ЗАВРЪЩАНЕ У ДОМА
ЗАВРЪЩАНЕ У ДОМА
превод: Огнян Антов
Аз посетих любимите места,
това селце,
в което раснах,
в което днес без кръст е и безгласна
камбанарията ни, сирота.
Как много изменено там,
в бита неýгледен и беден.
И как отвсякъде ме гледат
неподозирани неща.
Домът ми
нищо общо със преди:
в прозореца не маха вече кленът
и до стобора мама не седи
да храни пиленцата със ечмени.
Навярно остаря тя…
Остаря.
Със болка гледам родната, земята:
каква е тя, каква е непозната!
Като преди лъщи онази канара,
но и по нея
камъкът – безцветен.
И гробище!
Изгнили кръст до кръст
и сякаш мъртвите за сетна мъст
са сплели в ръкопашен бой ръцете.
С тояжка по пътечката преде
старик, повлякъл тръни със кафтана.
«Хей, друже!
Покажи къде
живее тук Есенина, Татяна!»
«Татяна… Хм…
Че ей зад онзи двор.
А ти си кой?
Родá?
Или синът пропаднал?»
«Синът.
Но, старче, ти какво?
Защо така
в очите… сенки се прокрадват?»
«Отлично, внуче,
браво – дядо си не помниш!…»
«Ах, боже, дядо, ти ли си… нима…?»
И рукна разговор като от стомна
със топли сълзи върху прашната земя.
«А ти комай ще чукнеш скоро трийсе…
А аз – деветдесе…
И скоро гроб.
А време бе за тука да помислиш –
говори той, а сам е сбърчил лоб. –
Да!… Да…
Не си ли комунист?»
«Не!»
«А в комсомола са сестрите.
Ех, гадост! Сам въжето си метни!
Икони вчера хвърляха, затриха,
кръста свали го комисар.
Сега и бога няма де да молиш.
Аз ходя скришом в нашата гора,
трънака моля…
Може да помогне…
Ела домá –
ще видиш всичко сам.»
В пътечката препъваме се ние.
Усмихнат гледам ниви, небеса –
под вежди той оназ камбанария.
«Ех, мале! Жива-здрава!» –
и сълзите си крия тук и там.
Да се разплаче може тук и крава
при гледката на тази беднота.
Стената с календар на Ленин.
Животът на сестрите,
то се знай, –
но съм готов да падна на колéне,
да падна, щом те видя, роден край.
Съседите…
Една жена с детенце.
Не ме познаха нито те, ни тя.
По байроновски нашето кутренце
залая ме на пътната врата.
Ах, роден край!
Съвсем не си
такъв.
И аз, уви, такъв не съм отдавна.
А пък сестрите толкова се радват.
А в мама, в дядо дреме, дреме скръб.
И Ленин днес за мен не е икона.
Аз знам света…
Обичам своя мир.
Но странно как присядам със поклони
на пейката, на пейката дори.
«Кажи, сестрице!»
Ето, тя пред мен разгръща
възтумбест, като Библията, «Капитал».
За Маркс,
за Енгелс…
А на тези книги всъщност
аз и кориците не съм видял.
Но смешно как тя
(сякаш съм момченце),
как само ловко ме оборва тя…
По байроновски нашето кутренце
залая ме на пътната врата.
Юни 1924
ЗАВРЪЩАНЕ В РОДНИЯ КРАЙ
превод: Иван Николов
Отново стъпвам върху родна пръст,
където мойто детство
се търкули
и стара, като всички бойни кули,
стърчи камбанарията без кръст.
Как е издъно променен
бита им с грижите безкрайни.
Какви открития случайни
изникват всеки ден пред мен.
Не мога да позная
своя дом;
най-хубавият клен не маха с грани
и майка ми от прага седешком
с брашнена каша пилците не храни.
От старостта е…
Да, от старостта.
И аз ще се озърна в неизвестност;
каква е тая непозната местност.
Белее само хълмът в утринта,
под него виждам
камъни унили.
Това е гробището!
Сякаш тук,
натръшкани след бой, един до друг,
ръце протягат кръстове прогнили.
Старик с тояжка цял се е превил
и прекосява прашната поляна.
“Кажи къде,
човече мил,
живее тук Есенина Татяна?”
“Татяна… Хм…
А че зад оня дом.
Ти кой си?
Близък ли?
Синът ли, дето скита?”
“Синът.
Защо се дръпна мълчешком?
Кажи,
защо се взираш с болка скрита?”
“Добре сме,
внукът като чужд ме гледа!…”
“Ах, дядо, дядо, ти ли си това?”
И сипна се печалната беседа
като горещи сълзи над прашасала трева.
“Ти май от трийсетте не си далече.
Аз – три пъти по трийсет…
Чакам гроб.
Отдавна трябва да се върнеш вече.”
Говори той и само бърчи лоб.
“Да!… Време е!…
Не си ли комунист?”
“Не!…”
“Твоите сестри са комсомолки.
