ЦИВИЛИЗАЦИЯТА Е ВЪЗМОЖНА В БЪДЕЩЕ

Джак Харт

Изказване на 10-та Софийска писателска среща под наслов „Силата и слабостта на думите в бъдещия свят”

Има две думи, които ми се иска да бъдат разгледани критично сега, с цел да бъдат дефинирани, да бъдат изяснени понятията им и да бъдат използвани като маяци, които да ни преведат през бурните проливи, в които сме се озовали сега, до един нов, спокоен океан.

Тези две думи са „цивилизация” и „култура”. Поглеждали ли сте някога онези шарени лъскави томове със заглавия от рода на „Гръцката цивилизация”, „Египетската цивилизация”, „Цивилизацията на инките”. Когато надникнете в тях ще видите фотографии на тяхната архитектура, скулптура, живопис. Вероятно има и глава, посветена на литературата. Запитвали ли сте се някога: но това цивилизация ли е? Как са живели обикновените хора в тези страни във върховите моменти на техните така наречени цивилизации? Какво е било отношението към най-бедните? Разбира се, достатъчно е да помислим само за миг и ще получим отговора: не много добро. Прекрасното архитектурно, скулптурно и живописно изкуство са били финансирани от робска или подобна експлоатация на хора.

Какво е било отношението към робите? Какво е означавало да си жена в онези страни тогава? Ако на тези хора им дадат да попълнят наша съвременна пазарна анкета и ги попитат: „Как бихте оценили своя живот по скала от едно до десет?”, на анкетираните би могло да им се наложи да разширят скалата обратно до минус десет, за да отразят правилно своята задоволеност. И тъй, трябва ли да се върнем към тези книги и да попитаме дали думата „цивилизация” не следва да бъде заменена от думата “култура”, за да може правилно да бъде оценено постигнатото в тези страни?

Преди сто години е бил основан Съюзът на българските писатели. Точно по същото време в Ирландия се извършват огромни социални промени. Джеймс Ларкин, основателят на ирландското профсъюзно движение, пробужда работниците като ги убеждава да се присъединят към съюза и агитирайки за по-добро заплащане и по-добри условия на живот. По онова време заплащането на тези хора е било сред най-лошите в Европа. Бордеите на Дъблин са били сред най-лошите в света. Ларкин е имал известни успехи със своите стачки и профсъюзна дейност. До такава степен, че работодателите били обезпокоени и изплашени, и обединили силите си около своя ръководител Уилям Мартин Мърфи.

Мърфи изготвил един документ, който всички работодатели предоставили на персонала си за подпис. Той представлявал заявление, че работниците няма да влизат в никакъв профсъюз, и че ако вече са влезли в такъв, незабавно ще го напуснат. Дъблинските работници отказали да го подпишат. Тогава работодателите масово затворили вратите на предприятията си и не допуснали персонала на работа. Това събитие, известно като Големият локаут е едно от най-значимите в историята на Ирландия. И то е било в разгара си точно преди сто години, през септември 1913 г.

Нашият най-велик поет, и един от най-великите световни поети, е Уилям Бътлър Йейтс. Той написва едно от най-прочутите стихотворения по онова време, озаглавено „Септември 1913″ и публикувано във в. “Айриш таймс” на 8 септември 1913 г., денят, на който е бил основан Съюзът на българските писатели.

Йейтс е бил определено недоволен от положението на Ирландия по онова време. Не просто недоволен, а силно потиснат и разочарован. Но дали ужасните условия на работниците и семействата им са били причината за потиснатостта на Йейтс? Него не го е било ни най-малко грижа за „безименните маси”, както той ги наричал. Същото презрение изпитвал и към класата на предприемачите.

Не, друга е била причината за потиснатостта на Йейтс. Неговият приятел, сър Хю Лейн, който бил даровит колекционер на произведения на изкуството, бил събрал прекрасна колекция от импресионистични картини. Искал да ги подари на гр. Дъблин. Единственото му условие било Градският съвет да построи галерия, която да приюти колекцията.

Изготвен бил прекрасен проект за сграда, която щяла да се простре над р. Лифи. Йейтс се хвърлил с цялото си сърце в кампанията за построяването на тази галерия и очаквал за целта да бъдат използват обществени средства, както и дарения от богати хора. Тази кампания не срещнала подкрепа. Богаташите не искали да дадат пари за изкуство. А Градският съвет, под ръководството на не кой да е, а на самия Уилям Мартин Мърфи, бил изцяло против. Следното изявление на Мърфи изяснява неговото становище: „Иска ми се по-скоро да видя в град Дъблин едно каре, застроено с хигиенични къщи с ниски наеми на мястото на някой вонящ бордей, отколкото всички картини, нарисувани от Коро и Дега.

