СТОПАНКАТА НА ПЛАНИНАТА

Ирена Панкева

електронна книга

Стихотворения

ВИТОША

Свят, раздвоен
между земята и небето.
В душата на неродения вулкан -
превъплъщение на човешкия стрес
в божествена хармония.
Боянският водопад -
достолепно единение
на красота и величие -
пречиства и благославя!
Леко като сърна вървя по дъгата:
от Копитото - право към слънцето,
светлина за из път да отчупя!
До Буковото кладенче -
пакостливи русалии
в облика на бели пеперуди.
С дъхави билки поръсвам
каменните валуни -
тежко туптящи сърца
на невидими великани.
Оглеждам се в очите на реката
и потъвам на дъното на приказката…

—————————–

МОЛЕБЕН ЗА СЛЪНЦЕ

—————————–

ОРИС

Засвири ли вятър зелен
и заиграе гората,
планината е в мен
и аз съм във планината.
Извират живот и вода
между тревите наболи.
Каква слънчева резеда -
пролет е, пролет е!

Когато със златен ръжен
пчелина разрови лятото,
планината е в мен
и аз съм във планината.
Мирише на мед и смола
и ми е пълна душата.
Земята е в жълта пола -
лято е, лято е!

Отнеме ли вихър студен
последния дъх на листата,
планината е в мен
и аз съм във планината.
Кълби се над кладата дим,
а пламъчетата весели
се трупат на пъстър килим -
есен е, есен е!

Когато с пресипнал рефрен
отлитне и сетното ято,
планината е в мен
и аз съм във планината.
Подръпва ме драката с клон -
ех, важно е, че ни има
все още на снежния склон -
зима е, зима е!

И нощем, и в белия ден -
все тази истина свята -
планината е в мен
и аз съм във планината!

—————————–

ИЗКУШЕНИЕ

Ели запалват свещи над снега,
пера от ангели овал чертаят.
Постой, душа, върни се във кръга,
със теб е свършено отвъд Владая!
Къде си тръгнала, душа, сама,
с едни крила - отдавна насмолени?!
Опасна е вселенската тъма,
а тялото ти спи незащитено -
потънало в дълбок мистичен сън,
танцува със шаманите на Бали.
Опасно е, душа, сама навън
да скиташ из астралните квартали.
Сребрее из високото едва
следата на безплътната ти нишка.
Душа, душа, върни се у дома -
в обвивката, създадена ти свише!
Не е живот това извън кръга -
кръгът спасява и подгонен заек.
Душа, зелени свещи над снега
ти сочат пътя верен към Владая!

—————————–

СТОПАНКАТА НА ПЛАНИНАТА

„В полите на Витоша” е коленичил
градът, който все „расте, но не старее”.
Над него, в зеленото, аз заприличвам
на планината и ведите в нея.
Напролет и мене като Десислава
Боянския майстор ме търси във църква,
а аз от иглики гердани си правя
и под водопада осъмвам и мръквам.
През лятото - виж ме на Златни мостове -
щастлива кошута, прескачам морени
и нощем не месец, а златна подкова
за кон ветрогонец будува със мене.
Наесен съм цялата в огън и охра
и над Драгалевци, под лифта на Княжево,
за теб съм гората с пендарите мокри,
за твоето стадо съм пасище влажно.
А дойде ли зима, щом искаш - търси ме,
на Черни връх аз съм най - бялата пряспа!
Подеме ли ехото вик с мойто име,
лавина прегръща гранитния насип.
Да, аз съм Стопанката на планината
и вместо ти тайно по мен да въздишаш,
отваряй прозореца чист на душата си!
Почувствай ме - пея двугласие с Витоша!

—————————–

ПРЕДИ ТАЙНАТА ВЕЧЕРЯ

В небето - луна, звезди. Две риби блещукат живо.
В полето - кукер. Оре, превръща земята в нива.
И чанове. Грохот. Вълк - по стръмния път нагоре.
След него и аз вървя, далече от звън и оран.
Гора. Подножие. Дом! През чужда врата надничам.
На масата - хляб. И ти. На някого ми приличаш.
На мъж? На дух? На Бог! Преди много, много години
те срещнах на Елеон и пихме по чаша вино.
Тринайсет са днес пред теб и някакво зло витае,
макар че си седнал сам в уютна и топла стая.
Не виждам да има друг, а трети петли пропяха.
И нищо не става тук - под твоята светла стряха.
От Юда ни вест, ни кост. Покой и мъртвило. Нищо!
Изниква един въпрос и глупаво го разнищвам -
възможно ли е така животът да ни променя -
аз още съм блудница, но ти си неверник женен!
Е, имаш добра жена! След кукера - теб целува.
И някаква блага вест навярно й се причува?..
На чужда врата стоя, а кукери скачат бясно!
Разпукване на яйце слухът ми долавя ясно -
сред грохот на чанове денят изгрява на склона,
пронизва ме с глогов кол и ме въздига в икона!

—————————–

АЗ И КРУШАТА

Нощта залива с черен туш
картината на руен залез.
Пред мен изгряват златни круши,
а никой крушата не пази.
Не съм ламя, не съм жар-птица -
във смугла крадла се вживявам.
Облизвам се като лисица,
но круши крушата не дава!
Ако бера - ще си изпатя -
зли шипове плетат закани.
Дори без смок, без трима братя,
тръпчивката сама се брани.
Посягам аз, но с нокти остри
тук още някой прави крачка…
И да се чудиш в мрака просто
коя от нас е по дивачка!

