ИЗ „ЛИТЕРАТУРНА АНКЕТА”

Димитър Атанасов

Милена Видралска

откъс

Естетиката и емоцията сега и в бъдеще

Мислите ли, че естетическият вкус на поколенията се е променил? Съобразявате ли се с тази промяна?

Естетическият вкус на поколенията непрекъснато се променя и това е съвсем естествено. Но, както казва забележителния Бешков, на върха на изкуството се изкачва не този, който иска, а който може. Не случайно знаете за борбата между млади и стари, между едно поколение и друго поколение например от времето на Вазов и Пенчо Славейков, за налагането на различни естетически критерии. Това е  в реда на нещата, проявява се ако не при всяко поколение, то през поколение, през две.

Сега сме точно в такъв период, в който се променят естетическите критерии - днешното поколение идва с ново светоусещане, плод на новия начин на живот. Откакто дойде демокрацията, просто нравствените ценности се промениха, друго е днес мерилото за живота и това няма как да не се отрази на естетическия вкус. Един писател трябва да може да се променя заедно с времето. Ако не се променя, значи, че не е креативен, изостава от времето, пише ретро и скучно, няма кой да го чете. Колкото до това дали аз самият се променям като начин на писане и стил на писане - вероятно да, макар че не съм си поставял за цел непременно да седна и да напиша един разказ много модерно, или да речем за тийнейджъри. Но предполагам, че всичко това се предава, минава през мен и се отразява на стила на писане. Искрено се надявам, например съм се питал за сборника „Световъртежи” - дали не звучат малко ретро някои разкази и не съм ли изпуснал пулса на времето. Задавал съм същия въпрос на някои, които са чели книгата - засега читателското мнение е успокояващо, не съм изпуснал талвега на времето, държа посоката. Талвегът е линията, която следва кораба, която маркира най-дълбоката част на реката.

Родолюбец ли сте? Мислите ли България за идеалната държава, в която бихте живели? Замисляли ли сте се върху възможността да отидете да живеете в друга държава?

Трябва да призная, че съм мислил. Но първо ще тръгна с отговора на първия въпрос - да, отявлен родолюбец съм. Винаги съм се възприемал  като родолюбец. Уважавам България като родина, като отечество, макар че съм имал и имам големи несъгласия с политическото управление на страната. Но тези несъгласия в крайна сметка не са насочени като недоволство към държавата и оплюване на родината. Не, това недоволство е насочено включително и към самия мен, защото, за да бъдат така нещата днес или в който и да е момент, вина нося и аз. За нашите деца, които идват след нас, за ниската степен на образование, за изгубването на престижа на образованието, вина имаме ние, родителите. Ето, децата подражават на мутрите и мафиотите, смениха се ценностите, парите станаха водещи във всичко. За тези неща не можем да нямаме вина и да не си я признаваме.

Патриот съм и още как. Постоянно милея и изпитвам едно особено чувство към България, където и да съм. И знам, един ден ще си отида повече българин, отколкото съм дошъл.

Винаги съм носил в себе си мисълта за връщане, а не за изоставяне, включително и в момента, когато в рамките на година-две, в които съм бил без работа, съм обмислял възможността да изляза навън, да работя в чужбина. Може би е можело и да се случи, ако имах такъв шанс или бях по-настоятелен. По едно време с поета Емил Милев имахме намерение да заминем за Канада - той има сестра там. Но от друга страна, си казвам: добре, че не съм заминал. Може би щях да се справя със ситуацията, да спечеля някой лев за семейството и да се върна, защото това е основното - гурбетът. Но щях да изтърпя много унижения, които трудно щях да преглътна и да нося огорчение до края на живота си.

Патриот съм, но не и патриотар. Моят патриотизъм е в спойката на думите, в градежа на творбите ми. Надявам се и в поведението ми, в начина на живот. Миналата година написах слово за годишнината от рождението на Ботев, което предизвика скандал и реакции на някои политически сили. Аз ги намирам за абсолютно неоснователни. В това слово, което те възприемат за скандално - в него има висока доза патриотизъм. Моята цел не е да развенчая Ботев, да забуля и помрача неговата аура, или пък на Левски. Идеята е те да бъдат близко до нас, до хората, да бъдат пример за подражание, и то с живота си такъв, какъвто действително са го живели. А не с тяхното канонизиране, да стоят като икони високо и далеч от нас и да храним само възхита и преклонение, без да вникваме в тяхната дейност, мироглед, вяра, начин на живот и идеали, за които са се борили. И да вземаме хубавото от тях, да го предаваме на нашите деца.

