ГДЕ Е ЗЕМНИЯТ РАЙ? ТОЙ Е ТАМ НЯКЪДЕ… ВИСОКО, ВИСОКО

Румен Воденичаров

Сега, след 33 години експедиции по най-високите планини, струва ми се, че мога да дам отговор на този въпрос.
В далечната 1981 год. за втори път бродехме по пътеките на Хималаите.
През април, когато цъфтяха червените рододендрони на фона на ослепително белите ледени върхове, успяхме да изкачим едно хималайско джудже в Светилището на Анапурна високо наистина само 5300 метра и сега имахме самочувствие на покорители.
На слизането към Покхара попаднахме в къща на мананги, в която стопанката ни се стори угрижена. Къщата нямаше комин (да не влизат зли духове) и пушеше като пещ за домашно изпичане на тухли. На виковете ни „Диди (стопанке), чанг!?”, тя не отговори както обикновено: „Иес, рамро чанг”. И ни показа коремчето на момченцето си, на което като балонче се беше показала пъпна херния. Павел се зае с хернията и я прибра с две лепенки лейкопласт на кръст. Дидито се преобрази. Веднага ни наля в чашите чанг (тяхната домашна оризова бира), свари ориз в тенджерата под налягане и започна голямо ядене на традиционния дал-бат. Благодарната майка си подпяваше докато шеташе, а може би довършваше мълвенето на 108-те будистки молитви. Буда беше чул молбата и и беше изпратил лечители. Рожбата й нямаше да страда. Какво повече можеше да желае една майка на тази височина, освен може би достигане на нирвана?
Ненаситни за гледки и високи върхове продължихме към базовия лагер на Еверест по дългия път на нашата хималайска експедиция Лхотце-8511. Багажът ни беше тежък. Бяхме натоварени с всичко необходимо за оцеляване над 5000 метра плюс китара, но носачът ни, след като си изпи надницата от 20 рупии, изчезна яко дим още първата вечер. Явно 30 кг му идваха много. Увесили носове седнахме до пътеката на хилядите крака и се мъчехме да спазарим някой от слизащите портери да тръгне обратно с нас до Намче Базар. Трудна работа. Носачите не отбираха от нашия английски и пазарлъкът не вървеше. „Тая работа не е за полиглоти” - каза подигравателно Венко и отиде настрана. След малко видяхме как една групичка босоноги носачи го наобиколи и заслуша офертата му на чист самоковски диалект. Приближихме. Венко рисуваше с една клечка следния ребус: 1 - 20, 2 - 40, 3 - 60…Намче 10 дни - 200 рупии + чифт гуменки. Беше ги нарисувал. „Рамро ли е? (Добре ли е?)”, питаше ги той гръмогласно. Не зная дали премията-гуменки се оказа решаваща за Ринджи, но той се съгласи и продължихме с него. Ринджи се оказа професионалист. Обикновено той ни изпреварваше, палеше огън и вареше за себе си цампа, а за нас чай. Ние пък го гощавахме с лиофилизирани кайсии и чедър. Понякога му предлагахме разредена мастика като му обяснявахме, че това е българският чанг. Падаше голям смях когато Ринджи се задавяше от силния за един шерпа алкохол.
Сутрин Венко, който се изживяваше като художник - фотограф се възторгваше: „Гледайте бе! Виждат се седем плана”. Гледката си заслужаваше, но през следващите дни се оказа, че трябва да изкачим и преминем и седемте била, спускащи се от високите Хималаи към равнината. Едното от тях, Ламшура пас се оказа високо 3800 метра и ни отне ден и половина. Разбрахме, че в Хималаите единственото равно място са мостовете над реките и по-мъдро е, за да не се ядосва, човек, да престане да прави разлика между слизане и изкачване.