—————————–

СВАТОВНИК

Рангел иде и разгръща
небесата, че безвреме
за невеста въртокъщна
Господ искал да ме вземе -
да му шетам и премитам
често облачните двори,
от брашното на звездите
да му меся питки горе.
Свети Рангел Душевадни,
с жълта ябълка ме каниш,
но за бели дни съм жадна
и е рано да пристана.
Попилявай се из мрака!
Господ иска да ме вземе,
но ще има да ме чака
още дълго, дълго време!

—————————–

ВНЕЗАПЕН АНГЕЛСКИ ВОПЪЛ

                     На един санитар

Угрижен хвръкна ангелът хранител -
душата ми сред светлина понесе.
Дали все още аз съм земен жител,
щом бърза той сега така невесел?

Летим в тунелите на светлината,
а ангелът реди на глас метафори:
- Прости, момиче, моя е вината -
остана си без вино и без нафора.
Осмислих времето с една сълзица
за непоследното ни приключение -
от днес ще бъдеш оперна певица
и болката е дума с постзначение.
Дежурни братя от отдел “Животи”
за операция ще те поемат,
с крилете си час-два ще поработят
и утре пак за грях ще се съвземеш!

Но аз дали съм още земен жител?
Душата ми към светлина понесъл,
на помощ идва ангелът хранител
и аз се връщам към света за песен.

—————————–

НЕИЗБЕЖНОСТ

Среднощна вселенска тъма.
На земната временна гара
седя под звездите сама
и пуша последна цигара.

Кога си отиде денят?
Приготвяй ключа, свети Петре,
че иде експрес за отвъд
и цепи покоя безветрен.

- За мен ли е? - питам те аз -
и как така ще заминавам
в мастиленосиния час?
Но отговор не получавам!

Та с моя несвестен живот
не трябва ли да поживеем,
да вкусим едемския плод,
щом звездно е над Витлеем?

Кога се изниза денят
съвсем не разбрах, свети Петре,
но спира експрес за отвъд
пред мене в покоя безветрен.

И кротко се качвам, сама -
допушена вече цигара.
В студена вселенска тъма
си тръгвам от земната гара!

—————————–

***

Понякога денят се свършва,
долита мракът - черен лебед,
а твоят дух е клон прекършен
и никому не е потребен.

С усмивка светла и красива
през облаците се процежда
луната - дяволка лъжлива -
и пали по една надежда.

Рогатата луна събужда
илюзия за сбъднат жребий,
че още някой има нужда
от залък обич като тебе.

Но няма никаква пътека
и в тъмното не срещаш никой.
Луна, смили се над човека,
иди и слънцето повикай!

—————————–

МОЛЕБЕН ЗА СЛЪНЦЕ

Забравата често посрещаш с безмълвие,
но святкат в очите ти огнени мълнии.
Препиваш със сълзи, започваш да хълцаш
и в тъмното хукваш нагоре при вълците.
А вълците - сити, наяли се с ягоди!
Иди и не вярвай на Горския - дядо ти,
когато духът му се мерне из дренките
и викне: - Не бой се в гората, Иренке!
При речния извор те чака зората
и пъстра подкова ти мята дъгата!..

Върви все направо, какво криволичиш -
нали си безстрашно и силно момиче!?
Изхвърляй отварата от кукуряка -
разцъфна, за щастие, змийското мляко.
Но тук нямаш нужда от разни лекарства,
тук ти си стопанката, тук ти си царствена!
Не бой се, в зелената горска обител
мечокът е само свещенослужител,
мечокът е древен човешки предтеча
и може би още кръвта ти е меча!

В леските се чудят кафяви омайници:
- Не търси ли тази еловите тайници,
в които е скрито безценно имане
от приказни лешници, сбирани лани?
Прекръствам се, Боже - не съм омагьосана,
но сякаш съм златна кошута сред росена -
възнася се слънце над моя молебен!
Сполай ти, Природо, за пътя към себе си!

—————————–

ПРАГ

Не искам да съм отвъд платнището на реката,
по - сигурно ми е тук - под сянката на леската:
макар и от векове овчар да не ми е свирил,
тя днес е ризата ми - нетленното на всемира.
А щом Кумашин насам без мост през реката търти,
не искам да съм отвъд - оттатък погребват мъртвите.

Ах, този побъркан вълк не спира от страх да тича!
На огън от бял оман за него варя страшниче,
обаче по оня път - през недоспалите ниви,
сватбари с пушки гърмят и идат със сопи криви.
През боровата гора се чува, та чак до горе,
че викат откъм света наистина живи хора:

- Кум Кумашинеее, за кум на сватба в село те каним!..

Я виж, без сянката пак невеста мога да стана -
отвъдният речен бряг е на Оная с косата,
но за човека е праг, отвеждащ към небесата!

—————————–

РИЗАТА НА БОГА

—————————–

СГЛЕДА

С медуници не ме мами в полето -
без горските си корени умират.
Душата ми е борова, но ето
че можела и в мак да се побира.
А чашата на мака е горчива -
изпиеш ли я, с теб съм, орис моя!
Но виж ме - аз съм сянка! Ставам жива
в следзалезния здрач на козодоя.
Луната и звездите се усмихват,
застъпили на нощната си стража
и трепетно облозите им стихват …
Харесват те -
един такъв си … снажен!..
Надяват се за нас, да тръгнеш с мене
на Витоша по мечата гърбина!
Повярвай им -
животът е нетленен,
вървиш ли го по стълба от къпина!