Мислил съм дали мога да живея като Левски всеки ден - това е тема, която е обговаряна, - но не, невъзможно е да се живее по този начин. Ти си жив човек и във всеки един момент от ежедневието вземаш различни решения спрямо тебе, спрямо твоето разбиране за живота и постъпваш така, както ти диктува сърцето или разума, а не както би постъпил еди-кой си. Не приемам такъв род подражание, намирам го кухо и несъдържателно, пародия. Патриотизмът е светло чувство, което трябва да носим в себе си и да изграждаме позитивно отношение към България, което да предаваме и на младото поколение. Това е едно от условията за подържането на нацията, на народността. Защото, както се очертава при днешните обстоятелства, след 50 години българският народ може да е с численост, която да предполага лесна асимилация. След като хилядолетия сме устоявали, сега би трябвало ние да носим тази отговорност и да продължим да отстояваме България и българщината.

Какво мислите за любовта?

Едно от най-възвишените чувства. Любовта може да преобрази човека, тя може да го възвиси, но може и да го погуби. Слава богу, мен не можа да съкруши. Но отначало, още с първите трепети, а и до по-късна младост, мислех, че много често се влюбвам. Влюбвах се във всяка жена, която харесвах, и това не беше добре.

Сега вече си мисля, че само така ми се е струвало.

Имам приятели като режисьора Христо Церовски, мир на духа му -  той се женеше за всяка жена, в която се влюбваше, имаше четири брака и четири развода. Актьорът Стефан Попов - друг мой приятел, също много влюбчива натура. Всичко е много различно и е до човека в крайна сметка. По този повод Джеки Вагенщайн, който все пак има дълъг опит,  обича да се шегува: Завиждам на тези мъже, които смениха по три-четири жени. Аз останах само с една…

Силата на любовта - защото любовта наистина притежава сила, - тя е, която може да те накара, да те подтикне към подвиг, да живееш възвишено, да пишеш вдъхновено. И изобщо е нещо изключително като начин на промяна на духа. Говоря за любовта преди всичко като дух. Любовта е път през тялото към душата.

Разбира се, когато се говори за любовта, неизбежно се стига и до сексуалността. Естествено, че има значение - една жена, за да се влюбя в нея, трябва да ме привлича и сексуално, не само духовно да я харесвам. Впрочем има жени, които съм харесвал духовно, но не съм изпитвал физическо влечение към тях, няма феромони. Но това е друго. Може би някаква пълноценност на чувствата трябва да има, за да се усети в пълна степен понятието любов, макар че то е много по-широко от това, което обикновено влагаме в него. Защото любов може да бъде и изкуството, тъй като за да нарисуваш нещо или да напишеш едно стихотворение, един разказ или каквото и да е, в теб трябва да има искра от тази любов, тази хармония и това вдъхновение, което именно носи любовта. Изкуството е любов - ето я вечността на любовта. И в същия момент твърдя, че не е вечна.

Ако кажа, че съм преживял много любови ще е силно казано, но съм стигнал до извода, че любовта не продължава вечно. Любовта е състояние, което те държи дотогава, докато съществуват тези феромони, които проникват в тебе и които понякога създаваш и излъчваш ти самият, а не са плод на външно въздействие.

Но от друга страна, любовта е вечна субстанция. Бог също е любов. Всъщност може би любовта тръгва от Него. Истината е във вярата. И пак ще се върна към финала на „Вълкът и Злия дух”: Вярата стои високо, но любовта е по-възвишена.

Любовта е начин на живот - когато изпитваш любов към хората, а не мизантропия, когато правиш добро, когато си готов във всеки момент да помогнеш, да протегнеш ръка - това е любов. Любовта е начин на живот, вътрешна хармония, свобода.

Дай боже, повече от нас да носят в себе си тази хармония, която е залог за любов.

