Атанас Липчев

На жена ми, Даниела, за търпението –
с обич!

Във всички речници, които прерових, думата фустанела означава само едно – къса, силно набрана пола от груб вълнен плат, част от носията на гърци, албанци, каракачани и пр. Не знам по какъв неведом начин въпросната думичка се е лепнала върху нещо толкова прозаично като една риболовна мрежа, но поне рибарите на север от Емине я наричат така.
С две думи – “фустанела” се нарича онази плаваща риболовна мрежа, която е предназначена предимно за улов на паламуд. Как тази мрежа е получила името си, си остава загадка. Никой не можа да ми даде свястно обяснение, дори и потомствени рибари, които са наследили занаята от бащите си.

Авторът

І

Повечето лодки потеглиха още по тъмно. Първо забумтя двуцилиндровата “Ифа” на Дели Андон, познавам я по звука, сетне запаткаха и останалите, и една по една, като важни и надути гъски, поеха през канала към морето.
След час слънцето плисна над Острова, на лодкостоянката останаха да се клатушкат само няколко малки лодки и внушителната мауна на капитан Чико, леко подухваше от запад, а каналът лениво течеше към залива. Потръпнах от утринния хлад, докато се облекчавах в храстите и четях някакъв стар брой на “Черноморие”, който в крайна сметка все пак използвах по предназначение, после чевръсто се изправих и се затичах към чешмата на брега, наплисках се със студена вода и побързах да се намъкна в “Камъша” за сутрешното кафе. От кухнята се дочуваше потракване на съдове и съскането на тенджерата под налягане, където вероятно се вареше шкембето. Само че днес нямаше да закусвам, имах стотинки точно колкото за едно кафе. Очертаваха се гладни дни, хем цяло лято бях за рапани с Гърчето и уж вадехме добри пари, а къде изтекоха – нямам представа. Добре, че все пак успях да си купя някоя дрешка, защото зимата не е много далеч, лошо нещо е зимата, не е за сиромаси.
Няма да закусвам, но със сигурност ще вечерям, цигари ще си купя и някоя водка ще ударя. Снощи се спазарихме с Липованеца да изчистя и стифирам леферените му мрежи, даваше по три лева на мрежа, но аз не се съгласих, бяха бая натоварени с мърша, трева и миди, бурята ги бе търкаляла няколко дни по морското дъно. Накрая се разбрахме за по пет лева на парче, Липованеца имаше двадесет пострадали мрежи, така че щях да изкарам стотачка за няколко дни, а за тази вечер обеща да ми даде тридесет кинта капаро. Ако някой си мисли, че това е лека работа, значи няма хабер от света, само този, който си е разкървавявал ръцете с насукани месинени мрежи, на места издути като торби, пълни със стотици килограми черна мида и мъртва, разлагаща се и воняща риба, само той може да ме разбере. Липованеца си бе надвил на масрафа и не се занимаваше с такава мръсна работа, но инак е точен, и друг път съм му бачкал, миналата година цяла пролет бях за калкан с него и с онзи пияндур Асен, добри пари изкарах. Даже ме пусна да спя в бараката му, но като приключихме с калкана, ме разкара и самият той се нанесе в нея, нещо се сдърпал с жена си. Ето това ми е на мене големия проблем – цял ден съм между хора, но като мръкне, няма къде да се свра. И така вече две години. Лятно време както и да е, много не му мислех, капитан Чико ми бе дал един стар и степан дюшек, и спях на кърмата на мауната под открито небе, зяпах звездите, от време на време отпивах от бутилката, докато не я пресуша, сетне я хвърлях зад борда, чувах я как цопва във водата, загръщах се с шубата и затварях очи. Кофти беше само като завали дъжд – тогава се свивах под навеса на дърводелната между талаша и разни чамови парчетии, котките цяла нощ шетаха около мен, а Цезар ме препикаваше по няколко пъти на вечер, за да ми напомни кой е господарят тук.
