ВИЗУАЛНОТО „РАЗТВАРЯНЕ“ НА СЛОВОТО

Анжела Димчева

(Текстът е изказване на Десетата световна писателска среща - София, 23-24 септември, 2013 г.)

Eкспанзията на интернет технологиите в началото на 21 век променя драстично формата на писаното слово. Най-видим е този процес в журналистиката - вестниците и списанията все по-често игнорират обемните статии, многословните репотажи и литературните анализи, насочвайки се към лаконичните информационни текстове, където често логото, снимката и рекламният банер са с предимство пред конкретиката на словото.

Нещо повече - разглезеният интернет потребител предпочита екрана на телефона, таблета и лаптопа пред класическия хартиен носител.

Световно известни издания с 200-годишна история са на прага на фалита си заради драстично спадане на тиражите. Повечето вече имат електронни варианти на изданията си и прилагат различни хватки, за да принудят читателите да плащат за новините и репортажите им.

Но въпреки това печалбите им спадат, модата на „трейлъра” (който трябва да е новина + клип + скандал + еротика + ослепяващ музикално-визуален ефект) все по-настойчиво измества класическата статия, която за новите поколения се детерминира като скучен формат. Оттук и езикът на медиите достига критичния праг на елементаризиране, разпада се на шаблони - смес от устойчиви словосъчения с латентен смисъл, градски сленг, фрази от реклами и популярни филми.

Ако някъде се появи нова идея, то тя се прокрадва пак през маската на целенасочено търсен скандал. Сякаш в нашия век започва да изчезва разликата между „жълтите” писания и сериозните четива, защото световната криза неумолимо подчинява словото на парите.

Понятия като „интелектуална плътност”, „катарзис на автора”, „култура на езика”, „прецизност на фактологията” предизвикват само насмешка у редактори и издатели, а появата на даден философски ситуиран и исторически осмислен текст в интернет издание поражда у хейтърите вълни от подигравки, обиди, дори опити за саморазправа с автора.

Всички тези изкривявания на досега познатото словесно пространство са още по-видими в България, която вече 24 години няма изработена държавна политика за насърчаване на българските творци, издатели и културни проекти.

Добавя се и липсата на стабилни рекламодатели, които да инвестират постоянно в литературни и културни издания и формати. Така словесната тъкан се изхабява откъм съдържание, качественото писателско слово става антикварна рядкост, пренебрежителното отношение към писателите се прехвърля от книгите им към професионалната група на творците изобщо.

„Лесното можене” под формата на „творене” в частни блогове, сайтове, достъпни електронни списания и най-вече в социалните мрежи, където всеки потребител се изживява като писател, доведе до абсолютното профанизиране на естетическото и размиване на критериите какво представлява литературен продукт и какво - ословесени емоции на една продавачка в магазин, например.

Наши талантливи колеги, навлезли отскоро във въртележката на Фейсбук, са ужасени от огромния брой „стихотворни” напъни, банални поетични самовъзхвалявания, „короноване” на абсолютно неизвестни имена с титлата „поет”, които безпрепятствено се популяризират от стотици хиляди потребители в мрежата.

Почвам да вярвам, че днес е на път да се сбъдне пророчеството на Ролан Бард, че светът върви към конституцианализиране на личността „Писател без Литература”. Езикът престава да описва историческото и психическо битие на човека като социално същество, романната форма се минимализира до хаотични картини на първични страсти, а поемите и класическият стих отстъпват място на източните форми - хайку (тристишия) и танка (петстишия), както и миниатюрата, есето, стихово-музикалния реприз…

Метафората и най-често употребяваните тропи достигат крайните си метаморфози - или абсолютно абстрактни, или смешно-безлични. Сякаш структурата на речта не търси вече пространствено разположение, а „бъбри” хоризонтално - тук и сега - да се „хване” читателят от първото плъзгане на погледа, да се имитира някаква истина, без значение кому наврежда тя или дали словото ще следва своята първопричина и ще изпълнява своята божествена мисия - Любовта!

И въпреки че в своята книга „Това не е краят на книгите” Умберто Еко казва: „Спете спокойно! Книгата няма къде да се скрие”, ясно е, че съдбата на изящното слово, на писателския концепт е непредсказуема дори в близко бъдеще.

Ахилесовата пета на словото е в неговата неспособност да противодейства на модерните компютърно генерирани продукти - дизайнът с неговите директни внушения презвема пазара на естетическите потребности. Едни от най-проспериращите компании в света са тези, които се занимават с дизайн - от дрехите, през храните и мебелите, до произведенията на изкуството, но за масовия потребител.

Така писателският труд, компетентното и професионално око, философската нагласа, която е предпоставка за създаване на едно стойностно произведение, стават излишни…

Въпросът е: как писателите да поставят новите технологии в своя услуга? Вече доста колеги сами си издават електронна книга и изисква заплащане за прочитането й.

Световните езици имат предимство в това отношение.
Какво да кажат българските писатели обаче?

Читателите в България нямат нагласата да плащат за четене в интернет. Така в омагьосания кръг на липсата на пари от страна на държавата и неглижиране на авторското право от страна на потребителите потъва всяко благородно начинание, всеки опит да се чуе гласът на българския творец.