Имате ли творческо самочувствие?

И да, и не. Творческото самочувствие е нещо ефимерно - в един момент си мислиш, че си написал нещо голямо, нещо истинско, нещо силно, а в следващия момент ти се вижда толкова бледо, че съжаляваш, задето си прахосал труда и времето, за да напишеш такава глупост. Преспиваш и на другия ден отново мислиш, че има някаква стойност. Но говорейки за това, трябва да отбележа, че съмнението е едно от нещата, които са задължителни за писателя. Силата на съмнението е двигателят, който го кара да върви напред, да продължава да пише, да продължава да търси съвършенството, а в това е ключът за успеха.

Съмнението е тайна, която ме съпровожда винаги. То е люшкане между вярата и липсата на такава. Съмнението е дао - път, начин да стигнеш до истината.

Колкото до самочувствие - дали съм, или не съм писател - мисля, че подобно самоопределяне е твърде елементарно, особено на фона на световната литература. Господи, толкова големи писатели има! Като прочета някоя книга на автор, който до този момент не съм чел, и видя, че е прекрасна, си казвам: „Виж, Димитре, хората как пишат, този свят е пълен с таланти, ти си удавник в това литературно море!”

Ето един пример - наскоро четох „Адските машини на Доктор Хофман” - Анджела Картър. Не съм чел нищо друго от нея. А тя е в топ десетката на най-големите съвременни британски писатели. Препоръча ми я Иван, големият син. Беше попадение, изключителна гротеска, абсолютно съвременен стил, който се отличава от баналната тривиалност - обичайното белетристично каканижене, дето като прочетеш една страница в главата ти не остава нищо. В подхода към изречението, към разлагането на думата, към комбинативността с думите много ми напомня Платонов с „Чевенгур” и големите негови произведения - „Винилно море”, „Изкопът”. Андрей Платонов е много голям писател. Просто е непостижим, изключително оригинален, каквото и да прочетеш от него, веднага разбираш, че това е той.

Страшно много писатели има, има страшно много добри писатели. Говорейки за това, аз нямам предвид само световната литература, а и българската. В България има страшно талантливи писатели, които ние не четем и не познаваме. Аз не завиждам, радвам се, когато някой е успял, когато е написал нещо изключително, готов съм да му се обадя и да го поздравя, да му се възхитя. И го правя.

А коя според вас е най-голямата ви авантюра в живота?

Имам чувството, че целият ми живот е една авантюра.

Всъщност моите авантюри са много и не мога да откроя такава, за която да кажа, че е най-голямата.

Много любови съм имал, които са били чиста авантюра.

Иначе в себе си вероятно нося някакво влечение и вкус към авантюрата, защото обичам да рискувам, обичам предизвикателствата. Понякога се изправям пред неизвестното и се хвърлям с главата напред.

Авантюра е например нощното ми къпане в морето - отиваме три момчета и моята приятелка във Варна на „Журналист”. Не бяхме на официалния плаж, а някъде встрани, на нерегламентиран плаж, много камъни имаше. Обаче морето е бурно и то доста. Плувайки навътре, видяхме силуета на закотвена рибарска лодка и се насочихме към нея. Оказа се, че е твърде далече. При бурно море когато си в ниското, между две вълни, не можеш да видиш нищо. На гребена на вълната пак нищо не виждаш, тъмнината е тъй гъста, да я режеш с нож. Как да е стигнахме лодката, а тя толкова висока, че едва можахме да се качим. Отпочинахме малко и тръгнахме да се връщаме. И не знам, може би вълнението се беше усилило, изгубих от поглед брега. Пълен мрак. Никаква светлинка по брега. И тия високи вълни… Нямам представа накъде плувам. Може би към открито море. Не виждам и другите две момчета. И ме обхвана паника. В един момент все пак усетих каменисто дъно. И излязох. Приятелката ми страшно се беше притеснила, тя чакаше на брега. Много дълго. И не ни вижда никъде. Чува само воя на вятъра и рева на вълните. Излязоха и другите две момчета. Единият се скъса да повръща…

Ето това си беше чиста авантюра. Приключение, което можеше да завърши трагично. Чисто безразсъдство…