ТЪЖИМ: ЖИВОТЪТ ИЗДРЕБНЯВА…

Николай Сластников

превод: Тихомир Йорданов

 ***

Тъжим: животът издребнява.
И що за загуби са тия?
За мен по-евтин той не става,
все идва скъпотия.

Тревожим се: измъчваме се много,
река така пресъхва.
Тъгуваме и нашата тревога
надежди не ни вдъхва.

За рублата с двуглава птица,
за руската ли слава?
Бродяги боси не първица
се скитат оттогава.

Къде сме тръгнали отколе?
Кръстовище голямо.
„Това е Господева воля” -
сега би рекла мама. -

Ти поминувай с обич и търпимо,
не искай друго нещо.
Минава щастието мимо,
а словото е вещо”.

Би рекла мама още:
„Остава селото без сила.
И друго, синко, до ще…
Но то си ни е мило!”


 ***

Колко много поникнали гъби след дъжд
във гората видях аз веднъж.
Бяха бели, червени, зелени - по цвят.
Толкоз много са, кошница нямаше, брат.
А небрани пък да ги оставиш - защо?
След това ти на сън ще ги виждаш - и то
все красиви, омайват те с чара си чак.
Посред тях се обърках, преплитайки крак,
на корията в края от умора се спрях.
Бях отпаднал, прехласнат бях сякаш от тях,
бях лишен от надеждни ръце и крака,
бях забравил полето и пътя - така
не намирах дома си, обичния край,
сякаш плът, но безчувствена, бяха комай
и селцето, и борът, на жерави клин -
във душата се свиха на селския син.
Аз селяци подпийнали зърнах тогаз:
и червени, и бели, зелени… В захлас
пак корията виждах - тя в пламъци жежки гори.
И стъпки дочувах, прокрадва се някой незрим.
Той към мен е насочил безмилостен нож.
В пот потънал се стреснах в ужасната нощ.
През поля и през хълми, през гори хукнах в бяг,
стъпквах гъби безцветни в непрогледния мрак.
Мислех, утро тогава ще грейне пред мен,
а когато пристигнах беше залез стъмен…
И във чуждото село посред буйния пир
боднах с ножа си гъбка след всичко подир.


 ***

На раздумка бяхме с тебе двама,
в кухнята обсъждахме живота.
Пет години май че минали са само,
още се не вижда края на теглото.

Цяр е за душата природата наша.
сплетени реките - момини косици,
край брега стадата кротко шават,
реят се в небето ятата на птици.

Слънцето нашарва бузки и нослета,
вятърът разрошва русите перчеми…
Как се променихме двамата и ето
станали сме други, дявол да ни вземе!

Нашата природа все си е красива,
като обич първа - толкова е нежна.
Гледай как разцъфва лютата коприва,
по-преди цъфтене кой да забележи!

Чини ми се, просто някога бе всичко -
листи пожълтели вятърът ги вее.
Вече и в зелената брезичка
виждам аз: Русия се разлиства в нея.

Хладен дъх повява в коси посребрени,
срещна ли женица със забрадка черна,
някога за мене нямаше значение -
днес Русия в нея виж, че ми се мерне.

Сякаш във сърцето биеше камбана.
Мислех си тогава: що за дивотия?
А сега във този екот непрестанен
чувам ясен в него гласа на Русия.

Чак сега живота май че преоткривам.
Ето ме - поел съм своята пътека.
Утро или залез - дните са щастливи.
Детски плясък на ръчици. Нека!


СТАРИНЕН РОМАНС

Мадам, разбирам, много сте печална
за пойна птица в мрак.
За Вас е вечерта прощална,
на свещи пак.

А сълзите под тъмните ресници,
тях кой ще спре?
В домашното огнище цепеници
сложете по-добре.

Не ще се те разпалят бързо,
не са листо.
Кажете ми, какво с лъжа Ви свърза,
кажете ми, защо?

Аз знам, боите се, и ви е болно,
измъчва Ви и срам.
Изменяхте…да, да…неволно…
Нали така, мадам?

Сега сълзите капят…Вижте,
не сме деца.
Мадам, домашното огнище
поддържайте с дръвца.