—————————–

ПЪРВОРОДЕН ГРЯХ

Планински хребети - между очите ни.
По склон от нежности надежди гонят се.
Препускаш, конниче, звънтят копитата,
но в двор на бродница ще спънеш коня си.

Пека в огнището за тебе кестени.
Препускай шеметно - по глухи прелези
през тъмни угари на нощи девствени
и грешни помисли нахлуват ереси!

Минути лакоми с елови зъбчета
поглъщат времето на едри късове
и Божа промисъл проплаква сгърчена -
за лов на вещици отдавна късно е!

На крачка стигнал си от преизподнята -
очаквам тръпнеща на склона в ниското.
Луната трескаво ни стъква огъня
и драсва клечката рогата истина!

—————————–

ПРОЛЕТНО ВЪЗНАСЯНЕ

От бора снежни сълзи капят,
топи се белият кожух.
Студът - преситен вълк - не хапе,
превръща се в подземен дух.

- До следващата люта зима,
до следващия ветровал! -
капчукът обявява в рима
началото на слънчев бал.

Уж аз и ти не сме танцьори,
уж аз и ти - жена и мъж,
сме просто тленни, земни хора
с орисан път,

а изведнъж

над суетата на земята
и без фалшив човешки грим,
към слънцето и синевата
прегърнати сега летим!

Навярно ние с теб сме луди -
в небето дъжд все пак вали,
но да си с мен - това е чудо
и падането не боли!

—————————–

РАЗВАЛЯНЕ НА МАГИЯ

- Сладка моя медена,
           лазарчова булчице*,
казвай кой във курника
           върза лунна люлчица!?
Пуйките, кокошките
           мор ли ги отнесе,
та сега душите им
           пърхат в двор небесен?
Ти дали невеста си,
           или невестулка,
щом изгризваш тъмното
           със очи светулки?
- Слушай, батьо Лазаре,
           истината древна:
денем съм закичена
           със венец от невен,
демон пали през нощта
           в мене безпокойство.
Ти нима не знаеше,
           че светът е двойствен:
лесно лъже зримото -
           на едно значение
ясно само смисълът
           дава обяснение.
Още преди съмнало,
           по повеля Божа,
да запалиш огъня
           с невестулча кожа -
за да писне с утрото
           и детенце в люлка,
за да бъда твоята
          Лазарова булка!

—

* Сладка медена; лазарчова булчица - табуистични названия на невестулката

—————————–

РУСАЛЯ

           На Спаска Гацева

Преваля Спасовден.
Горнякът съска
с език на змийски цар -
изравя пръстен
изпод звънчетата на зайча сянка.
Гравиран пъстър пръстен.
Пепелянка!
Старозаветна …
Да, светът е грешен.
Но е задушница. Ядем череши.
Душите - през пелин и бухнал орех
политат с гробищния дим нагоре.
А долу в тъмното из пътя кален
животът дири лек.
Навръх Русаля
разцъфва росенът и без магия
надвива дяволи и вси светии.
В съня на грешника с венец възлиза
една езичница по бяла риза -
с коси от светлина танцува боса
на сребърен мегдан от лунен восък.
Но грешникът не спи и дъх стаява.
Та кой ли би заспал във нощ такава!
Прости му дързостта - животът, Боже,
без тоя грешен миг не е възможен!

—————————–

ТОЗИ ПЪТ

Ще ми липсват зелените облаци
със разлистени, рошави гребени -
може всичко да стане наопаки,
но умирам да бъда със тебе!

По планинските птичи пътеки
в битието се спускам по ноти,
но различен е градският екот
и един асансьор не работи!

А са много до горе етажите -
на тринайстия (как ли!) живееш,
и по стълбите тръгваш с багажа ми -
куфар с няколко зли ветровея.

Те са мои магьосани братя
и - случайно капака отвориш ли,
ще ме върнат веднага обратно -
да почакаме все пак асансьора!

Две - три бистри реки съм нарамила.
Как тежи нетъканата пяна!
Този път аз не съм се измамила
и за тебе ще седна зад стана!

—————————–

НОЩ НА ОТВОРЕН ПРОЗОРЕЦ

Аз както си седя до теб и пиша,
изглежда на съня ти съм сърдита.
Не чуваш ли калинките как дишат,
как тупкат сърчицата им в гърдите?

Поляната с трева неокосена
е летният театър на щурците.
Разцъфналата мащерка е сцена,
нощта пък е слушател, но и зрител.

Тя има котешки очи и вижда -
заспал си посред лудата мелодия
и сянката ми в твоя сън зазижда,
и пръсва над земята всички зодии.

Не чуваш ли калинките как дишат?
Как тупкат сърчицата им в гърдите?
Аз тихо си седя до теб и пиша,
и има за какво да съм сърдита.

Коларя от небесните обори
изпусне ли на Мечките юздите,
портала си небето ще отвори,
ще ливнат като златен дъжд звездите.

В измислени пространства си улисан.
Сама ли във пожара да изгарям?
Започва звездопадът! Събуди се!
И спре ли песента - набий Коларя!

