Георги Стойков

Преди десетина години се разделихме с един от стожерите на културния живот в нашия град. Отиде си от земните селения поетът Константин Георгиев. В тези селения той преживя 72 години. Едно детство, което носи трагизма на преселниците от Македония след погрома на България в Първата световна война; едно сиромашко юношество, което го дарява с приятелството на няколко момчета като него, всяко от тях оставило по-сетне диря в литературната история на Плевен; един зрял живот през годините на социалистическото строителство, белязан с неповторим оптимизъм и всеотдайност на литературното поприще.

Бях честит да бъда приятел с Константин Георгиев в продължение на много години. Заедно с възраждащата се Родина социално укрепвахме и ние: имахме работа, имахме покрив над главите си, обличахме се прилично, хранехме се като нормални хора. Загърбили бяхме завинаги немотията и мизерията. Но в часовете на интимни откровения Коста често се връщаше към ужасяващата мизерия на детството. До края на живота си ще помня и ще виждам пред очите си как едно седем-осем годишно момче е принудено да се превъплъщава като артист, за да припечелва хляба си. В задния двор на къщата, където квартируват родителите му, момчето опъва между две дървета въже, закрито със завеса от стара черга. С фунийка от картон то настойчиво кани махленските деца да дойдат да видят „невероятния номер”. С шапка в ръка събира „за вход” не стотинки, а парчета хляб. Само хляб! Единствено хляб! Цената на физическото оцеляване.

После идват годините на юношеството, осенено от жаждата да твори и да мечтае за един по-добър свят. Отново бедност, но тази бедност има вече перспектива. Тя го завежда съвсем естествено при тези, които не само мечтаят, но се и организират за битка с немотията и унизения човешки живот. Константин Георгиев е сред знаменитата четворка, която през 1934 година в знак на протест срещу убийците на поета Никола Ракитин, заедно с Петър Панков - Пан Бурянин, Любен Христов - Лебед и Цветан Спасов - Волен слагат началото на славния литературен кръг „Ник. Вас. Ракитин” към читалище „Съгласие”. Този кръг години наред ще е инкубатор на творци и ще даде начален устрем на видни поети и писатели от мизийския край, които и днес заемат достойно място в националния литературен процес.

След победата на социалистическата революция Константин Георгиев посвети всичките си сили и способности за изграждане на новия живот. Кръвно свързан с идеалите на социализма, той отстояваше тяхната чистота до последните си дни.

Активен общественик, отзивчив приятел, чудесен организатор, в продължение на близо половин век той бе в основата на стотици културни прояви. И над всичко, светая светих за него беше поетичното слово. Той му се отдаваше с юношеска пламенност и му служеше като отшелник. Стотици са поетичните му творби. Тематично разнообразни, с оригинални образи и находки, с тънки наблюдения, с вярно доловени психологически състояния, те бяха родени от чисто сърце и печелеха доверието на читателите с искреността и бликащия от всеки ред хуманизъм.

Не е мястото тук да правя равносметка на един осмислен живот и на едно обемисто творчество. Ще кажа само, че Константин Георгиев добре свърши своята работа в земния си живот. И той бе щастлив. Имаше вярна и умна другарка в лицето на Мара. Страхотно се гордееше а изключителния поетичен талант на Гошо (Георги Константинов). Умираше от щастие при споменаването на обичния си внук Константин. Радваше се на много приятели и почитатели. Единственото,което ще му горчи навярно и на оня свят, че не издаде поне половината от творбите си в самостоятелна книга. Провинцията, както в повечето случаи, се оказа неблагодарна мащеха и към него.

Знам, че добрите думи, които изричам сега няма да стигнат до Коста. Този спомен е нужен повече на нас, живите. За кураж и за надежда. Защото пак се върнаха черните времена, когато думата хляб има цената на живот. Родината ни, която той безмерно обичаше, отново е пред върховни изпитания.

Нека се поклоним пред този слегнал се вече гроб, нека помним оптимизма на Константин Георгиев. Неугасимата му вяра, че доброто все пак шества между хората, ни е нужна повече от всякога днес.

За помен и помирение пред човешкото несъвършенство нека помълчим минута със сведени глави!

12 март, 1998 година,
Горноплевенските гробища