Едва от една седмица насам си имам собствен дом и съм толкова горд с него, сякаш става дума за царски палат, а не за каталясала каравана без врата и прозорци. Докара я Анжело, дето има работилница за бетонни блокчета, захвърли я зад стената на цеха си, в сянката на двете тополи, а на мен очите ми останаха в нея. Изпушихме по цигара с Анжело, поседнали на стъпалата на караваната, поприказвахме си, сетне се прехвърлихме в “Камъша”, където продължихме задушевния си разговор и от дума на дума отворихме приказка и за караваната. Отначало Анжело не щеше и да чуе за евентуална продажба на такова бижу, твърдеше, че вече нямало такива каравани, солидна изработка била тя, тая каравана, немска работа, нищо че изглеждала неугледна, като се постегнела, щяла да стане каравана за чудо и приказ. Пихме по няколко ракии и Анжело взе да омеква, защото все аз черпех, след петата ракия притвори доволно очи и започна да глади голия си корем, зиме и лете огромният му търбух бе винаги заголен, а тениската – навита под увисналите му цици, започна да се щипе по гушата, докато слушаше вдъхновената ми реч и накрая кандиса. Спазарихме се за сто лева и да почерпя по още една ракия. По-късно научих, че тази тлъста свиня ме е преметнала, защото същата сутрин купил караваната за петдесет кинта от някакъв мангал, който цяло лято събирал мида в езерото, но след края на сезона решил да се прибере в родния си край някъде във Видинско.
Чувствах се като новодомец, комуто току-що са връчили ключовете от луксозен апартамент. Едва изчаках да съмне и хукнах към караваната, като помъкнах със себе си и целия си багаж, тоест степания дюшек, шубата и една чанта с дрехи, сърцето ми бясно тупкаше, а животът изведнъж ми се видя прекрасен. За пръв път от две години насам ме споходи сладкото усещане, че не съм бездомник, че вече си имам една малка, но прекрасна бърлога, имам покрив над главата си… Бях позабравил това чувство след четирите години затвор и последвалите месеци на Острова, където, като оскубан и мърляв помияр, се чудех къде да си завра главата, заедно с това у мен започна да се надига и позабравеното напоследък чувство за достойнство, израствах сам в собствените си очи – че как, ами че аз вече си имах моите няколко квадрата жилищна площ, имах мое лично пространство и малко от малко заприличвах на останалите хора. Интересно, уж сам избягах от цивилизования свят и не исках да имам нищо общо с него, а сега изведнъж ми се прииска да приличам на човек. При това с развито чувство за достойнство, да умреш от смях.
Възторгът ми леко помръкна, когато влязох в караваната и я огледах внимателно; както вече споменах, прозорците бяха строшени, а вратата – изкъртена, сгъваемата масичка под прозореца също висеше изкъртена, на едната стена прекрасната облицовка бе срязана с ъглошлайф, а по всичко личеше, че новото ми жилище доста време е било използвано за кенеф. Явно мангалът от своя страна също бе преметнал Анжело, не е възможно да е живял в подобна кочина. Това обаче не ме обезкуражи, изринах и изхвърлих боклука, като на няколко пъти едва не повърнах от вонята, сетне поисках кофа, парцали и метла от Анжело, до обед търках и мих, изразходвах цялото си шише с препарат за миене на съдове, с което иначе карах цял месец, сетне заковах масичката, поседнах на изпросената от Анжело табуретка и с треперещи от умора пръсти запалих цигара, всмукнах дълбоко от магията и притворих блажено очи. Стоях около час така и палех цигара от цигара, слушах джавкането на кучетата отвън, някак далечно и приглушено, което проникваше през стените на жилището ми, полази ме чувството на задоволство, че отсега нататък нито едно от тях нямаше да има честта да ме препикае, докато спя.
Хвърлих фаса и станах, леко засрамен от мечтите си. После с една летва взех мерките на прозореца и отново се завъртях край Анжело, който дремеше пред входа на бараката си. Беше се излегнал в омазнения шезлонг, накацан от мухи, вирнал голото си шкембе срещу есенното слънце. Не остана доволен, дето го събудих, та се наложи да ходя до “Камъша” за бира, сетне Анжело дълго се прозява, като от време на време отпиваше от бирата, чешеше вълнясалите си гърди и се мръщеше, накрая все пак се разсъни дотолкова, че се надигна с пъшкане и тежко се запъти към склада, а аз се повлякох след него. Анжело дълго мърмори и се тутка вътре, като споменаваше нечия майка, по едно време събори нещо и ядно изпсува, сетне поутихна и най-накрая с пухтене се измъкна от фургона, като мъкнеше след себе си стара балконска врата, а аз с радост установих, че стъклата й са здрави. Анжело дотолкова се бе уморил от това усилие, че седна на чукана пред склада, а аз хукнах към кръчмата за бира. Сетне, докато си пийвахме от бирата, Анжело с изплезен от усърдие език изряза стъклата по мярката, аз пък през това време непрекъснато му благодарях и го наричах “хазяин”, което много го кефеше. Сетне ми сложи в една празна кофичка от кисело мляко малко маджун и ми нареди да се пръждосвам, като не забрави да ми напомни, че му дължа една ракия и довечера ще ме чака в “Камъша”.
