РОДНО МЯСТО

Георги Стойков

Кът свиден и мил

Всяка среща с хора, отлъчили се от родното огнище, е тъжна. Тъжна е, защото е свързана със скъпи спомени. По силата на много обстоятелства в младините си напуснахме бащиния край. В това няма нищо необичайно. Всеки идва на този божи свят с определена мисия и търси най-подходящите условия да се осъществи. Служебно или случайно попаднахме в различни селища на България. Те станаха наше второ родно място. Нямаме основание да сме недоволни от съдбата. Всяко кътче на Отечеството е красиво, всяко има своята славна история.
Дълги години и аз бях скитник по света. Вървях, вървях, за да стигна отново тук, където видях за първи път лъчите на слънцето. Където и да бях, за това свято място винаги тъгувах и го носех в сърцето си, в сънищата си. Тук, край бързоструйния Вит, минаха детските ми дни. Тук, из необятния кър, заедно с моите другарчета, оставихме завинаги младите си души. Защото тази земя е напоена с потта на нашите деди и прадеди, на нашите бащи и майки - повечето от тях отдавна преселили се във вечното село под Филчов връх. Но те ни завещаха да обичаме тази земя, защото тя ни е отхранила. На нея проходихме, на нея изрекохме първите думички. Те вселиха в сърцата ни дълга, където и да се намираме, каквото и да вършим, да мислим и за тук , да помагаме кой с каквото може за преуспяването на селото ни. Такъв беше заветът на мъртвите и зовът на живите.
Какво знам за родното си място?
Според немският изследовател Ернст Каниц и неговата книга “Антични паметници в България”, издадена през 1906 г. във Виена, на картата, поместена на 440 стр., са обозначени най-важните населени места в басейна на река Вит: Тетевен, Драманци, Гиген, Никопол. Там няма Плевен, Луковит и други известни големи селища. Тази книга е преведена от наш дерманчанин - проф. Васил Пандурски - дългогодишен директор на Музея на Светия Синод в София. Според историка на нашето село, известният и уважаван от всички учител и общественик Марин Кръстев, селото е съществувало още преди римско време, през славянско, гръцко. Турците са заварили четири селища: Батово - под хълма Черешата; Селището - в местността Лешница; Мечово и на Белаур. Последните три, изградени главно от землянки, вкопани в земята, били опожарени от турските нашественици още в първите години след поробването. Останало само селото в Батово, което завоевателите запазили, понеже било до извор и имало наоколо обширни пасища за добитъка. Дори когато българите започнали да се завръщат по родните си места и се заселили на днешното място, турците дълго време след това обитавали Батово. Те дошли в новото село по-късно и затова се настанили на север от барата, която разсича селото на две. Конакът бил, където е сега Пейовската воденица. По-късно, през средата на 18 век, възниква и татарско селище в местността Лешница, но то не просъществува дълго.
За името на селото има много версии, но най-достоверна е тази, пак според учителя Марин Кръстев, че носи името на куманския болярин Дърман от времето на цар Иван Шишман. Двамата братя - Дърман и Куделин - владеели нашите земи след маджарското нашествие от 13 век. Единият от тях оставил името си за име на нашето село.
Според изследванията на Руси Стойков името на Дерманци се е променяло така: през 1543 г. го намираме записано Дърманча; 1639 г - Драманчах. Ернст Каниц го споменава като Драманица. До 1913 г. то се казва и пише Дърманци. За това свидетелстват някои документи. През 1912 г. е издадено Удостоверение № 119 от 20 май за завършено първо отделение на Симеонка Йотова Пеева (мнозина от нас помнят баба Симеонка), в което името на селото е записано Дърманци. Удостоверението е подписано от Главния управител Методи Стоянов. На същата ученичка през 1914 г. е издадено удостоверение за завършено второ отделение от същия главен учител, но вече пише Дерманци. И досега това име е запазено.
