Светла Караянева

Бягаха през гроздобера
на фаталната година…
Ронеха в лозята сълзи
гроздовете натежали,
черни птици ги кълвяха.
И жените белолики
слагаха забрадки черни.
Колко хиляди паднаха
в месеца на виноберма…
Вместо вино край реката
се проливаше кръвта им.
Клаха ги башибозуци,
а предадоха ги гърци.
Като стадо ги изклаха.
И водата стана вино.
И се втурна полудяла
Арда към морето Бяло.
Криволичеше край ниви,
напоени със потта им,
край села опожарени.
Мъртвите мъже в полето
бяха покосени снопи,
черни птици ги кълвяха.
И жени озлочестени
носеха забрадки черни.
В месеца на гроздобера
гладни гинеха децата,
изоставени край пътя.
Адът обгори земята.
Арда, Арда, като стигнеш
Бялото море, кажи му,
сълзите ни да изплаче,
мъката ни да измие.
Ще узрее вино черно
и ще пее, ще нарежда
месецът на гроздобера.