Поставих стъклата, едното дойде с няколко милиметра по-тясно, но това не ме притесни особено, сетне криво-ляво ги маджунисах и изведнъж бунгалото придоби обитаем и някак уютен вид, а когато разстлах дюшека в единия ъгъл, после закачих шубата на гвоздея над импровизираното легло и сложих цигарите и запалката върху масичката, бунгалото вече изглеждаше така, сякаш от памти века в него са живели почтени хора.
Тази първа нощ не мигнах от вълнение. Чак на зазоряване, когато в просъница дочух паткането на ифата на Дели Андон, постепенно се унесох в дълбок и спокоен сън, което не ми се бе случвало от много отдавна. Заспах с надеждата, че тази нощ, или по-скоро утрин, за пръв път от много време насам няма да сънувам онова седемгодишно момиченце, което приличаше на ангелче и се наричаше… как ли се наричаше, наистина… ах, да, Валя се наричаше.
Последната мисъл, която ме споходи, преди да заспя, беше, че днес непременно трябва да скова някаква врата. Защото къща без врата не е къща.

Островът бе парче земя, заключено между стария канал на север и новия канал на юг, на запад граничеше с езерото, а на изток бреговете му се миеха от морето. Единственият път, който го свързваше с града, бе подвижният мост над стария канал, построен от германците преди войната, а през седемдесетте един пиян руски капитан го отнесе с кораба си. Сетне набързо вдигнаха новия Аспарухов мост, а стария го закрепиха криво-ляво, но вече напълно неподвижен и обречен, и единственото му предназначение бе да осигурява достъп до Острова.
Отдавна не работеха малките предприятия и работилници, заглъхна някак Острова, опустя. Затвориха електроцентралата, мангалите ограбиха оборудването и всичко, което можеше да се открадне, същата съдба сполетя и останалите постройки – зейнаха черни и грозни входове без врати и прозорци, щръкнаха голи бетонни колони, керемидите отдавна бяха отнесени с циганските каруци, покривите бяха съборени, а гредите и тухлите потеглиха след керемидите. Сякаш пожар бе горил Острова след опустошително земетресение. Навремето тук работеха стотици хора, идвал съм като хлапе да ровя с останалите дечурлига из купищата отпадъци на “Вторични суровини”, където винаги можеха да се намерят разни интересни неща. “Родопа” работеше с пълна сила и разнасяше отровната си екарисажна воня над Острова, по канала плаваха кораби, които мостът акуратно пропускаше, като изправяше снага към небето. Сякаш и риба имаше тогава, помня претоварените рекета, които се прибираха от морето, последвани от орляци грачещи и вечно гладни гларуси, помня и низовете чироз пред рибарските хижи, и качетата с осолен паламуд, които вече са далечен спомен.
Сега на Острова живеят излишните – такива като мен. Хора без паспорт, без акт за раждане, без егене. Хора анонимни, от които никой не се интересува, хора без минало, без настояще, а за бъдеще и дума не може да става. Живеем ден за ден. Всички до един – провалили се в живота, всички сме избягали от нещо, за което не искаме да си спомняме и никога не говорим. Всички сме алкохолици, изглеждаме отвратително и миришем лошо, презират ни даже и рибарите, повечето от които също са алкохолици, но те, за разлика от нас, си имат домове и семейства. Дори онзи шкембест пияница Анжело се разграничаваше от нас. Впрочем ние също се отбягваме един друг, през тези две години на Острова видях десетки хора като мен, но не се сближих с никого от тях, инстинктивно ги избягвах, а и те не изгаряха от желание да общуват с мен. Всеки от нас се бе заключил в себе си и си носеше срама. Подозирам обаче, че повечето бяха претръпнали и им беше все едно дали утре ще се събудят.
Това състояние ми е до болка познато, изпитвах го цели четири години, докато бях в затвора, а и все още го изпитвам понякога. От време на време желанието ми за живот се пробужда, но от това болката много често става още по-непоносима.
Само на няколко километра от центъра на големия град живееха хора, които вече никой не помнеше, дори и майките им, ако имаха такива, ги бяха забравили. На практика те не съществуваха, защото не фигурираха в никакви списъци и един ден щяха да угаснат, сврени в някоя дупка, щяха да ги открият, чак след като се разнесе зловонната миризма на разлагаща се плът, щяха да се чудят кои са, защото никой не знаеше истинските им имена.
Тези хора имаха само прякори.