—————————–

НА ХЪЛМА

Като тръгвам скришом вечер,
даже куче не усеща.
Как ме виждаш отдалече
и на хълма ме пресрещаш?
Как гласът ти, мек и светъл,
ми чертае път незримо?
Месечко ми е свидетел -
бързам за сено, пусни ме,
че макар да не съм Клото,
от сено преда съдбата -
не за друго, а защото
на вълшебства учи Лятото.
То в чертог от лудо биле
за нощта ни приютява
и мирише на босилек.
Затова ли отмаляяявам?..

—————————–

РИЗАТА НА БОГА

Тихо…, нещо тихо пърха зад гърба ми -
в цветната ливада вятърът ли духа,
смокове ли дишат, или таласъми?
Не… трепери заек в погледа на бухал!
Този свят изглежда слаб и омагьосан
и нощта го хваща в хищните си мрежи…
В гъстото коило не нагазвам боса -
репеите боцкат като таралежи,
а освен щурците и комари свирят -
колко ли заплахи дебнат в тъмнината!?
Месецът се спуска с бляскава секира -
просека сребриста прави до земята.
Тук, където свършва, светлина се лее.
Чакай да разстеля ризата на Бога -
топъл и задъхан, знам, че ти си змеят,
но не чуваш - боцкат репеите много!..

—————————–

СВАТБА

Ave!
Засити ме
с риба и хляб.
Солени са!
Огън съм,
Боже!
Пришпорвам към Хипокрена.
Мъчи ме жаждата!
Тичай, пегас проклети!
Ave!
На извора
Ти стигаш пръв,
Поете!
“Дай ми да пия!” -
гласът Ти хриптящ ме среща.
Хвърлям юздите!
Разливам се…
Пий!
Горещо е!
Жътвено време,
не е за парнаски музи!
Кървава струйка
по моята дясна буза
бавно се стича
и пия болка смирено -
за да се сбъдне каквото е отредено.
Няма да питам
защо си ме изоставил -
помня -
(излишно!),
Ти неведнъж си го правил!
Ядохме, пихме…
Тръгвам -
не с кон, с магаре:
то знае хълма,
под който чакат сватбарите!

—————————–

***
             Или, Или, лама савахтани?

Мълчиш…
Но аз разбирам играта измълчана,
макар че
правилата все ти ги определяш!
Разпъваш ми душата,
душа не й остана -
не вярвам да възкръсне от мъртвите в неделя!
Налей поне да пия,
че аз съм още жива!
Налей последна чаша,
мой Боже и Палачо,
последна капка милост -
догоре да прелива
една горчива чаша за солови пиячи!

—————————–

НА УЛИЦАТА

Любов, не ме оставяй!
Почакай ме на прага -
не хлътвай в лабиринта на пътищата грешни!
Изгонени сме двете.
Светът е зъл и нагъл -
усети ли ни слаби,
с юмрук ще ни посрещне!
Светът е минотавър. Разгонен е. И мръсен.
Любов, къде без мене,
тълпата е жестока -
със камъни пребива! До смърт ще те разкъса.
Прави каквото правя -
вдигни глава високо
и гордо се усмихвай, макар и унижена!
Усмивката е сила, изпитана магия -
и ангела изпраща в кипящата Геена.
Усмихвай се измамно -
със теб не сме Марии,
а само ненаситни на ласки Магдалини.
Неистини сме ние, облечени в надежда.
Разблудни сме. Но верни. От хиляди години.
И Господ Бог ни вписа в светия си бележник.
А Никой ни изгони!
Сърцето му е чаша,
препълнена със мъка - пулсира и прелива:
- Любов, не ме забравяй, без теб светът е страшен!
Любов, не го забравяй!
И мен.
Ако съм жива.

—————————–

ОБИКНОВЕНА ПРИКАЗКА

Бърза животът в инертното русло -
празник и делник се сливат в едно.
Празни са думите, делнични - чувствата,
тича животът по сиво платно.

Но… има и дни като огнени пещи -
ти не си с мен и така се боя!
Има и нощи, населени с вещици -
ти не си с мен и не мога да спя.
И неспокойни минути прииждат.
С нож ме пробожда невярата в теб.
Подло съмнение образно вижда
как с Месалина си в някой вертеп.
Подло съмнение - виж ти как знае! -
мерим нещата със своя аршин.
Как се живее на изток от Рая -
да не сме ангели, всички грешим!
Слагам и аз месалинските чизми,
хуквам по доста познатия път -
с мисъл взривявам бардаците с измет -
да не ти стъпва там вече кракът!
Няма ли свестни ботуши чизмарят -
с моите стъпки към пъкъла, май
слънцето на любовта ни догаря,
а други приказки са с хубав край!
Пътят обратен за нас е затворен.
Заедно няма да тръгнем напред.
Всъщност какво е човекът без корени
и ще ни стопля ли споменът блед?!
Всъщност животът не е за пропускане -
нека оттук да започнем с едно
много красиво изречено чувство -
в гълъбов цвят, посред бяло платно!

