КРАСОТАТА

Васил Карагьозов

ВМЕСТО ПРЕДГОВОР

                 Към „Отронени листа”

… Перото трябва да е потопено
в отровна жлъч и нервен сок;
сърцето за живота е родено -
и там е изворът дълбок
на творческий нектар.

Гореща кръв се лей за правда само,
живот се дава за живот
и свобода се иска със желязо
и само с бунт строшава се хомот!


КРАСОТАТА

Кажи, не диша ли безкраен чар
сърцето, стихнало в тъга дълбока,
след сетната борба - с ханджар
пронизано от участ зла, жестока?

Не блика ли незнайна красота
от погледа угаснала на героя,
що всичко е захвърлил на света,
за да умре незабелязан в боя?

И не сълзи ли нещо в нас, когато
съзрем девойка нежна да ридай
на пустий бряг на жизненото блато?

Ах, моето сърце е жива рана,
затуй разбирам всичко, що се тай
в душата на героя и девойката презряна.


МОРЕТО

Морето - тихо и спокойно -
не мърда, сладко спи;
разлива огън слънце знойно -
от жар не се търпи.

Морето спи, но е готово
при първи верен знак
за буря - да бесней отново,
да рути стръмен бряг!

Така е и с тълпата спяща:
зачула бесний шум
на близката беда грозяща,
тя губи свяст и ум.

Глава оборва и не шава,
линее в тъп застой -
безпомощна е тя тогава,
безсилна е за бой.

Но щом бедата дойде вече,
тя вика с мощен глас
и слабото - преди човече
стихия е тогаз!


МИСЪЛТА

Редете се, о мисли светли, бурни,
деца на идеал с божествен глас!
Дойде часът тоз свят да се катурне
и рой лъчи, кат млада кръв пурпурни,
         да заблестят над нас!

Не тлей таз мисъл дивна, що изгаря
ръждата в огнен жупел и зари:
тя нови кръгозори нам разтваря
и там - на бъдещето пред олтаря -
        убива и твори!

Убива и твори, и в ореол неземен
извиква нови сили на борба…
Ах, мисълта е рог могъщ, вълшебен,
що буди и зове човека дребен
        да бди над своята съдба!


ИЗПРАТИХА ГОЛТАЦИТЕ

Изпратиха голтаците проклети
на кървав бой - да мрат!
Тях славословят влъхви и поети,
отпяват им геройска смърт.

Народ-бедняк изпрати всичко скъпо
на нож - при Деркос, Криволак и Драч,
а те избраници - заничат тъпо,
зачудени пред неговия плач.

Съдбата се за лишен път погаври -
той викна: „Хляб”, а те му сочат лаври
там, в своя парламент.
Народът мил, забавната играчка
за евтин подвиг и богата плячка -
какъв народ - левент!

Селата тънат в дим опожарен
и труп до труп смърди.
Народът е безропотна играчка…
О, приемете кървавата храчка
от смазаните ни гърди!

Карталтепе, 1913