Така и не сколасах да скова някоя по-прилична врата на караваната, уж временно кръстосах две дъски на входа, а пък вече цяла седмица не ми остава време да измайсторя тъпата врата. Душата ми изкара Липованеца с проклетите си мрежи, работата се оказа по-тежка, отколкото си мислех, и бях готов да се откажа още в началото, но той изглежда се усети и ми изпрати Мазния да помага, освен това обеща, че на финала ще има два литра домашна ракия с подходящо мезе. На Мазния повече не му трябваше.
Разпъвахме мрежа след мрежа на поляната зад цеха на Анжело, в сянката на тополите; първо трябваше да се изтърсят торбите с черна мида, образували се от насуканите въжета, късахме с ръце меката и ужасяващо смрадлива удавена риба, която по никакъв начин не можеше да се извади цяла, тази риба на всичко отгоре бе гарнирана с кафяви и лигави водорасли, които упорито се държаха за мрежата и много трудно се отделяха, пипкава работа, отвратителна работа, а около нас се носеше такова ухание, щото котките ни заобикаляха отдалеч. Напредвахме метър по метър, бавно и сигурно, и може би щяхме да свършим по-бързо, ако Мазния не се напиваше по няколко пъти на ден. Започваше още от сутринта, не би могъл да си върже обувките, ако не удари сто грама, едва тогава ръцете му преставаха да треперят, видимо се съживяваше, а в очите му се появяваше разум. Дотук добре, но ако удари още сто грама, изпадаше отново в състоянието си отпреди първата стотачка, тоест превръщаше се в безмълвен паметник и ставаше напълно безполезен. Нямаше повече от тридесет и пет години, беше ми споменавал, че има жена и син, които отдавна не е виждал, но не ми се вярва много. Капитан Чико твърдеше, че Мазния никога не е имал паспорт, така че за брак дори е смешно да се говори.
Не му разрешавах да пие, докато бачкаме, но Мазния бе невероятно изобретателен. Винаги имаше по няколко плоски шишенца, които криеше в многобройните си и бездънни джобове, в някой храст, или пък зад кофата до бараката на Анжело, и все дебнеше да се заплесна за малко, та да надигне шишето. Колкото и да внимавах, той все пак успяваше да го направи няколко пъти, което му бе напълно достатъчно, започваше да плете крака, да плямпа безспирно, лъжеше и се хвалеше, говореше интелигентно и определено не ставаше за работа, малко след това започваше да фъфли и погледът му придобиваше обичайния си стъклен израз, а аз го гонех да дремне малко, за да дойде на себе си.
На няколко пъти капитан Чико минаваше покрай нас и се интересуваше как върви работата, като не пропущаше да направи някоя хаплива бележка по адрес на Липованеца, когото той ненавиждаше. Веднъж дори приседна на сянка върху обърнатата кофа, запали цигара и внимателно ни загледа как работим. Само от време на време ни даваше съвети – кратко и лаконично, което ме изнервяше. Дума няма, капитан Чико е абсолютен професионалист и един от най-вещите мъже в занаята, но тази му черта непрекъснато да съветва и да налага мнението си, бе доста противна. Той по принцип спореше за всичко, независимо от това за какво става дума, и винаги бе прав, дори ако черно на бяло му докажеш противното. А ако не си съгласен с него, дълго време можеше да ти се сърди. Можеше дори да измисли някоя гадост за тебе и да я разпространи между рибарите, а после искрено да ти съчувства, да се тюхка и да кълне тоя гад, който е измислил тази мръсотия и е опетнил името на честния човек. След като се нагледа до насита на работата ни, стана, изсекна се с два пръста и рече, че тия дни смятал да направи първа проба на фустанела, спомена, че “циганката” бая наедряла вече и заприличала на паламуд, та ако съм искал, щял да ме вземе да помагам. Ела довечера в “Камъша” да поговорим, завърши той, заеби тия скапани мрежи, нека онзи мръсник сам да си ги чисти, ти си мъжко момче и по ти приляга мъжка работа, а мястото на мъжете е в морето.
Признавам, че предложението на капитан Чико ме поласка и зарадва. Бачкал съм с него и го познавам добре, хитрец е капитан Чико и си разбира от работата, винаги съм изкарвал добри пари с него. Сритах Мазния да става, сетне, след като той удари една дълга и съживителна глътка, го пребърках и му прибрах всичките шишенца, въпреки протестите му. Душата ти ще извадя, рекох му, но до довечера трябва да свършим с тази мръсотия. Мазния ме изгледа накриво, но все пак се залови за работа, помрачнял като градоносен облак, чак привечер, когато останаха десетина метра от последната мрежа и забелязах, че започва да трепери и да се поти, му разреших да удари още една глътка.