Нашето село взема дейно участие в национално-освободителното движение. Пътят на Апостола на свободата, Васил Левски, от Плевен за с. Малък Извор, Тетевенско - едно от най-сигурните му убежища - минава през нашето село. От с. Малък Извор за Ловеч - пак оттук. Комитетски човек по този канал е бил дядо Иван Тетевенски. Той живя дълго, близо сто години, и аз бях честит да го запомня с неговите невероятни разкази за разни премеждия през време на турското робство. Дерманци е било предимно българско село, с малочислена турска администрация, за разлика от с. Торос, което било в болшинството си населено с турци и помаци.
По време на Освободителната Руско-турска война от 1877-78 г., през август, по вършитба, когато турците започват отстъплението си към София, подбират и цялото население с тях. Но преди това черкези нанасят снопи в църквата и я запалват. Тя е възстановена през 1881 г. Населението от нашето село е откарано към Арабаконак и е служило като ариергардно прикритие на турците. Руските войски го освобождават чак през месец декември в селата отвъд прохода - Горно и Долно Камарци. Сред освободените е била и моята баба, шестгодишна тогава. Тя цял живот разказваше за студа и глада, от който много хора измрели, а също и за някакъв руски офицер, който я милвал по главицата и я успокоявал: “Не бой, булгар, не бой, булгар!”. Когато се прибрали в Дерманци, купите по дворовете, с пшеничените снопи, били поникнали…
Четири години Дерманци е околийски център и обхваща 24 села - от с. Гложене до с. Беглеж. В първите месеци на 1879 г. за околийски началник е назначен поборникът Димитър Горов - родом от гр. Пещера, един от организаторите на Ботевата чета, в която участвал и загинал и брат му. По настояване на Стефан Стамболов същият е преместен през 1880 г. за окръжен управител на гр. Плевен.
През 1882 г. се освещава църквата “Св. Параскева” в Луковит. Дерманци й подарява икона с надпис: “На с. Луковит, Дърманска околия”.
Във войните, като се започне от Сръбско-българската през 1885 г. , мине се през Балканската - 1912 г., Междусъюзническата, Първата световна и Отечествената - нашето село дава близо двеста свидни жертви. Не остават род и къща незачернени, че някъде и по двама от къща. При всяко идване в село аз се спирам пред паметните плочи на читалищната сграда и се взирам в дългите списъци със скъпи имена. От моя род са Иван и Илия Делийски - баща и син, а моят дядо Герго умира от раните си край Чаталджа и оставя татко сирак на пет годинки…
Дерманци има и своите национални герои. Да си спомним легендарният Христо Чернопеев - моторът на Македонското освободително движение, човекът, който по онова време със смелостта си смайва света. Той е едно чудесно повторение във всичко на Апостола на свободата Васил Левски. Днес неговият внушителен паметник краси градинката пред сградата на бившия селскостопански техникум, който носеше неговото име.
След Първата световна война в Дерманци се развива активен политически живот. Прогресивни следи оставя земеделското управление 1920 - 1923 г. След Деветоюнския фашистки преврат много дружбаши и комунисти отиват чак при с. Ясен, за да се присъединят с оръжие в ръка към оранжевата гвардия на Цоньо Матов и Александър Обов, обградила Плевен от запад и готова да се притече на помощ на комунистите в града, които под ръководството на Асен Халачев тръгват на бой с превратаджиите. Есента, през септември 1923-та, близо трийсет дерманчани се стичат на гара Червен бряг с чифтетата, да се влеят в отряда на Фердинанд Козовски.
Славни и страшни са годините на съпротивата срещу фашизма - 1941- 1944 г. Дерманци е една от главните бази на партизанския отряд “Георги Бенковски” и на ловешките чети от отряд “Христо Кърпачев”. Десетки ятаци и помагачи, с риск на живота си, вземат участие в опасното дело. Сиромашката къща на баба Гена Грънчарова - дерманската баба Тонка - и на дядо Нико, приютява много нелегални дейци. Но селото ни плаща скъпа дан - пет свидни жертви, сред които секретарят на нелегалната комунистическа организация Петко Пиронски, секретарят на РМС Въло Грънчаров, членът на Районния комитет на Отечествения фронт Нико Керенски, изключително смелият и непокорен комунист Петко Цаловски и духовното знаме на дерманската младеж, учителят Цако Макнев. Свидни жертви падат и в Отечествената война по балканите на Сърбия и в полетата на Унгария.