—————————–

ИЗХОД

С еленов зъб за брошка, с лескова клонка в джоба
и с пурпур от малини в пулсиращите вени
не ме лови куршумът на съскащата злоба
и смъртната отрова на хорските измени.
Под дрянове и папрат бозала от кошута,
аз нямам нужда тука да сменям седем кожи,
триглави и двулици лами да коткам в скута си,
а спра ли да ги топля - капан да ми заложат!
Добре, че ти ме чакаш. Ще дойда на Младенци
и с мене ще те взема в оная дива пустош,
където змеят дебне да ми напие менците,
но ти ще го надвиеш - по змей ще се почувстваш!
Не чакай до Младенци - за теб на сур - елена
сега по “Опълченска” в гъмжилото препускам.
Повярвай, светофарът окото си зелено
не склопва пред галопа на искрените чувства!
Земята се въздига бръшляненозелена!
Зад мен се мятай бързо, отвличам те нагоре!
Под дъбовата стряха, в света на сур - елена
ще седнем да отдъхнем и… после ще говорим!

—————————–

ПОГАНИ ДНИ

Вали. Лекокрила, хвърката дружина
плете пелена, белоснежна и плътна,
и няма ни пътник, ни тясна пъртина -
не знаеш къде е повоят на пътя.
Под преспите, топла, земята некръстена
превръща леда във вода за кръщение.
Светът ще очисти от себе си мръсното
след няколко дни, със Христово смирение.
Как бързо се мръква! Запали ли свещите?
Виж - дебнат от гумното сиви вампири.
Метлата полита - кобила на вещица,
и вятър след нея пронизващо свири.
Скрий острата ножица, гребена също,
та вълчите зъби дано да мирясат!
Един караконджул излайва зад къщата
и после се сгушва в колиба под ясена.
А мяука друг и седи на дувара
да гледа не иде ли Нова година.
Но тази година, от стара по-стара,
не тръгва отвъд без сланина и вино.
Дървата в огнището весело пукат.
Ту стават на въглен, ту пак се разжарват
и правят сами за сурвачката пуканки.
Разбра ли защо още в приказки вярвам?
Не, нищо не казвай - гласът ти е мълния
и право в сърцето с любов поразява.
Ела да ме стоплиш под чергата вълнена -
на грешник покаян и Господ прощава!

—————————–

ПЕСЕН НА ДЪЖДОВНИТЕ КАПКИ

—————————–

КОНСКИ ВЕЛИКДЕН

След някой ден кобилките ще се ожребят.
От топлата кърма и сучещите бебета
ще заприличат на родилен дом конюшните,
а възкресената земя, от пролет люшната,
ще бухне в цвят, цял свят готова да откърми:
-Здравейте, мои кончета! С крачета тънки
припнете с пулса ми в ливадите от сърма,
из хълмовете, кипнали с потоци звънки!..
След още някой ден с необуздана сила
зелен пожар ще избуи над всичко гнило.
Сега под щърковия сняг, забръскал косо,
ездачи и коне в крилат галоп се носят -
кушията като едно сърце пулсира
и навъзбог полита тропот на копита.
Реанимиран е животът - галопира -
напред към пролетта сърдечният му ритъм
и будна, зимната земя, от полет люшната,
се кичи с дрянов цвят за празника в конюшните,
мъзгата й приижда с идващите бебета -
след някой ден кобилките ще се ожребят!

—————————–

РОГОЗКА

На Витоша, над мечите присои
препече ли се златната погача,
та с жадните звезди към водопоя
заслиза по принебието здрача?
Тъмнее през владенията лунни
и стадо от овчици мекорунни.

А вятърът, с еленови копита
за своята небесна самодива
рогозка от ухания изплита -
на Черни връх да седне да почива.
Заспи ли, на сияйното й тяло
ще метне мекорунно одеяло!

—————————–

СВЕТЛОСЕНКИ

Над хребетите слънчевото пладне
като излъскана жълтица свети
и по реката, вдън гората хладна,
в омарата танцуват силуети.
В пролуките на буковите клони
синигери чирикат със насмешка,
че точно според горските закони
при извора изглежда става нещо:
човек ли, в светлосенките нагазил,
останал без човешката си сила
изгаря от любов и от омраза
в прегръдката на вила-самовила?..
Лъчите се разсейват, отразени
в реката, и безплътната картина
на сенките от дебрите зелени
изтлява с водопадната лавина.
А вятърът сред глухите предели
по пладне е залутаният пътник,
под шумата изравящ оцелели
единствено еленовите стъпки…

—————————–

***

           Хищниците са могъща сила, която
           прави екосистемите здрави и устойчиви.
                         Из научнопопулярен филм

Луннокрасива, гората се спусна в полето.
В редките дрянови храсти се мярна сръндак,
тръгнал навярно към снощното място, където
ранна любов го споходи в кървящия мак.

Вятърът стихна унесено в близката нива -
хлебна лавина, потънала в синкав атлаз,
но кукумявката - стара мома завистлива -
злобно прокоби нещастие в нежния час.

Страшно присветнаха гладни зеници в шубрака.
Миг колебание, после - решителен скок,
с който заглъхна любовният зов на сръндака
в гърло, прекършено с удар фатално жесток.

Макове, макове - капчици кръв, непопила
в топлата нива с посърнали, тежки жита…
В алени макове - белег на вълчата сила -
с ужас се сгуши и тихо заспа любовта!