Пренесохме касите с количката до двора на Липованеца и ги вкарахме в склада му, сетне дълго се мих и търках със студена вода на чешмата, пръхтях от кеф, сапунисвах тялото си, чисто гол насред опустелия двор, където само Цезар ме наблюдаваше апатично. Когато се подсуших и облякох чисти дрехи, Мазния вече се беше насвяткал и спеше в талаша пред дърводелната.
Съвсем се бе стъмнило, когато влязох в “Камъша”, обикновено по това време кръчмата е полупразна, само на масата до вратата дремеше някакъв пияница, когото не познавах, а в дъното забелязах Анжело и капитан Чико, които оживено спореха нещо. Анжело се чешеше по голия корем и въртеше глава в знак на несъгласие, като едновременно с това бърчеше неразораното си чело, а Чико гневно ръкомахаше и пръскаше слюнки.
– Кажи му – обърна се към мене капитан Чико, – кажи му на тоя пундек, че ще му хакна някоя… Кажи му колко паламуд вдигнах за една вечер през деветдесет и осма.
– Не знам – седнах на масата, – тогава още не бях дошъл тук…
– Така ли – изненада се капитан Чико, – виж ти… Ама поне си чувал, нали?
– От теб знам, че става дума за около осемстотин килограма – рекох.
– Чу ли бе, пундек – изрева от възторг капитан Чико, – аз на кого разправях, а? Цяла нощ, и до пладне на другия ден, не можахме да изчистим мрежите, събудих среднощ сума ти приятели да идват и да помагат, сигурно съм раздал стотина килограма на помагачите, тях изобщо не ги броя…
– Петстотин кила – рече Анжело с гъгнивия си и малко женствен глас, – осемстотин кила имаше Дели Андон, а пък ти – петстотин.
– Ще го убия – почервеня капитан Чико и кипна не на шега, – дръж ми ръцете, щото ще го убия, че как Андон ще се мери с мене бе, юрдек, че той през живота си не е хващал толкова риба, колкото аз за една нощ…
– Не знам – упорито повтори Анжело и отпи от мастиката, – не знам кой колко е хващал, защото не съм помирисвал от паламуда и на двама ви, но нея вечер Дели Андон имаше осемстотин кила, а ти – петстотин.
– Нарочно ли го правиш – тихо промълви капитан Чико, а очите му заплашително се присвиха, – кажи де, нарочно ли ги приказваш тия, цяла Варна знае, че през онази нощ аз вдигнах осемстотин кила наведнъж, цяла Варна знае, че аз съм царят на паламуда…
– Може и да знае – каза нахакано Анжело, макар че явно се притесни от пламъчетата в очите на капитан Чико, – ама само от тебе съм го чувал.
Настана кратко и напрегнато мълчание, а аз използвах случая, за да стана и си взема водката от бара.
– Да си пиян – вече спокойно каза капитан Чико, като не снемаше поглед от Анжело, – не си чак толкова пиян, виждал съм те и насран… Запомни го от мен – нито Дели Андон, нито Липованеца, нито който и да е друг може да се мери с мене…
– Не знам – за трети път изказа съмнение Анжело, – но снощи Липованеца направи проба и имаше двадесетина риби, видях ги с очите си. Ти колко риби имаше?
Това вече бе явна несправедливост, защото Анжело много добре знаеше, че вчера Чико цял ден бе в кръчмата и не беше мърдал от нея.
Капитанът удари по масата с железния си юмрук с такава сила, че от уплаха Данчето изтърва някаква тенджера в кухнята, а аз нервно подскочих. Само Анжело не успя да реагира и продължи да си гали голия корем.
– В гъза ти ще я натикам аз моята риба – с омраза прошепна капитан Чико, – още тази нощ ще я натикам в тлъстия ти гъз. Кире, ставай, тръгваме!
– Къде бе – едва не се задавих с водката си аз.
– На фустанела – изрева капитан Чико, – веднага тръгваме, има време още. Вземи цигари от Данчето, и бира вземи, аз отивам да запаля двигателя…
– Я не се впрягай – рекох му примирително, – остави го тоя… Цяла Варна знае кой е царят на паламуда, къде ще ходим в тая тъмница…
– Тръгваш ли с мене, или оставаш с тоя пундек?
Беше станал прав и трепереше от гняв, висок и силен, стискаше огромните си и ожулени юмруци, и мяташе зверски погледи към стъписания Анжело.
– Мъж ли си, или и ти си пундек – настоя капитан Чико и се приготви да тръгва, – идваш ли с мен?