Все в тези години Дерманци печели и своята трудова слава. То става един от главните говедовъдни центрове с прочутото навремето Сиво искърско говедо. Помня, че на игрището, където е сега горнокрайския парк и на панаирището, се уреждаха неповторими национални прегледи. Тук е мястото да спомена с най-дълбоко уважение, че главен дял за тази слава се пада на Марин Кръстев - тази изключителна личност не само за селото ни, но и за България. Наши крави и бици са закупувани и са разнасяли славата на Отечеството чак до Англия. Прочути бяхме навремето и с пъстрата дерманска свиня - най-икономичната от всички породи, отглеждани у нас. За шареното прасе и сега старите хора говорят, че рови коренчетата от пърдището, пие водица от Вит и прави сланина. Прочути бяха навремето с млечността си кравите на дядо Димитър и дядо Тодор Бетински, на учителя Илия Тодоров, на дядо Бано Фишколийски и на десетки други талантливи и работливи скотовъдци от различни дермански родове.
Всичко това вече го няма, или много се измени, но като всяко минало то ни е скъпо. Скъпо ни е, че е било плод на грапавите ръце на нашите деди и бащи, на нашите баби и майки, частица от нас самите, болшинството от които отраснахме в къра и по колибите.
Допреди две десетилетия Дерманци имаше друга слава, друг живот. Основите на голяма част от този нов живот сложихме ние и тези, които се посветиха на родното огнище. Днес младите юноши и девойки все още търсят път как да продължат да го изграждат, за да стане още по-приветливо, по-богато, по-красиво.
А ние, с побелелите коси, в залеза на земните си дни, все протягаме ръка да помагаме. Защото където и да сме, каквито и длъжности да заемаме, в какъвто и уют да живеем, винаги в нас гори тъгата по бедните някога бащини къщи и дворове, в които видяхме слънцето и произнесохме първите думички. Винаги, докато гледат очите ни, ще си спомняме за горното и долното училище, в които сричахме първите думи от букварчето и всяка сутрин носехме от къщи по едно дръвце под мишница да пали “бачето” печките в класните стаи. Аз и досега се смайвам и прекланям пред тази наша ненаситна жажда да учим, да си отворим очите за света. За чудесните наши учители - някои, като Моно Тодоров, отдадоха всичко на родното си село и неговия културен разцвет, други като Станка Чернопеева ни покоряваха с благородство и доброта. Мнозина навярно си спомнят как в торбичката с хлебеца и сиренцето, подкарали добитъка за ливадите в Пърчовица и Средоръта, нашите неуки майки и бащи не забравяха да сложат и читанката. Сами слепи за науката, по силата на обективни обстоятелства, те инстинктивно разбираха, че светът върви напред и за този свят ще са нужни просвещение и знания.
Не знам как е с другите мои мили връстници и съселяни, но аз често в сънищата си декламирам онова трогателно стихотворение от детството, което всеки е мълвял в ония най-чисти години:

Бяла, спретната къщурка,
с две липи отпред,
тука майчина милувка
сетих най-напред.
Тука, под липите стари,
не веднъж играх,
тука с весели другари
скачах и се смях.
Къщичке на дните златни,
кът свиден и мил,
и за царските палати
не бих те сменил!

Знам, тъжни са тези спомени и аз не искам да звучат като възпоменание, защото ние сме все още живи, работим, трудим се, живеем достойно и честно изкарваме хляба си. Но нека не забравяме миналото. Нека споменът държи буден българския ни дух, дерманския ни дух, нека ни прави и по-добри хора, и по-сърдечни приятели.
Огромен е светът- в него сам човек се изгубва, ако не е съхранил в душата си едно местенце, към което да се стреми, едно кътче, което да го мами. За мен това местенце се нарича Дерманци. Тук, при паметта на деди и прадеди, ми се иска да съхраним милата дерманска земя, за да са по-богати и по-горди тези, които ще дойдат след нас.

с. Дерманци, май, 2008 г.