Такава гадост! И такъв каприз!
Изобщо не зачитат наште болки.
От църквата ни кръста е свален,
та всички християни са в неволя.
Затуй в гората ходя всеки ден
и там
на трепетликите се моля…
Да идем в къщи –
виж и разбери.”
И ний вървим през кукувича прежда.
Усмихвам се на ниви и гори,
а дядо скръбно църквата поглежда.
“Сполай ти, мамо! Как си? Жива, здрава?”
И сълзи от очите ми текат.
Тук може да заплаче даже крава,
ако погледне този беден кът.
Върху стената – календарче с Ленин.
Сестрите ми
се разпореждат тук –
но аз все пак бих паднал на колени,
че родният ми край е вече друг.
Съседи идат…
Разговор потича.
Не разпознават моите черти.
По байроновски нашето мъниче
ме срещна с лай пред пътните врати.
Обичан край!
Дори не те познах.
И мен разнищи времето всеядо.
Но колкото е по-отчаян дядо,
по-весел чувам сестриния смях.
Аз не твърдя, че Ленин е икона,
обичам свойте близки…
Знам света…
И все таки, отмерил два поклона,
на пейката присядам вечерта.
“Е, сестро!”
И сестра ми ще подеме
като над Библия над своя “Капитал”
за Маркс,
за Енгелс…
И да имах време,
над тези книги аз не съм седял.
И смешно ми е,
че едно момиче
намира ум на пръст да ме върти…
По байроновски нашето мъниче
ме срещна с лай пред пътните врати.
1924
ВОЗВРАЩЕНИЕ НА РОДИНУ
Я посетил родимые места,
Ту сельщину,
Где жил мальчишкой,
Где каланчой с березовою вышкой
Взметнулась колокольня без креста.
Как много изменилось там,
В их бедном, неприглядном быте.
Какое множество открытий
За мною следовало по пятам.
Отцовский дом
Не мог я распознать:
Приметный клен уж под окном не машет,
И на крылечке не сидит уж мать,
Кормя цыплят крупитчатою кашей.
Стара, должно быть, стала…
Да, стара.
Я с грустью озираюсь на окрестность:
Какая незнакомая мне местность!
Одна, как прежняя, белеется гора,
Да у горы
Высокий серый камень.
Здесь кладбище!
Подгнившие кресты,
Как будто в рукопашной мертвецы,
Застыли с распростертыми руками.
По тропке, опершись на подожок,
Идет старик, сметая пыль с бурьяна.
“Прохожий!
Укажи, дружок,
Где тут живет Есенина Татьяна?”
“Татьяна… Гм…
Да вон за той избой.
А ты ей что?
Сродни?
Аль, может, сын пропащий?”
“Да, сын.
Но что, старик, с тобой?
Скажи мне,
Отчего ты так глядишь скорбяще?”
“Добро, мой внук,
Добро, что не узнал ты деда!..”
“Ах, дедушка, ужели это ты?”
И полилась печальная беседа
Слезами теплыми на пыльные цветы.
“Тебе, пожалуй, скоро будет тридцать…
А мне уж девяносто…
Скоро в гроб.
Давно пора бы было воротиться”.
Он говорит, а сам все морщит лоб.
“Да!.. Время!..
Ты не коммунист?”
“Нет!..”
“А сестры стали комсомолки.
Такая гадость! Просто удавись!
Вчера иконы выбросили с полки,
На церкви комиссар снял крест.
Теперь и богу негде помолиться.
Уж я хожу украдкой нынче в лес,
Молюсь осинам…
Может, пригодится…
Пойдем домой -
Ты все увидишь сам”.
И мы идем, топча межой кукольни.
Я улыбаюсь пашням и лесам,
А дед с тоской глядит на колокольню.
“Здорово, мать! Здорово!” -
И я опять тяну к глазам платок.
Тут разрыдаться может и корова,
Глядя на этот бедный уголок.
На стенке календарный Ленин.
Здесь жизнь сестер,
Сестер, а не моя, -
Но все ж готов упасть я на колени,
Увидев вас, любимые края.
Пришли соседи…
Женщина с ребенком.
Уже никто меня не узнает.
По-байроновски наша собачонка
Меня встречала с лаем у ворот.
Ах, милый край!
Не тот ты стал,
Не тот.
Да уж и я, конечно, стал не прежний.
Чем мать и дед грустней и безнадежней,
Тем веселей сестры смеется рот.
Конечно, мне и Ленин не икона,
Я знаю мир…
Люблю мою семью…
Но отчего-то все-таки с поклоном
Сажусь на деревянную скамью.
“Ну, говори, сестра!”
И вот сестра разводит,
Раскрыв, как Библию, пузатый “Капитал”,
О Марксе,
Энгельсе…
Ни при какой погоде
Я этих книг, конечно, не читал.
И мне смешно,
Как шустрая девчонка
Меня во всем за шиворот берет…
По-байроновски наша собачонка
Меня встречала с лаем у ворот.
1924