– Идвам, разбира се.
– В гъза му ще я натикам аз моята риба, та да я помни цял живот.
За десетина минути натоварихме касите и шамандурата, хвърлихме по някоя връхна дреха в мауната, капитан Чико запали двигателя и провери горивото, докато аз наливах прясна вода в тубата. Сетне капитанът с бърза крачка се върна в бунгалото, сложи в една торба парче салам и един хляб, нарами кожената чанта, в която държеше документите и джипиеса, увери се, че има достатъчно цигари и заключи вратата.
Точно в осем без десет отлепихме от моста и мауната запърпори по отледалните води на канала, които отразяваха озъбената луна.
– Ще се отворим малко от Галата – извика капитан Чико от кърмата, – моля се на бога да хванем поне една риба, та да му я натъпча в задника на онзи педераст.
Побързах да навържа мрежите, докато сме още в пристанището и корабите на кея хвърляха достатъчно светлина, пробвах мигалката на водещата шамандура, колкото да се убедя, че е наред, проверих още веднъж възлите, сетне се опънах на баша и запалих цигара, като отбелязах наум, че капитанът все пак не е толкова луд и качихме само около четиристотин метра фустанела. Това показваше, че не е съвсем пиян, защото, ако беше фиркан до козирката, с положителност щеше да натовари всички каси, което означаваше километрова фустанела и дълги часове робски труд. Откак познавам капитана, не съм го виждал никога пиян, макар че започваше да пие още преди пладне и продължаваше със завидно темпо до вечерта, никога не можех да съм сигурен на колко питиета е, не съм виждал човек, който да носи толкова много. Обичайното му състояние бе на един вечно подпийнал и разговорлив добряк, който обичаше да се майтапи с всички, обичаше да приказва, особено ако случи на търпелив слушател, подозирам и че леко послъгваше, но все пак в границите на допустимото. С времето успях да схвана и някои не съвсем приятни черти в характера му, но се налагаше да го приемам такъв, какъвто го бе създал господ, защото не рядко си вадех хляба покрай него. Вече бях прозрял, че капитан Чико е един доста хитър, много често потаен и невинаги почтен човек и партньор, но като се изключат тези му кусури, инак бе приятен събеседник и добър другар в морето. Освен това винаги съм бил сигурен в уменията и способностите му, капитан Чико е рибар от дете, наследил е занаята от баща си, а пък той – от своя баща.
Отминахме фара на вълнолома и капитан Чико поведе мауната с твърда ръка право на изток, предполагам, че ще се насочи към поворотния буй и от там ще се спуснем на юг, ако, разбира се, течението е благоприятно. Морето е тихо и спокойно, към девет ще сме на буя, докато пуснем фустанелата ще стане девет и половина, от опит знам, че капитан Чико изчаква не повече от час и половина и започва да вдига, ако няма риба, или пък вече е мъртва, продължава докрая, прибира мрежите в касите, пали и се прибира. Но ако първите риби са още живи, набързо ги обира и връща фустанелата обратно в морето. Живата риба подсказва, че тя сега набива и мрежата здраво работи. Изчаква още половин час, време, през което изпушва три цигари и вече окончателно започва да вдига фустанелата. Така че нямаше начин да се приберем на брега преди два след полунощ.
Хвърлих поглед към кърмата и видях святкащото огънче на цигарата му. Предполагам, че все още е бесен, макар и поизтрезнял, а вече може и да съжалява, че си наруши рахатлъка. Познавам тези му състояния, не му е за първи път, в такива моменти ставаше кисел и мълчалив, а за какво си мислеше, само един господ знае.

Както и предполагах, подминахме буя, след една миля капитан Чико изгаси двигателя и легнахме на дрейф. В далечината стъклено блестяха светлините на града. Чико внимателно пусна шамандурата с мигалката, задържа около половин минута, за да се опъне въжето, сетне се прекръсти и рече: „Хайде, да е хаирлия, дай, господи, берекет!”, отпусна въжето, цопнаха първите халки във водата и бързо поеха към дъното, но далеч преди да го стигнат, яките мантари изпънаха мрежата, която плавно потече след лодката, а течението ни понесе на юг. Мантарите светлееха на повърхността на кротналото се море като звездна опашка, губеха се в далечината и само мигалката ни показваше точката, от която бяхме тръгнали. Нощното море е неописуемо, ако човек не го е виждал, значи е пропуснал нещо неповторимо в живота си, нещо, което не може да се разкаже с думи, много пъти през тези две години съм изпитвал магията му, полегнал в лодката и вперил поглед в изумително пъстрото небе, дочувах плискането на вълните и ме обземаше някакво странно спокойствие, някак смътно познато от времето, преди да загубя едно малко момиченце… как се казваше това момиченце… ах, да, Валя се казваше… хубаво име… хубаво момиченце…
След двадесет минути фустанелата се опъна и завъртя лодката с носа на север и едва забележимо задрейфахме на юг. Капитан Чико здраво върза въжето, сетне простря шубата под задника си и се намести на една страна. Сетне светна с фенерчето и погледна часовника си.
