Величка Настрадинова

В коледните приказки има звънчета, шейнички, Снежанаки, дядовци Коледи… Пък в тая, моята, какво? Само две мъжища - Хвойню, прочут родопски комита, по време на събитието близо петдесетгодишен и близо двуметров, и Ставри Язов, доста по-нисък, но и доста по-млад от него. Та, на 23 декември, някъде между двайста и трийста година на миналия век в града Хвойню срещнал Ставри натоварен с покупки и се зачудил:
- Ставри, ти тука ли ще караш Коледа?
Ставри обяснил, че много му се иска да иде при младата си невяста Марийка, но планинаната е затрупана от снега, не може да се прехвърли.
Хвойню го изгледал снизходително:
- Ми аз как дойдох? - и допълнил, че мисли да се връща и че трябва да си голямо будалище, щом ще им ходиш по друмищата на тия акъллии, дето са ги завъртели из доловете. Ако нормален мъж иска да мине планината в такова време, то трябва да върви по билото, защото тоя сняг е сипкав и е заметен от ветрищата в ниското, а горе си е гладко. Освен това пътищата на ахмаците са завой до завой и се точат сто километра, а от тук до Пашмакли /сиреч - Смолян/ по права линия има-няма шейсет километра.
- Ами докато се изгази до високото? - се заинтересувал Ставри.
- Две педи сняг какво е? - невъзмутимо попитал Хвойню и осведомил Ставри, че ако ще тръгва с него, трябва да бъде готов в четири часа сутринта, докаран в шаечни гащи и антерия и да не носи нищо, освен един бел сланина в едната пазва и плоско шише ракия в другата, войнишки нож за рязане и голям овчарски шал.
И тъй, на 24 декември в четири часа сутринта Хвойню и Ставри поели към планината при благоприятни условия - безветрие и месечина. Докато възлизали към Юрукалан си пестели дъха и само си казвали „Наздраве”, когато отпивали ракия. Но щом тръгнали по равното, завързали съдържателен разговор. Първо Ставри пробивал пъртина, а Хвойню му сочел върхове и села и си спомнял как си е вършил подвизите. После Хвойню правел пъртина, а Ставри давал сведения за военните операции от всички войни, в които бил принуден да участва /Балканска, Междусъюзническа, Европейска/ в качеството си на подофицер и кавалер на орден за храброст първа степен.
Когато стигнали Ер кюприя /по сегашному - Чудните мостове/, нещо зашумяло, забоботило, макар, че вече било съмнало. Хвойню отбелязал, че това място си е нечисто от край време и в такива случаи човек трябва да няма страх и да върви без да се оглежда. Това докарало приказката до огньовете, които се виждат нощем по Сакарка, слепия старец, който се показва из мочурите на Пазлатица и малкото попче, което по новолуние слиза от „Света Елена” към „Свети Димитър”, а като стигне там, вратата на параклиса се нажежава и светва.
Но когато слънцето се показало из облак, мистичните настроения ги напуснали и те продължили с одумвания и шеги. И никъде не сядали, нито спирали, защото такова лекомислие има само един край - бяла смърт. Яли сланина, пили ракия и Хвойню се възмущавал от глупостта на гражданите - кога са на път носят хляб и тежки балтони. С такъв товар ходи ли се?
Ставри внимателно се опитал да съжали, че поради забраната да се носи багаж той не взел армаганите за Марийка.
- Ти си й армаган на Марийка - отсякъл Хвойню и предложил да изпеят в нейна чест песента за Згурова бяла Марийка.
После в чест на Хвойнювата Стана изпели „Стана е рано станала” и взело да се смрачава.
Кога подминали Чепеларе, се зачули вълци и Ставри подхвърлил:
- Стрико Тодоре, ако ни заследят….
Хвойню вдигнал нос, подушил като куче и отвърнал:
- Ако! Аз имам два ножа - един за рязане, друг - за колене.
Заслизали от Караманджа. Кога били над Вадана, камбаните цоннали. /По онова време, пък и допреди четвърт век, коледната служба почвала в четири часа сутринта. После поповете я изместили за улеснение/. Мъжищата позабърали. Стигнали Ливадки. Камбаните ударили повторно. Кога дошли до Рупкана, камбаните вече биели за трети път. Мъжищата решили, че няма смисъл да си ходят по домовете, защото всичкото село вече е в черквата. И се запътили натам. Но по едно време Ставри се сепнал:
- Стрико Тодоре, ами как ще вземем комка, като цял ден сме яли сланина.
Хвойню се позамислил, па издумал тежко:
- Ставри, тая работа я знаем само ние двоицата и Господ. Господ да не е мюзевирин, та да ни обади на попището? /Мюзевирин - това е доносник, предател, подлец, клеветник/.
Господ не е мюзевирин. Нищо не е споменал на попището и двоицата си получили причастието.
А тая приказка аз я разправям не за да мюзевирувам срещу Хвойню и Ставри, ами защото ми се върти една мисълчица поука и тя е: Щом едни такива мъжища се съюзят с Господа, кое попище ще им откаже комка?