ХИБРИД
Светът й се срина. Нейният просто уреден, но и за това така стабилен живот, се превърна в търкаляща се лавина, която я запремята по стръмния си сипей и спокойното и съществуване отиде по дяволите.
Колкото и невъзможно, шантаво, фантастично и ужасяващо да бе това, което й се случи, разумът й, здравият й разум, й нашепваше, не крещеше, че всичко тотално се е променило. И така, нищо не бе такова, каквото си го бе представяла. Летящи чинии, извънземни, срещи от не знам си кой вид - глупости!
Бе здраво стъпила на земята и нищо, ама абсолютно нищо, не можеше да я накара да повярва в това, което не е видяла, пипнала, помирисала или разглобила, за да се увери какво е то.
До снощи.
Беше вече тъмно, когато с мъжа и си тръгнаха от вилата. Раздрънканата ,,Жигула” подскачаше по изровения и осеян с дупки тесен път. Изведнъж двигателят захълца като стар астматик, изхърка и спря. Изгаснаха фаровете, таблото, изгуби се всякакъв ток и стана тъмно.
Внезапно блесналата ярка светлина ги заслепи и преди да потъне в мрака на безсъзнанието, успя да види приближаващото се същество. Над бялото и лъщящо тяло се поклащаше сива, без всякаква растителност глава, от която я фиксираха две огромни като лупи очи. Лицето се издължаваше в някакъв хобот, а сивите ръце, които протегна към нея, миришеха остро…
Събуди се, лежаща и овързана върху гладка повърхност. Гадеше й се, а насочените към очите и мощни прожектори не й даваха възможност да се огледа добре. Забеляза само, че всичко - стените, таванът и подът са бели.
Започна да крещи и се напъва доста време, преди да прегракне и се отпусне потна и изтощена. После чу как някаква врата се отваря и към нея бавно се приближиха двама извънземни. Заради силната светлина не можеше да ги фокусира добре, но и се сториха абсолютно еднакви със сивите си глави и облещени очи.
- Здравей, Станке! - прошепна единият приз хобота си и тя за малко не се изпусна. Всъщност, не бе сигурна в противното. - Познаваме те много добре. Трябва да слушаш внимателно и да запомниш всичко, което ти кажем! Важно е! Дори не можеш да си представиш колко е важно, но ще се убедиш, че сме прави.
Съпругът ти, твоят така обичан съпруг, който мислиш, че познаваш добре, е хибрид. Наполовина е човек, а наполовина - наш представител. Той не знае, не подозира, че е плод на експеримент, даващ началото на една бъдеща раса. Раса, която ще трябва да извърви пътя към нашето оцеляване.
Той в момента спи и няма да си спомня нищо след това, но ти - ти си тази която трябва да си отваря добре ушите. Неслучайно съпругът ти се казва Светлин. Всички си мислят, че е кръстен на дядо си Стамат, но се лъжат. Внушихме на родителите му, по-точно на неговите полуродители, да го кръстят така, защото пътуваме между звездите със скоростта на светлината.
- Та да преминем към съществената част! - прошепна й второто извънземно. - Трябва да се грижиш добре за него. Да не го нервираш и да престанеш с вечното си мрънкане, дразнещо и без това крехката му психика. Тъй като е експеримент, може да не сме предвидили всичките му реакции. Възможно е да превърти и да го изгубим. И запомни - наблюдаваме те! За по- сигурно сега ти имплантирахме проследяващ чип, който да ни дава допълнителна информация. Запомни ли? Запомни ли… Запомни ли…
Думите се изгубиха в мъглата, обхванала съзнанието й, и тя отново потъна в бездната.
Когато дойде на себе си, видя, че стои в колата, а Светлин бе вдигнал предния капак и ровичкаше из жиците. После го затвори с трясък, качи се, завъртя ключа и Жигулката оживя.
- Брей, какво й стана на старата бричка!? Уж нищо й нямаше… А бе, нали запали. Ти какво!? Защо си пребледняла!? Страшното мина. Няма да спим тук, я! - мъжът и се засмя, натисна педала и колата отново заподскача из дупките.
Станка следеше с периферното си зрение полуизвънземния си съпруг и с ужас усещаше как една сива ръка стиска в ледена хватка сърцето й.
После в банята дълго се опипва, но така и не разбра къде са имплантирали онзи проследяващ чип, за който й говореха. Изведнъж смразяваща мисъл я прониза и, ако имаше насреща си огледало, би видяла в него щръкналата си коса: ,,Ами децата!? О, Боже! Значи и те имаха извънземни гени!? Да…
Ето защо дъщеря им бе толкова добра математичка. Спечели куп грамоти и медали, а скоро и предстоеше и международно състезание.
А синът им… Е, в математиката го нямаше никакъв, но все настояваше да му купят, ако не телескоп, то поне бинокъл. А тя, глупачката си мислеше, че тъй като е в пубертета, иска да наблюдава как съседките… Овца! А то, детето искало да гледа звездите…
Е, какво пък!? Значи и тя бе майка на новата раса. Трябваше да се гордее с това и да носи тази отговорност с високо вдигната глава!”
Изправи гръб и решително усили студената вода, за да охлади пламналата си от вълнения глава.
Следващите дни се навързаха в седмици, а те - в месеци. Така се изтърколи почти година.
Както всяка вечер, Светлин седеше в кръчмата с най-добрия си приятел Пешо, с когото израснаха от деца. Хората така бяха свикнали да ги виждат заедно и в добрите дела, и в белите /най-вече/, че ги наричаха Макс и Мориц. Вече допиваха четвъртата ракия и леко разфокусираният поглед на Светлин се търкаляше след щедрите форми на сервитьорката Цецка.
А в къщи Станка бе започнала бясна офанзива за почистването на гаража. Така де, той, Светлинчо трябва да е спокоен, че е поела в свои ръце всичката работа. Вярно, кръстът бе тежък, но тя с радост щеше да изпълзи по своята Голгота.
Без да иска, бутна с метлата една кутия от боя и тя с дрънчене се затъркаля по пода. Взе я, понечи да я постави върху варела, от който я бе съборила, и видя, че капакът му се е поотместил. Посегна, да го сложи на мястото му и забеляза, че вътре нещо блести.
Вдигна капака и измъкна някакви бели гащеризони, с пришит по тях найлон. Усети гъдел по мозъка и в съзнанието и като из мъгла започна да изплува неясен спомен. После погледна отново във варела и истината се стовари отгоре й, като разсеян слон върху мравуняк. Почувства как нещо могъщо започва да клокочи в гърдите й, и се опитва да ги разкъса.
- Този път те утрепах! - изръмжа Станка. Сграбчи изпречилият се пред кръвясалия й поглед винкел и отпраши към кръчмата… със скоростта на светлината.
А от дъното на злополучния варел разбиращо се блещеха два сиви… противогаза.