—————————–

ВЪВ ВЛАДАЙСКИЯ ПРОХОД

Над Владайската река се сплитат
клони като купола на храм.
Плътно стой до мене и не питай
дух на гълъб ли блещука там.
Само гълъби са ти в главата.
Нощем гълъбите спят, мълчи!
И звезди не са, а в тъмнината
светят разбунтувани очи.
Дебнат демони като патрули -
лист да шумне в тишината кобна
и превръщат Витоша и Люлин
в място бесовско и в място лобно.
Слушай - битка за храна започва
и се води на живот и смърт.
Аз и ти - два гълъба оброчни,
ще се защитим със лунен сърп.
Ще се защитим, но от кого ли -
път ни правят сенките вечерни?!
Да, но знам, че сатаната коли
по-натам, на изхода за Перник.
Този хищен луд коли обръща
и на тясното върти секира,
после лочи кръв и плът насъщна.
Просто гладен ли е - не подбира.
Колко ангелски души отмъкна!
Хълмът вече е досущ Голгота -
никнат кръстове и зрее мъка.
Мили Боже, пожали живота!

—————————–

ПЕСЕН НА ДЪЖДОВНИТЕ КАПКИ

Какви са тия Диоскури
и еринии сред небето -
виновни няма, просто в Люлин
през тази нощ ще бъде светло.
Побързайте, сестрици бели,
че огнен змей глави размята
и бълва пушек на къдели!
Гора гори, гори гората!
Рид дъбове, рид лунни буки
сега са пъклени огнища,
във пламъци пращят и пукат
и се превръщат в пепелище.
Ронете се без страх, сестрици,
над дяволския ад отворен,
че дивораслите душици
живота си крепят на корен,
а без зелена антерия
остава Люлин на гърба си.
Без нас до клон ще се затрие
и ще осъмне в черно расо.
Без билковото многостишие
на мащерковите поляни
лисичи лай и писък миши
срещу човека ще въстанат.
Все още трепкат живи листи
в грамадата опожарена.
Побързайте, сестрици чисти,
дъждът е песен и спасение!

—————————–

КОТКАТА

Покривите, лъснати и мокри,
сякаш са обвити с целофан.
В тесния улук на моя покрив
воден комитет е основан.
Шумно чуруликане се носи -
врабчовият, весел парламент
спори по дъждовните въпроси.
Котката е вражески агент.
Прави се, че врявата не чува,
дебне с примижаващи очи.
Пречат й сега да атакува
бликащите слънчеви лъчи.
Котката дори не подозира
колко е инертен този свят:
литнат ли врабчетата - умира
близката възможност за обяд!

—————————–

БОГАТСТВО

Хитрушата Есен в златисто обниза
на дивия кестен зелената риза,
но той не усеща, че гол ще остане
и свети без свещи - от тежко имане!
А врабчото братство залага на дребно:
- Такова богатство не ни е потребно.
Измамнице Есен, с фалшиви жълтици
залъгвай ти кестена,
а нас - със трошици
и, покрива яхнал, комин ли запуши -
под топлата стряха ни дай да се сгушим!
За врабчото братство и в лютата зима
това е богатство - трохи и Родина!

—————————–

ДАЛИ Е ВЪЗМОЖНО

Да има девойка с лице от симид,
с очи слънчогледи - дали е възможно?
Дебелите плитки - от едър кромид,
а роклята - от кехлибарено грозде.
От праз лук да бъдат краката й боси,
от ябълки - бузите, с шипкови бенки.
Да има кафяво картофче за нос,
усмивка и зъбки от тиквени семки.
Пропуснах ръцете й - също от праз
и още - гердани от чушки и чесън.
Такова момиче дали е възможно
да има,
но не върху лист и триножник?
- Възможно е! - Вятъра шепне в захлас -
нима не познаваш госпожица Есен?!

—————————–

СПАЗВАНЕ НА ТАБУ

Сребърен пух кръгозора замрежва.
Хищна е зимата - гладна вълчица,
стръвно напада със зъби от лед!
С хиляди остри игли таралежови
ще ми направи на дреб ръкавиците.
Нека беснее - аз бързам напред,
здравият сняг под ботушите скърца…
В сън ли съм или в космическа църква
с ярка икона - сияйна луна?
Чувам и псалтите - глутница вълци:
- Бялата крава така ни побърквааа
ауу ууу уаааааа…
Аз я примамвам с магия на паша -
знам, че страхотното виене спира,
щом го нахраня със лунна кърма.
Даже гладът за любов не е страшен,
ако застигнеш желаната диря.
Всъщност сред вълците съм у дома:
в снежната пустош - непредена вълна -
режеш и правиш пъртина с елхите,
после ги кичиш с грабливата длан!
Коледа е - на трапезата пълна
уж всичко има, а няма засита
само за моя глад по Куцулан!

—————————–

БЯЛ РЕКВИЕМ

Снежинки се сипят на гъста дантела.
По - бяло от зимата бяла и снежна
е грозното патенце - белият лебед,
заспал сред реката от мътна безбрежност.
Белее се пряспа от пух по водата,
прилична на бяло опърпано знаме.
Прелива от мъка по него реката -
най-белия камък сред речните камъни.
Той повече слънцето няма да зърне -
душата му бяла отплува към рая
и Андерсен в гроба си ще се обърне,
на новата приказка чуе ли края!
Земята от мирова скръб побелява,
студът по стъклата бял лебед гравира
и кой ли от утре света ще спасява,
щом днес на леда красотата умира?

