СПАСЕНИЕ

Величка Настрадинова

Ще пътувам с влак. Мисля, че в такива случаи трябва да се отиде на гарата. И как? Хайде, с градския транспорт. На спирката - мъже, които обсъждат правителството, министрите и майките им. Надвикват се. Не мога да търпя крясъци и се спасявам с хайку. Чудете се колкото си искате, но това спасение е добро. Измислям нещо, подредено на три реда, като се спазва формата 5-7-5, общо 17 срички. Съдържанието при мен е произволно - не съм поетеса, я! Важна е формата с изчисленията. Ето хайку по случая:
                       Те знаят всички
                       министри, аз знам всички
                       квартални котки.
Вместо да се ядосвам, че нищо не идва, броя срички, забавлявам се. А! Пристига тролей, заразен от кавга. Викове до Бога. Защото някой е казал някому, че е циганин. И какво? Според мен всички сме чада Божии. Кой да вникне в тая мъдрост?
                     Този тролейбус
                     е пълен с кретени от
                     всякаква възраст.
Ох, ето ме на гарата. Пред единственото отворено гише - опашка. И смут. Една валкирия, взела вид на продавачка на билети, яростно ругае бедна женица, не признава документа й за намаление. Жената се моли, не й достигат пари… Но все още има рицари. Млад мъж от опашката, хвърля през прозорчето на гишето едра банкнота и заповядва:
- Дайте билет на жената.
Валкирията, захласната, дава и на него. Той отбива благодарностите на жената и се отдалечава като сумти възмутено.
Опитвам се да си представя как ли е свистял дъха на рицарите под напечените шлемове из знойните пясъци на Палестина. И възниква:
                  Бях рицар. Страшна
                  беше мойта броня. Как
                  дишах, не помня.
Идва влакът, чистичък, гиздав и малък за тая тълпа. Все пак успявам да седна. До мен - възрастен мъж, отсреща баба с две деца. Момченцето внимателно крепи чанта. Там нещо помръдва. Надничам и виждам кокошка. Забранено е да се пренасят животни и затова питам със съзаклятнически глас:
- Тя как се казва?
Момченцето отговаря шепнешком:
- Като мен. Зорка.
- Много е красива. И къде я носите?
- На нашия петел. Той си има две ярки и четири кокошки, сега ще му станат пет.
Чудесно!
               Горд щастлив петел,
               владетел на две ярки
               и пет кокошки!
- И къде ще живее?
- Дядо им е направил гараж.
- И те паркират там? - се засмива възрастният човек.
- Тихо! - предупреждава бабата. - Кондукторът идва.
Е, отиде си. Пожелавам добър път и тръгвам към вратата. Момченцето за пръв път отваря уста и ме разсмива. Защото:
                 Малко момченце
                 ми каза: “Ти си лейди
                 фърст”. Колко мило!
Моите приятели ме чакат на гарата, слънце грее… и какво повече мога да искам днес от живота?