МАЙКА
На излизане от гората, бай Филип чу изплашен вик. Докато да свали пушката си, едър вълк пресече пътя и потъна между дънерите. Ловецът видя само, че има отпуснато виме и носи нещо.
Той се спря. Зимъс на няколко пъти вълци нападаха селото. Ловците направиха хайка и ги прогониха. После се заговори за нови пакости. И ето сега - вълчица! Да я проследи? Щом усети, ще мине само под пушката му, ала ще го отведе далеч от рожбите си. А по това време вълчетата са вече големи и трябва първо те да се очистят.
Рано на сутринта бай Филип напусна селото с патрони за вълци и два дни напразно кръстосва гората. Вълчицата беше потънала в земята. Втората нощ се случи светла, като ден.
Ловецът се скри високо в клоните на едно дърво. Под него беше забелязал нещо като пътека. Към среднощ усети стъпки. На отсрещната полянка изскочи вълчицата, подуши жадно въздуха и веднага изчезна.
Бай Филип осъмна радостен. Той отиде в село, взе другар и, въоръжени с малки секирки, двамата се върнаха на полянката. От нея под храстите и пълзящи растения, водеше тесен тунел. Напълниха пушките, изобиколиха и излязоха пред самотни скали, целите в бурен, едра коприва и сплетен къпинак.
Заиграха секирките и ловците излязоха на друга полянка, затулена отвсякъде. По нея се бялнаха оглозгани кости. На пръсти приближиха основите на скалите, откриха входа на леговището и надникнаха.
Не се виждаше нищо. Обиколиха и намериха още една дупка. Към нея лъхаше слаб ветрец. Натъпкаха я със суха шума и драснаха кибрит. Пламъкът полази навътре. От входа почна да излиза лют дим. Чу се жално квичене и на полянката изскочиха три замаяни вълчета.
Хвърлиха се да ги хванат, ала вълчетата яростно захапваха всички. Най-после бай Филип натисна две в чантата си. Другарят му улови третото и двамата забързаха за село.
Зверчетата квичаха и късаха чантите. Хората ги блъскаха немилостиво, докато ги укротиха. Така ги отнесоха и цялото село се струпа да ги види. Малките бяха сивожълтички, също като кученца, с остри муцунки, дълги коремчета и рунтави опашчици.
При вълчетата дойде и дядо Гочо. Той ги огледа и заклати глава:
- Слушай, Филипе, не бивало да ги закачате. Ако пък сте решили да ги затриете, най-добре било там да сторите това.
- Че защо, дядо Гочо? - попита усмихнато бай Филип.
- Не е добре и за домашните ти, и за стоката, гдето сте разгневили майката. Ще ти напакости! Така да запомниш!
- Хайде де! Отгде пък ще знае кой ги е взел?
- Тя ли? Знае, знае. Деца й са. Кръвта ще я доведе - завърши дядо Гочо тъжно.
Никой не повярва на думите му.
Надвечер бай Филиповият другар взе своето вълче и си отиде. Бай Филип изкопа в кошарата дупка, огради я отвсякъде с плочи и затвори вътре зверчетата. цялата нощ кучетата стръвно нападаха около кошарата. Вълчетата мълчаха или не се чуваха от лая.
През деня, щом бай Филип пръсна кучетата, из каменната дупка, отначало тихо, а после все по-високо и жално се понесе треперливо квичене. Входът беше затиснат с тънка плоча, която се махваше лесно. Бай Филип отвори и посегна да извади малките на слънце, но вълчетата му отплатиха с острите си зъбчета, свиха се в ъгълчетата и не накусиха ни вода, ни месо, нито нищо…
Нощта завари бай Филип в гората, на едно дърво пред леговището. Искаше да пречисти майката. Беше валяло. Луната ту се скриваше и позлатяваше краищата на тежките небесни завеси, ту се усмихваше, като умито момиче и огряваше входа на вълчето леговище.
Тихо. Съвсем рядко писваше нощна птица, изпукваше суха съчка или прошепваше вятърът. И изведнъж от дупката излезе вълчицата. Тя кукна на полянката и забравила всичко, зави с пълен глас.
Майката плачеше неутешимо за своите деца…
Луната потъна в нов облак. Бай Филип бързо се прицели и стреля. Гората трепна изплашено, ала от полянката не долетя викът на ранено животно. Може би ръката беше мръднала, или тъмнината беше измамила стрелеца. Куршумът беше пожалил сиротната майка.
Другата нощ тя не дойде.
Бай Филип чака до съмнало, отиде на село и намери едното вълче умряло.
Същият ден другарят му се оплака, че и неговото умряло от мъка и глад. Бай Филип реши да храни останалото насила и да го опитоми. Постла дебело леговището му, взе го вкъщи, целия ден му топи муцуната в мляко и го изнесе вън чак надвечер.
През нощта неочаквано всичките кучета от махалата завиха тревожно. Хората се размърдаха, засвяткаха с фенери. Бай Филип се събуди, скочи и грабна пушката си. Тъкмо излезе на двора, по улицата се загърмя. Отвсякъде завикаха:
- Вълк, ууу-у-у-ууу! Вълк, вълк!
После всичко затихна. Вълкът беше профучал край бай Филипови и излязъл на полето. Хората се събраха на купчинки и заприказваха в тъмното. Вълкът влязъл в долния край на селото и не гледал ни кучета, ни плетища. Тръгнал от двор на двор, ала не нападал. Спирал на средата на двора и тихо и жално виел. Щом го притиснели отвсякъде, скачал в другия двор и там повтарял същото…
- Вълчицата е. Децата си дири. Пак ще дойде! - рече дядо Гочо.
- Нека дойде. Ще ги намери - закани се бай Филип.
На другия ден приказваха само за вълчицата. Много хора почнаха да осъждат бай Филип.
Селото замръкна нащрек.
Къщата на бай Филип беше на горния край. Тъкмо там от рано почнаха да лаят кучетата. Бързо техният лай се сля в непрестанен вой. Ловецът се скри до плетарката, в която беше леговището на малкото вълче. Както се ослушваше и стискаше пушката, нещо полетя през двора. Дордето да стреля, то се метна над плетарката.
Бай Филип чу как малкото изскимтя. Сигурно майка му беше съборила плочката на затвора и сега то я прегръщаше, забравено от радост. Ала време нямаше. Майката се метна обратно и…
И тогава два силни трясъка, почти едновременно, оглушиха двора. Кучетата изплашено се пръснаха. На няколко крачки пред бай Филип се просна вълчицата. Дордето той пак да напълни пушката си, тя жално заскимтя и се завъртя по корем на едно място.
Виждаше се, че бере вече душа!…
Дотичаха съседите. От къщи изнесоха фенер и огряха тъмната купчинка. Вълчицата беше обляна в кръв. В устата си стискаше малкото вълче, ала и то умираше. Може би майката несъзнателно е удушила рожбата си, когато е издъхвала. А, може би, тя нарочно така я спасява от робството, което й готвеше бай Филип.
Кръвта на вълчицата изтичаше и се съсирваше. Хората бяха неми. Те дори и не цъкаха. Беше им много мъчно. Старият ловец бай Филип сигурно разбра, че майка не се спира пред нищо и на душата му тегнеше голям грях.
Той се извърна и тръгна към къщи, като осъден престъпник…
в. „Славейче”, г. І., бр. 9-10, 1937 г.
