СВОБОДА

Веселин Тачев

СВОБОДА

Свобода - красиво слово,
свидно име, слънчев звук.
Свобода - парче олово,
знаме, разярен юмрук.
Свобода - усмивка детска,
волен вятър-ветровей.
Свобода - щастливо „днеска”,
дето утре ще изгрей.
Свобода - девойка мила,
лик на щастие незрим.
Свобода - прийом на сила,
привилегирован Рим.
Свобода - бунтовен пламък,
дето вечно ще гори.
Свобода - надгробен камък
в тилилейските гори.
Свобода - неутолима
жажда за живот до гроб.
Свобода - дано те има
да ти бъда верен роб.


ЧОВЕКЪТ

Човекът е също
човешко творение.
Но той е могъщо
олицетворение
на най-съвършената
земна материя,
природно зачената
в мрак и неверие,
мъчително носена
като спасение
в душата на босия
и угнетения,
родена от бляснали
генийни умове,
а не от мухлясали
бременни мумии.
Човекът е също
човешко творение.
Не му е присъщо
едно преклонение,
не му подобава
дребнаво величие
в баналната слава
на сочно двусричие
и в ложата мека
на уводни статии.
Пазете човека
от каменни статуи.


СЛАВЕЙ

Настръхвам, щом чуя славей. Той ми напомня
бледи лица на войници в лилаво и студено утро.
Той ми напомня дълбоко безсъние
и леко треперене на колената…
Малко преди слънцето да изгрее
еднообразните серенади
на уморения от любов гален самец
престават.
Вадим от кепетата смачкани фасове.
Пушим. И забравяме за войната.
Само подигравателните подсвирквания на славея
дълго пищят в ушите ни…


ЗЕМЕТРЕСЕНИЕ

           … беше убав град

Само когато се разтърси
от гняв земята, всичко живо,
живяло допреди щастливо
със отчуждение в гърдите,
излиза, плачейки, от своите
черупки и протяга гладни
ръце към хората по пътя.
Надменните наричат смело
благодеянието - подвиг.
И лапат топла супа всички.
От общия казан се носи
дъх апетитен, аромата
на прежния живот, за който
стомахът вече е изрекъл
най-топлата си благодарност.


***
Дали ще стигнем на Луи ХV
безумието многоблюдно.
Човек, гладувал милион години,
не може никога да се насити.

Простете моето безочие неволно -
да се надсмивам над глада на сития
с плебейски наивинитет,
отрекъл модата.

И аз съм
от човешко потекло.

Горкият крал…
Горките му следовници!…


ТРЕСАВИЩЕ

Иде нощ,
храносмилане тежко…
Тъмно сънище - долу, надолу -
асансьорно и сътрапезно!
В разбълбукана ситост потъва
цяло
тялото,
хлътва - дотука,
до сърцето,
до глътката въздух,
до очите
и… разумът секва.
Само тънките връхчета усет -
нежни пръстчета, сякаш докосват
ясен лъч на надежда и ето,
иде спомен за камък и цвете.


КАМЪК В ГРАДИНАТА МИ

Скъп спомен имам -
камък в градината ми,
захвърлен там от моите приятели.

Ако умра,
ще върже плод.
Но не умира.
С обилен дъжд от семена
го есента засява.
Умират семената.

Да ми напомнят вечността
са искали приятелите ми -
благодаря им.

Послестих:

Това стихотворение
прилича на неволно подражание.
Изглежда, че съм можал
със свои думи да изплача нещо,
което ми тежи в гърдите като камък.


***
Това нали не се е случило -
по пътя болката минава
и вие като сляпо куче
и продължава.
То чуждо е и ти дюдюкаш
и хвърляш камък подир него,
но камъкът се връща тука
и удря мене.
И аз понасям тая болка,
като че ли е само моя.
Тя движи се като осколка
към моето сърце и воя
на кучешката ми душица
накрая с нещо ме издава -
ръмжа през зъби и се питам
кого да сръфам или сдавя.

1986


***
Отново намирам спасение в теб,
Дон Кихот!
Обсаден съм от санчо-пансовци -
все владетели
на някакви острови.
- Напред! - вдигам копие
и Росинант, наречен още Пегас
затупурква към тях.
Смях.
Ласо.
И аз като тенджера загърмявам
по камънаците…
А те всичките,
милите санчопансовци,
не ми желаели злото.
На тях им бил нужен паметник,
който да им напомня детството.
И ето ме днес,
размножен в много копия
от всякакъв скулптурен материал,
украсявам техните вили.
Вечността е пред мен.
Плюс световната слава.
Само Росинант, наречен още Пегас
ме смущава.
Рие нощем с копита.
Цвили.


ДЪБОВА ГОРИЧКА

Меки килими от сянка
върху тревата зелена.
Лунни пътеки в тревата
между килими от сянка.

Нека по Шишкин бълбука
поточе в глина и шума.
Ще дойде тука човека
и стадото ще докара.


„ОСТЪР МЕЧ”

               На Атанас Костов

Скалата като остър меч се врязва
в руслото на голямата река.
Изтича залезът на слънцето и все така
посоката на жертвен грях показва.

Сам си. Дори виденията уморени
в тревите лягат кротко да се приютят.
А вече сенките на прадедите спят
ведно със камъните тежки и големи.

Недей ги буди! Даже и насън
пред алчността на дебнещата орда
ти, стар пазач на крепостната порта
със вековете-вълкодави стой отвън.

Дордето бавно заедно със слънчевия диск
и крепостта докрай потъне във земята
и с бледа светлина звездицата позната
посочи път за медното стило на Приск.

Тръгни към селото в дола тогаз
да го изтръгнеш от властта на мрака.
То в свойта немощ само тебе чака,
последният от родовия страж.