—————————–

КОРАТА НА ХЛЯБА

—————————–

ПРЕЧИСТВАНЕ

Днес зимата започва. Посоките са в бяло.
Вървя след светлината към билото на Рая.
Душата е боецът, а броня й е тялото -
дали ще ме въздигнат, единствен Господ знае!
Изкачвам планината - да стъпвам се опитвам,
но лесно ли се следва Син Божи и Мариин?!
Тавор е сън миражен! За моите молитви
и Витоша е църква, и по - добра дори е!
Добра дори е много, не зла като Везувий.
Гранитният й купол е крепост и опора -
потръпва земетръсно и ветрове го брулят,
но бди над бяла София - икона и изгора,
завинаги вградена в резбите на олтари,
в свещените темели на стари манастири;
и името й брани от огън и от сяра.

На Черни връх протяжно тревожен вихър свири.

Над зимното фучене прелита гълъб в бяло.
Вървя през светлината по билото на Рая.
Душата е молитва, а ангел й е тялото
и знам - ще оцелеем. Дано и Господ знае!

—————————–

ЛАЗАРОВДЕН

Гора от кръстове. Фенери сови.
Държава пустош.
Мрак.
Покълват кости.
И пукнат сребърник не ще изровиш
дори на Благовец.
Велики пости.
Горчи съкровището - делва с жито,
от век мухлясало. Нишан от Господ.
Ковчези и гранит. Кънтят копита.
Но не на вихрогон. На дявол злостен.
Народе, Лазаре единосъщи,
стани, народе, събери душата си!
Я виж Родината! Гори ни къщата!
Стани, народе, не върши предателства
и робския си нрав надвий във схватка -
подевки лазарки да ти играят,
а не Рогатия по теб да чатка!
Стани, Българийо!
Напук на края!

—————————–

НЕ ПРЕДАВАЙ, МАЙКО, ПЛАНИНАТА

                   На Бистра Малинова

В тази луда мащеха - държава
оран чака спечена земята,
но орачът нивата продава.
Не предавай, майко, планината!

Тук реки под всеки връх извират,
закачливо сини плитки мятат
и се влюбват страстно в язовира.
Не предавай, майко, планината!

Днес духът на дядо отвисоко
пак се взира дълго във водата
да си види къщата в дълбокото.
Не предавай, майко, планината!

От предци далечни завещана,
тя за нас е дом и орис свята.
Не продавай даже и поляна!
Не предавай, майко, планината!

Ще пресъхне медното в пчелите,
ще раззине гърло тъмнината
и ще глътне слънчевата пита,
предадеш ли, майко, планината!

—————————–

СТЪПАЛА

Вихрено връхлита Мрака в планината -
тайнствен като бухал, чер като арапин
и, свещица бяла, гасне Светлината -
трепва и замира в мечите му лапи.
Не е непрогледен този черноризец -
от огнище жарко в хижа сред всемира
лествица сияйна в тъмното възлиза.
Светло е, когато постен боб увира
и ухае топла, златокора пита -
парата омайва и самия Господ!
Знаеш ли какво са рало, сърп и сито,
с радост ще посрещаш и небесни гости.
Нивица ти стига колкото… да имаш.
Даже и в гората, в почва камениста
обич ако сееш и в най-люта зима
ще узрее прошка и ще жънеш истина!

—————————–

КЛАДЕНЧОВА ПЕСЕН

В пазвата на боровата чука
с пълно гърло изворче клокочи
и от него, през листили буки
звънко хуква сребърно поточе.

Спи под камък зимата убога,
още в тъмно с менците ковани
ситно тръгна пролет белонога
да нагледа ниви и мегдани.

С румен лъч заюздена в небето,
пак оре душата на Сивушка.
По бразда от слънце дъгоцветно
млада утрин в урвите се спуска.

Трополи от бърдото каручка
към полето - китена шевица,
там сега Герганините внучки
ще берат коприва за чорбица.

Време за покайване и пости,
а не стихва птичата гълчава!
За надежди пътят е отлостен,
щом земята прошката си дава!

—————————–

ПРИЕМСТВЕНОСТ

Във друга реалност смъртта ни отвежда
и щом не се връщат душите обратно,
там значи е хубаво, има надежда,
че може човек да живее без злато.
Така, както можеха дядо и баба.
Макар да са вече два въглена само,
лицата им греят в кората на хляба
досущ като слънцето в житена слама.
И ето, че тук също може без злато,
в праха на предците ни бих се заклела -
използваш ли тайната мощ на маята,
по къшей ще има за цялата челяд!
Наистина златно е слънцето само,
но греят лицата на дядо и баба,
лицето на тате, лицето на мама
и моето грее - в кората на хляба!

—————————–

ХЛОРОФИЛ

Старее баба ми без дядо.
Без мъж и къщата старее.
Стените само зеленеят,
до тухла сивото опада.
Старее баба ми без дядо,
че той от тука си отиде.
Да може някак си да види
за миг самотната й клада!
Но всъщност как ли е след края?
Дали душиците ни грешни
отиват в Ада или в Рая -
една измислица човешка?
Дали отиваме, където
прелива тленното в небесно?
Мълчи замислено Небето.
Мълчи и Черния обесник.
И баба, малко вироглава,
по-дълго иска да е жива,
с лозница къщата обвива -
в зелено най се оцелява!