Дните се нижеха в непрекъснато ходене. Понякога се настройвахме лирично. Сутрин около нас пълзяха мъгли. „Това е душата на планината” - казваше дълбокомислено Недялко. Друг път, както подобава на мъжка компания, на поредния превал Асен казваше: „Е сега надолу и фъшкия се търкаля”. Отговорът не закъсняваше: „Освен ако не е много редка”.
Една сутрин бях тръгнал преди другарите си и спрях да ги изчакам на един завой да направя снимки. Мина половин час, после още толкова, без да се появят. Чуваха се само странни шумове. Оставих самара си и се върнах по пътеката. Пред очите ми се разкри странна гледка. На брега на малка рекичка сякаш се снимаше епизод от „Опълченците на Шипка”. Без да говорят трекерите трошаха големи камъни като ги хвърляха един в друг. Бяха изпаднали в състояние на „златна треска”, надявайки се да открият полускъпоценни камъни. Асен беше намерил в подобни камънаци едни изкуфели гранати и сега беше пуснал мухата на другите, че могат да намерят нещо по-ценно. Гледах ги и разбирах, че човешката природа не може да се промени лесно и бързо. Тя може само да се озаптя с помощта на закони и то, ако последните се спазват. Продължихме без да кроим планове за Рио де Жанейро като Великия комбинатор.
По пътя за Еверест заедно с нас, за един от будистките манастири Такшиндо гомпа, вървяха двама будистки лами. Те носеха само мощите си и малки ранички, пиеха солен тибетски чай и хапваха по малко ориз или картофи. Може би защото бях пуснал оскъдна брада като тях и малко приличах на шерпа, те ми се усмихваха приятелски. Оказа се, че единият говори английски. Една вечер докато чакахме до огъня стопанката да свари картофи, го попитах: „Мога ли да си купя червена роба и жълта риза и да се върна в моята страна като будист?” Вече си представях изумлението на властите на летището в София и скандалът, който щеше да последва. Отговорът на ламата ме върна в реалността.
„Приятелю мой, будизмът трябва да бъде не в дрехата, която искаш да наметнеш, а тук.” (И той посочи с пръст главата си).
Колко кратко и ясно!
Не е важна формата, а съдържанието. Изказана от лама тази мисъл звучеше като оксиморон, нещо като идеалистичен материализъм.
Пътешествайки по хималайските пътеки, човек има достатъчно време да се отдава на размисъл. В началото си задавах въпроса: „Как тези хора: и носачи, и земеделци, и лами понасят с лекота несгодите на суровата планина? Как обработват терасираните си нивички широки само по 2-3 метра? Как имат сили и желание да пеят, крачейки понякога и боси с товар по 20-30 кг. на главите си?
Дали ги крепи вярата, че ще се преродят в нещо по-добро, ако не разгневят хиндуистките богове или пък ще постигнат нирвана, ако правят повече добрини през живота си?
Има какво да научим от хората населяващи Великата Планина. От пътешествията си по Хималаите аз разбрах, че раят за тези обикновени добри хора е именно тяхната планина. Тя ги прави щастливи, макар и по бедни от европейците, които летят по магистрали и са планирали живота си с месеци и години напред.
След 33 години експедиции по „покрива на света” лично за мене Хималаите с техните невероятни върхове и щастливи хора са „Рай на Земята”. Там струи необикновена енергия, която всеки път ме зарежда с оптимизъм и жажда за пълноценен живот. А когато съм в Родината си е достатъчно да погледна към троновете на будистките и хиндуистки богове, окачени на стените в къщи, за да се пренеса мислено сред тях и да се освободя от черни мисли.
Остап Бендер беше казал на рожденния си ден: „33 года, возрасть Исуса Христа. Учения не создал, учеников у меня нет.” Бих го перефразирал: „33 години по Хималаите. Не създадох школа, нямам ученици, но зная къде е Раят на Земята”.
Вече съм сигурен: Раят на Земята е там, където човек е неподвластен на обстоятелствата и се чувства щастлив.