Наливат вино, печката зареждат,
претоплят манджата, изваждат хляб.
И както е било, така подреждат,
да съхранят един изчезващ свят.
Додето пият чаша вино черно,
говорят с телевизора сами -
така минава времето вечерно,
безсъницата дебне до зори.
И на разсъмване отново тръгват…
А пренаселената Самота
залостила е портите и стъква
от мисли клада. И от тишина.
ПРОЗРЕНИЯ
1.
От тъмнината
бавно ще изплува една Звезда.
От нея светлините на Града
ще се запалят….
И цяла нощ ще светят
като Небе…
Защото истинското е невидимо
за нас…
2.
И сутрин гълъбите се издигат
с тържествуващи крила…
И кучетата хукват
по уплашените улици
на Времето…
А аз
къде съм
в тази ранина?
3.
Суховеят на Времето
разполовява
Земята -
полумъртва от жажда…
4.
Светът
се разруши.
Отминаха по пътя
човешките Души,
с които се обичахме…
Все повече са хората,
с които разговаряме
на ум…
***
Напускат ме.
Отиват си.
Трохи събирам
от летни чувства.
И от мълчания - искри.
Събирам
мигове пропуснати,
самотни думи,
спомен за очи…
Отиват си.
***
на брат ми
Но смъртта не можах да предвидя.
Връхлетя ме невярна и зла.
Много тъмна и неотменима.
Със крило от вечерна тъга.
Знаех само, че трябва да мина.
В неизбежната угар вървях.
А сега нося хляб и вино.
От дома нося чиста вода.
Върху камъка сядам стаена.
Гледам цялата долина.
Може би и ти виждаш чрез мене
пак на детството бяло света.
И реката върбите привела,
от които струи светлина.
Ний навярно от нея сме взели
тайна песен и тишина.
Ти присядай понякога вънка.
Хоризонта обгръщай с очи.
И от птиците песен звънка
в теб внезапно ще прозвучи.
***
Раздялата, Смъртта и Времето
са седнали на моя праг.
А аз се правя, че не забелязвам
тяхното присъствие.
А аз се правя, че не чувам
оглушителното им мълчание.
И трупам в себе си
изгарящите му зърна.
Раздялата, Смъртта и Времето
си знаят, че съм тяхна.
Те чакат своя час.
Но аз не се обръщам още
с лицето си единствено.
Защото искам да отложа
неотложното…
А знам, че нямам Власт.
***
“А смъртта е нещо, дето винаги се случва!”
Сеферис
Това е последният срок на живота ми.
Но ето - не стана възможно
да свикна, когато ме удрят по бузата
и другата да подложа.
Да свикна, когато ми вземат залъка -
безмълвно да гледам крадеца;
да свикна, когато замерят ме с камък,
да скривам глава в раменете си.
И няма да стигне никога времето:
да тичам към детството босо
и неудобни строфи да пиша,
със неудобни въпроси;
да търся под камъка лудо биле,
по дъното речно - тайнство;
да нося ковани български гривни,
във вените - кръв опасна.
На дните безименни и изгребани
да бъда и Пътят, и Слогът.
Това е последният срок на живота ми.
След него е срещата с Бога.