– Девет и петнадесет – рече Чико и запали поредната цигара, – в десет и половина вдигаме.
Бил съм много пъти с него на нощен риболов и винаги сме си прекарвали приятно, макар че паламудът е проклета риба, обикновено се активизира в лошо време, ако е тихо и спокойно, хич не го търси, кой го знае къде е отпрашил, а тази вечер бе точно такава, което още повече вкисваше капитан Чико, който сигурно си даваше сметка, че ще се приберем с празни ръце и това допълнително го изпълваше със злоба към онази свиня Анжело. Друг път си пийвахме от ракийката и сладко-сладко си приказвахме, капитан Чико си припомняше отминали случки от рибарския си живот, които винаги бяха свързани с големи негови успехи и гигантски риби, а сега пушехме и мълчахме, само Чико опипваше от време на време въжето, за да се увери, че си е на мястото, или се надигаше и се вторачваше в далечината, колкото да се убеди, че мигалката си върши работата както трябва. Утре непременно трябва да скова вратата, помислих си през дрямка, срамота е къща без врата, то не че имаше нещо кой знае какво вътре, но куче може да влезе, беля да стори… Че каква беля, засмях се на хрумването си, ама че го измислих, килима ли ще изцапа, телевизора ли ще събори, или пък пианото ще препикае… Капитан Чико отпи от шишето с ракия и мълчаливо ми го подаде, но аз отрицателно поклатих глава. Никога не пия на море, само от време на време близвам, колкото да не обидя капитана. Виждал съм удавени пияници. Никак не изглеждаха добре. Това правило не важеше за капитан Чико, просто защото той никога не се напиваше. Или поне не му личеше.
Капитан Чико ме раздруса здраво и аз отворих очи. Изглежда съм задрямал.
– Хайде, вдигаме. Няма файда да киснем повече тук. То, ако има нещо, ще проличи.
Отвърза въжето и хвърли края му в касата.
– Обирай халките – нареди той, – другото го остави на мен.
Напъна въжето и изправи лодката, която се бе завъртяла леко, изду мощните си рамене и мауната бавно потегли на север. Блеснаха отново мантарите, чернееше фустанелата пуста и грозна, трупаше я капитан Чико в касата пред краката си и мълчеше. Аз вършех същото с долната яка и пусках оловните халки в друга каса, топеше се мрежата метър след метър, все така празна, и вече и на двамата ни бе ясно, че в тази нощ, край този бряг, нямаше кьорава риба.
Почти бяхме преполовили фустанелата, когато долу, в дълбоката тъмна вода блесна риба, трепнах от изненада, след няколко секунди капитан Чико мълчаливо я освободи и я хвърли в приготвената каса, редовна е, изкашля се той, сетне отново напрегна мускули и продължи да работи, а аз обнадеждено се взирах в морето, докато механично обирах халките и ги пусках в краката си. Привиждаха ми се блестящи, синкави и тлъсти паламуди, които, наредени във върволица, идват към мен от дълбините на морето, а след тях присветват други, току-що уловени, още живи и силни, преживявал съм го десетки пъти и всеки път все по-вълнуващо, очите ми изтичат от напрежение, опитвайки се да проникнат в черната бездна, пулсът ми се учестява и ушите ми писват от повишения адреналин, мярвам за миг хищната усмивка върху лицето на капитан Чико, потресаващо надменна на бледата светлина на луната, самоуверен е капитанът, когато мрежата натежи в ръцете му, когато зърне дебелото сребристо черво от мятаща се риба, която ловко прехвърля в лодката, а тя бясно потропва в касата, гали слуха му и удвоява енергията му. Но тази нощ в мрежата ни попаднаха само четири риби.
Шамандурата с мигащата светлинка се чукна в борда на мауната, капитан Чико се наведе и я вдигна. Сетне смести касите с фустанелата на носа така, че да не пречат, хвърли брезентовите ръкавици върху тях и мълчаливо се прехвърли на кърмата, видях как присветна цигарата му, сетне моторът мощно изрева, капитанът полегна върху руля, натисна го с тялото си и пое курс към фара на Галата.
