Любомир Дойчев

Лъч от пролетното слънце,
през студената решетка,
падна като златно зрънце
във славейчовата клетка.

Славейчето от уплаха
в сън - очите си отвори -
и крилцата си размаха,
а лъчът му проговори:

- Хей, сънливец, чувай, чувай,
изхвръкни от тази клетка.
Пролетта навън рисува
със зелената си четка.

Всички птички в ширинето
волно реят се щастливи.
Полети и ти в небето
над гори, поля и ниви.

Рече тъй лъчът небесен,
скокна пъргаво и леко,
пролетна подсвирна песен
и изчезна надалеко.

- Клетчице, добра съседко,
чуй, пусни ме ти на воля -
къмто телената клетка
славейчето се замоли.

- Искам песни на разтуха,
бодро вредом да запея!
Ала клетката бе глуха
за молбите на славея.