—————————–

ПРИКАЗКА ЗА СИНОВЕ

Човешки храм и дом Господен
е къщата -
изконна църква;
огнище,
съхранило кода
да оцелеем с огън щърков.
Във тъмен час стопанин мъдър
невидим бди - да не изстине
огнището
и да пребъдат
основите от камък, сине!
Не знам дали е змей горянин,
или е смокът градушкарин,
но древният добър стопанин
пазител е - в дома ни шарен
да не пълзят нечисти сили
по родовата стръмна стълба -
от прага, осветен с босилек,
до покрива с комина кълбест.
И Бог ни пази, мамин сине -
небето праща коледари.
Валят и пеят:
- Станенинеее,
за твоя дом сме благ подарък!..
Усещаш ли -
(притихват горе
и мишките в чувала с жито ) -
възражда се Духът на корена
от парата на топла пита!

—————————–

МУРГАВ ИЛИНДЕН

Лято е, а лятос ручеят е плитък -
пие го до дъно златното огниво
и остава жадно стадото с добитък,
но се скупчва с овча кротост и заспива.
Пладнето пораства (слънчев огън суче),
тича из полето - трънена жарава.
Камъкът се пука. Нито лай на куче,
нито глас пастирски в жегата не шава.
Време - за грабежи, време - за курбани.
Шареното шиле е доволно тлъсто…
Няма у Варава страх от наказание,
щом Христос безумно го спаси от кръста!
Няма страх!..
Дъждът е смътен спомен.
Суша - ламя тригодишна,
гръм да я удари,
с жар мори земята… Над света бездушен
два сокола будят с остър зов овчарите!

—————————–

НОСТАЛГИЧНО

               На Галена Воротинцева

Моето глупаво, простичко щастие
бяга встрани от чекръка на времето,
лута се из стародавните страсти,
яхнало кон без юзда и без стреме.
Язди наперено с кални цървули.
В тесния джоб на абата му виждам
да се протриват съвсем хрисовулите
„На ползу роду” и „Обич към ближния”.
Спри да ме търсиш назад във годините,
бъркаш века, недорасло момченце!
Как не разбра, че тлаките са минало,
вехти картини - момите със менците!
Вече и в стомни вода не наливаме.
Вятър са всички Антимовски ханове.
Жалят за селото здрачните ниви,
глъхне без черги и станът на баба ми.
Глупаво мое, залутано щастие,
днес е Игнажден, бъди ми полазник.
Стига се щура из старите страсти,
тайно те чакам на баница мазна.
С теб доведи оня лют македонец,
по - страховит от пиринските ветри.
Той ще ни грабне стремглаво на коня си
и ще препуснем по пътя за Петрич!

—————————–

БОЖИЧ

Извечносиня, разлата подница
под златодарна кравай - погача -
софра за живи и мъртви сродници
край дъбов огън,
прогонил здрача.
Елен люлее на двата рога
стооко слънце - икона стара
и нимба златна за Млада Бога,
но в църква с име Народна вяра.

Реве еленът, в надежда впрегнат:
- Едрей ми, слънце, расти, трапезо -
невести - ниви от плод да тегнат
и берекетът да е петмезен!
За триста низи ошав - гердани
не давай, моме, мегдан - колаче -
за теб се бият момци отбрани!..

Божич -
все още огнище значи!

—————————–

***

Луната, жар - птица с криле кадифени,
от звездните клони видя, че сама съм
и кацна на бора, че беше студено
и много самотно на мойта тераса.
Стопена сълзица на първа снежинка
в окото ми трето за теб заговори:
как с думи рисуваш жена сатанинска,
в леглото ти топло,
безсрамно разголена…
Уж тя е до тебе, а все я мечтаеш,
по бялата кожа с мастило бележиш я,
с надеждата вечен живот да познаеш
с жената мистична,
на име Поезия -
от нейните устни пил сладка отрова,
цигара си палиш
и почваш да пишеш…
И в огън гориш, и гориш очарован -
ти ту властелин си, ту робът предишен.
Припламвам и аз…
Белота и горене!
Гирлянди от сняг. И луна - за украса.
И става рождественски светло у мене…
И стих ти изпращам от мойта тераса…

—————————–

ПРИКАЗНИЦИ

Днес от сутринта е вечер -
схлупено, тежи небето
ниско, ниско и човеците
се смаляват до джуджета.

Не простор, а сантиметър!
Накъде ли цяло стадо
с хуморески Хитър Петър
е подкарал в снегопада?

Печката бумти с насмешка:
- Накъде ли?!.. Идва тука.
Дум - дум, дум - дум!
Няма грешка -
чуй, на портата ти чука

пак да те излъже нещо!

- Живо-здраво, Настрадинааа,
отвори ми да посрещна
с тебе Новата година!

—————————–

ПОМОЩНИК

РЕЧИ, ЧЕКРЪЧЕ…
Вълшебни друми
познава слънцето златокъдро,
от млечен изгрев до залез румен
света обхожда, събира мъдрост!

РЕЧИ, ЧЕКРЪЧЕ…
Дори и нощем
не спи съдбата - река дълбока,
но Дядо Господ с небесна поща,
по гълъб праща за брод посока!

РЕЧИ, ЧЕКРЪЧЕ…
Ако успееш
ламята в себе си да надвиеш,
то всички веди, ведно със змея,
ще се покръстят на литургия!

РЕЧИ, ЧЕКРЪЧЕ…
Животът шарен
измисля приказки най - чудесни,
човекът вечно ги преповтаря
и всяко чудо превръща в песен!