Опънах уморените си крака и също запалих цигара, сетне се загледах в мъртвата риба, взех една в ръце – още топла и твърда, хубава риба, плътна, сигурно имаше килограм. Прав е капитан Чико, време е да се правят проби, тази вечер може да я няма, утре също, а в други ден току-виж се завъртяла, по това време на годината трябва да си всяка вечер в морето, дано само малко да даде време, да подухне от североизток, да вдигне вълна и да поразбута морето. Такава е нашата работа, много често безнадеждна, както тази вечер, но има и хубави дни, а понякога и големи удари – само за няколко часа може да изкараш толкова пари, с които да преживееш цяла година. Миналата есен Липованеца вдигна наведнъж триста килограма лефер, скъпа риба, рядка, не като паламуда, и си купи нова кола. Мисля си, че капитан Чико от тогава го намрази, не искаше да признае, че сам си е виновен; когато надвечер Липованеца натовари касите с мрежите на лодката си и се отправи към морето, Чико, който пиянстваше от сутринта с приятели, изпрати Липованеца с подигравателни подмятания и обидни реплики. А Липованеца си пусна мрежите и след два часа се прибра на брега. Капитан Чико продължаваше да се весели. На другия ден, докато изтрезняваше, кисел и начумерен, Липованеца се прибра с триста килограма лефер.
Минаваше един след полунощ, когато застанахме на моста и капитан Чико изгаси двигателя. Вързахме набързо лодката и докато аз още намествах един поддал и увиснал кранец, Чико скочи на моста, нарамил вечната си кожена чанта.
– Вземи рибата и ела с мен – нареди ми той, – искам свидетели. Да не каже сетне някой, че капитан Чико си измисля.
Цезар се появи на моста, като дружелюбно помахваше с опашка и се потъркваше в капитана, но последният му тегли такъв зверски шут, че животното изквича и полетя във водата.
– Хайде – подкани ме повторно Чико, – остави тая гума, утре ще оправим всичко. Отиваме на гости, Анжело сигурно с нетърпение ни очаква. Да не си играем с нервите му.
Едва смогвах да крача заедно с него, свихме покрай “Камъша” и се насочихме към бараката на Анжело. Кучето ни усети отдалеч и залая.
– Млъквай, че го турям на чорбаджията ти, ха – кресна му капитан Чико.
Овчарката съвсем полудя и се силеше да скъса синджира, за миг ми хрумна, че кучето изобщо не си дава сметка с какъв късмет е родено, защото, абсолютно убеден съм, че ако се скъса и ни налети, капитанът просто ще го удуши.
В бараката светеше и се чуваше звука от телевизора, не е изключено Анжело да е заспал, без да го изгаси.
– Отваряй, мършо – задумка Чико по вратата, а бараката се разтресе, – отваряй, свинско черво продънено, капитан Чико ти идва на гости, армаган ти носи…
Издърпа рибата от ръцете ми и срита вратата така, че вътре осветлението премигна.
Анжело се показа сънен и уплашен, звереше се в тъмнината и сякаш не можеше да влезе в час.
– Значи не си виждал рибата на капитан Чико, а – тържествуващо размаха мъртвия паламуд капитанът, – сега ще я видиш, гиди, свиньо крастава, ще я видиш, още ще я почувстваш. Сваляй гащите!
Макар и пълен, и разплут, Анжело беше силен мъж, сигурно имаше около сто и тридесет килограма, опита се да отблъсне Чико с големия си корем и с изненадваща повратливост почти успя да му се изплъзне, но капитанът го спипа с железните си ръце, стисна го в мъртва хватка така, че на дебелака май му спря дишането, защото лицето му се наля с кръв, а очите му изскочиха.
– Ще я почувстваш – хриптеше капитан Чико, докато му събуваше гащите, – ох, как ще я почувстваш, цял живот ще помниш рибата на капитан Чико.
– Помощ, бре, хора – пищеше и се извиваше в ръцете му Анжело, – абе тоя е луд, бе… Кире, помогни ми бе, братко, не гледай така… Караваната ти подарих, стъклата ти изрязах, така ли ми се отплащаш…
Лъсна дебелият му задник на лунната светлина, капитан Чико високо и радостно се засмя, сетне плясна млечно белия задник с рибата, разтърка я хубаво между бузите му, отново се засмя и я захвърли вътре в бараката.
– Утре да си я изпечеш за обяд – рече капитанът, като дишаше тежко, – и повече да не съм чул, че не си ял риба от мен. Имах намерение да ти я натикам в задника, но нейсе, от мен да мине. Аз съм добър човек.