И така, през септември 1913 г. работниците гледат как семействата им умират от глад, докато те се борят за по-добри условия. Работодателите отстояват богатството и привилегиите си. А Йейтс е потиснат от това, че те не искат да приемат сградата за галерия за изкуство за своя основна грижа. Йейтс се проваля в тази кампания, но остава верен на ангажимента си по отношение на политическия процес като се надява да го насочи според своето виждане. По-късно той смятал, че може да е причинил въстанието през 1916 г., което довежда до установяването на Ирландската република:

Дали тази моя игра не изкара навън
онези хора, които англичаните убиха?

Това е доста преувеличено, според мен. Но каква република щяхме да имаме, ако на Йейтс бе предоставена цялата отговорност за нейното създаване? Меко казано, тя би докарала кошмарни сънища на граф Дракула. Йейтс би я изградил по модела на микрокосмоса на селското имение на своята приятелка лейди Грегъри, възглавявано от добронамерен аристократичен господар, надзираващ едно послушно и покорно население. Но за едно нещо можем да бъдем сигурни, културата щеше да е от първостепенно значение в републиката на Йейтс.

Когато Йейтс умира, У. Х. Одън пише една елегия „В памет на У. Б. Йейтс”, във втората част на която четем:

Ти беше глупав като нас; талантът ти надживя всичко това –
обществото на богатите дами, физическото разложение,
самия теб. Лудата Ирландия те рани за поезия.
Ирландия все още притежава лудостта си и своя климат,
защото поезията не поражда нищо: тя оцелява
в долината на сътворяването си, където властите
не биха искали да се намесват никога, тече на юг
от фермите на уединението и нескончаемите скърби,
от диви градове, в които вярваме и мрем; тя оцелява -
един вид случване, една уста.

„Поезията не поражда нищо.” Вярно ли е това? И ако е вярно, по-щастливи ли сме, от това?

Преди няколко месеца бях в Истанбул и стоях на площад „Таксим” редом с десетки хиляди протестиращи. Не дърветата се опитваха да спасят те, а своята светска република. Те разбираха, че тя е застрашена и подкопана от неотстъпното налагане на ислямските ценности на обществото им. Същият спор доведе до разкъсването на Египет. Аз бях отишъл в Турция от Ирландия, където една млада майка бе умряла, защото лекарите не можеха да прекратят бременността й, поради нашата Конституция, която е изкована върху ценностите на римокатолическата църква.

Религията е културно явление и онези, които изповядват дадена религия се чувстват в правото си, всъщност длъжни, да налагат ценностите на тази религия на обществото, в което живеят.

В Ирландия преживяхме десетилетия на кръвопролития поради културните различия между хората. Проблемът с британското господство щеше да бъде разрешен мигновено, ако я нямаше жестоката омраза между протестанти и католици. Сега у нас е в ход мирен процес, който вече двайсет години се старае да държи насилието под контрол. Но насилието продължава да къкри под повърхността, защото основният въпрос не е решен.

Всички ние се стремим към мир в света. Но докато определяме мира просто като липса на насилие, сме обречени на провал. За да дадем ясна дефиниция на онова, към което трябва да се стремим, трябва да заместим думата „мир” с думата „цивилизация”.

А за цивилизацията трябва да се съди по това, как са организирани политическите и социалните въпроси в интереса и за благоденствието на всеки отделен човек от обществото. За нея трябва да се съди по условията на живот на гражданите, на достъпа им до здравеопазване, образование, изкуство и т. н. Повече от всичко, цивилизацията трябва да дава възможности: възможност на учителя да преподава по-добре, на лекарите и медицинските сестри - да предоставят по-добри грижи на болните. И да дава възможност на художниците, писателите, музикантите, да развиват изкуството си до пълната степен на своя талант.

За цивилизацията трябва да се съди по два основни признака. Единият би следвало да показва до каква степен тя работи за благото на най-бедните членове на обществото. Другият би следвало да показва постиженията на нейните граждани в образованието, медицината, науките, изкуствата и т. н. Ето защо, цивилизацията не би се задоволила с изобретяването на часовника с кукувичка.

Цивилизацията е възможна в бъдеще, защото в природата на човека е заложена абсолютна нужда от мир. Цивилизацията е единствената гаранция за мир. И си струва да се работи за нея и да се стремим към нея. Тя трябва да бъде изградена от основни принципи, а не скърпена като сбор от компромиси между противоречащи си култури. В събранията, където се кове цивилизацията, би следвало да има огромен надпис над входа: „Оставете, ако обичате, културата си на вратата, и си я приберете, когато си тръгнете за вкъщи.”