КИБРИТКИН

Станко Нацев

Подредил съм пуловете и чакам съседа Данчо да хвърлим една гюлбара. Заровете съм затворил в прозрачен куб - опаковка от купуван някога будилник, - за да не може да ги запрати в двора, когато му се падне ненужен дюшеш. Ще играем без да докосваме зарчетата, ще ги раздрусваме в куба и ще ги чакаме да се успокоят на дъното му. Тази идея ми дойде в главата, когато се наложи да ги търся в лехата със зеле. Там за малко щях да настъпя един голям смок. Данчо се сконфузи от своята сприхавост и се зарече да донесе от гората таралеж, който да види сметката на змията. Сега го чакам да дойде с таралежа.
Не съм срещал човек, който да се гневи по-бързо от него. В казармата бил сапьор и му викали Кибриткин. Избухвал по-бързо от настъпена пехотна мина. Ротният му командир получил нервен тик от страх да не се случи някоя беля с поверения му войник и да го разжалват до ефрейтор заради проявена немарливост към личния състав. Опипвам си бузата да проверя дали и аз вече не съм се сподобил с нервен тик и поглеждам към неговия двор дали не е пристигнал без да съм го усетил. Там шетат жена му и сватята му, която им гостува чак от далечната Силистра. Готвят гозба с дивия заек, който Данчо удари оня ден в гората. А гората е на две крачки от нашите къщи. Погледнато от голия връх на планината ще кажеш, че керемидите върху селските ни покриви са като катерици, които всеки момент ще скокнат върху клоните на дърветата и ще се сурнат за желъди и шишарки в търбуха на дерето. Не го правят защото ги заслепява огреният от слънцето ламаринен покрив на моята беседка, в която играем на табла.
Вадя от хладилника шише с домашна ракия, за да почерпя Данчо след като пусне таралежа в лехите. И ще извъртим една гюлбара докато жените нарежат салатата към гозбата със заека. Най-накрая съседът пристига, отваря кожената торба и изсипва бодливото животно. Вероятно е много огладняло, защото веднага хуква в посока към смока. Данчо е доволен и казва, че докато го е носил, му е измислил име. Нарекъл го Змияр. От няколко дни сприхавият ми съсед измисля имена на какво ли не - на кокошките в курника, на котарака, на прасето в кочината. Дори черешовото дърво край портата си е нарекъл Чери. Твърди, че на английски „череша” било „чери”. Не споря, защото езикът на британците е толкова далеч от мене, колкото и патагонският. Обяснявам си манията на Данчо да се прави на кръстник с това, че в неделя ще кръщават внуците му в селската ни черква със стенописи от осемнайсти век. Едното от момчетата ще расте с неговото име, а другото с това на свата му. Някой е подкокоросал Данчо, че не било на късмет детето да носи името на починал човек, а сватът бил загинал като миньор в рудник при избухването на газ гризу. Поради това съседът ми промишлява как е възможно да се промени името на хлапето, без да се обиди сватята. Казвам му, че това най-лесно ще стане, като се добави второ име към първото. Примерно - с тиренце, или като незабелязано се драсне чертичка към някоя буква, та от Стойко да стане Стайко. Силистренската баба е дошла, за да помага на жена му при подготовката на голямото събитие. Ще пристигнат сина му и снаха му с близначетата от Пловдив, където са учители по история и география.
Преди да преполoвим гюлбарата, жената на Данчо го вика за обяд. Той обещава да хапне набързо и да се върне да довършим играта в беседката. Клатя с глава, че съм съгласен, и се запътвам към края на градината, за да видя дали смокът и таралежът вече са се оплели като кълбо бодлива тел. Преди да зърна каквото и да било, чувам крясъци от съседния двор. Допълват ги и два изстрела. В първия момент помислих, че Данчо е съзрял хукналия в панически бяг смок и е решил да го простреля, но само след секунда виждам над общата ни ограда да прелита една тенджера и да се пльосва при моите пуйки. Те лудват в паника и докато се чудя какво да правя, Данчо влиза в моя двор с пушката в ръка и търси с очи падналата тенджера. Питам го на какво се дължи цялата тая дандания и за какъв дявол гърми с чифтето? „Гърмя от ярост, понеже жена ми е съсипала вкусната манджа, с която щяхме да гощаваме сватята - диша тежко той. - Язък за хубавия заек! Сега всички в Силистра ще ни одумват и ще ми се подиграват, че съм се оженил за смотана жена!” Преди да изрека каквито и да са думи за успокоение, виждам към нас да идва „смотаната жена”. С треперещ глас тя казва: „Данчо, преди да си ме гръмнал, трябва да ти кажа нещо важно. Тая гозба не съм я правила аз, а сватята. Тя поиска да приготви заека по нейна рецепта, за да те изненада, и аз се съгласих. Пък ти побесня, че трябвало да ядеш буламач.”
Сприхавият ми съсед така се опули, че изпусна пушката върху пръстите на краката си. Аз стискам зъби да не се разсмея и гледам как сватята му се изнизва през дворната порта. В едната ръка държи пътната си чанта, а с другата си трие сълзите от очите. Таралежът се шмугва край нея и го драсва към гората, възмутен от комшията ми. На мен също са ми дошли до гуша внезапните избухвания на Кибриткин и ми идва и аз да хвана гората, но няма на кого да оставя къщата. И градината със смока.