РАПСОДИЯ СТРУМА

Воймир Асенов

РАПСОДИЯ СТРУМА

Подир онзи завой, с който Струма се шмугва
в дефилето на кръстната Кресна с вой бесен -
сред скалите отвесни, в посока към Юга,
скачат моите думи и моята песен…
Триста тъпана тъмни ми тътнат и стряскат.
Бели ангели нощем, а денем вампири
пазят стражника тука със кукерски маски,
но за мен има път манастирски сред Пирин.
Там са скътани всичките свидни съкровища
на душата ми - моята родова памет…
Там сред книга и кръст има меч за оковите
и кандило, което е свяст и е пламък…
Но сега Струма тича, тече, не изтича…
Колко бързо се сменя тук всяка промяна!
Времената различни - епични, трагични -
тук в едно „панта рей” и река са събрани.
Виа Апия или пък Пътя безмилостен -
със Спартаково ехо от мъртва империя -
тук пресича Илинденска буна с бесилата
и разпнатата мъка със Божия кръст съизмерва.
От Беласица идва друг път - Път на слепите…
Богородице, майчице българска свята,
Самуил свойте войни превърна във епос,
а очите им трепкат в звезди над земята ти.
Тук на този път, тук на това кръстовище -
древността се пресича със свойто съвремие -
Богородице, българска майко, огньовете
тук се палят от кремък и стават поеми.
Свободата тук винаги има потайни пътеки,
щом Духът тук се смята за ангел небесен.
Тук - понявга заробван е бил и Човека,
но не се е поробвала никога песен!
Ето - слушай я: - Вятърът, вятърът шета
и запява реката, върбата, листето й
и огрява жив слънчев лъч младото цвете,
и припява със славея златен полето!
И животът кипи! И се диша по-леко!
Този свят е добър, той е тук най-чудесен!
Боже, нека в Любов да възкръсва Човека,
както аз се прераждам със обич във песен!
Тази песен за Струма е дар мой от думи
И от чувства, които съм сбирал за мама -
ако Ехо от тях аз дочуя срещу ми -
няма щастие друго за мен по-голямо!


КУКЕРСКИ ЛИСТНИК

Кукерите вече бяха се прибрали -
беше по Васильовден, и то по стар стил…
Най-подир и мама беше позаспала -
със една усмивка - знак за съпричастие…
Гледах я, приседнал тихо до леглото й…
И се чудех - що ли в този час й се привижда?!
Може би течеше като филм животът й
или времето - за нея пълно само с грижи?
Беше Новогодие, но по Македонски -
пак по обичая, но по православному -
с този обичай - превърнах мама във икона
и за мен тя беше с Богородицата равна…
Но сега дочувах звън камбанен отдалече -
някъде от юга - от Беласица, от Петрич…
Той долиташе оттам по Струмското поречие
и над София кръжаха сто пирински ветри…
А навярно, там в оная, мамина Дълбошница,
правнуци комитски още пазеха огньове:
с жар от листник, и от кестен, и от звездни нощи,
ах, онез огньове, дето палят от подкови!..
И край тях - на коня яхнал - татко й, комита,
пее: - Айде, сонце зайде мегю две планини!..
Мама се усмихва… може би да е честита
гласове, че чува и че пак е сред роднини…
Тя лежеше няма.. като преспа бяла, бяла…
И не знаех аз - тя спеше или пък не спеше?!
Може би бе вече кротко Богу дух предала,
а навънка - стародавен - пак снегът валеше…
Беломорски и Тракийски - с бежанската мъка -
като национален траур, като страшна катастрофа,
този сняг валеше и тъчеше само бяла тъкан,
сякаш беше бяло знаме или бял саван сред София!
А там - в Петрич - вече кукерите бяха си отишли,
но тук чувах още кучи вой - о, вой апашки!..
Цял свят бе отново срещнал Новата годишнина,
а самси аз срещнах в моя свят най-страшното.
В този час земята и под мен се срина.
И видях - от гроба няма яма по-голяма.
А снегът валеше и звучеше тихо, тихо: - Сине!..
Но за прошка аз не найдох друга дума: - Мамо!


ДЛАН

Изсъхва листето. Дървото е живо.
Замръзва водата. Дланта ти е топла…

Ти в зимен кожух си като самодива,
която по портите скоро ще тропа.
И аз пак ще седна зад моя прозорец
да гледам снегът как е скрил всяка гнилоч.
И в бялата пустош да чувам над корени
сърни и глигани как търсят хранилки.
Навън като бял лист над черновата
едничката истина ще се белее -
нередактирана, девствена, свята -
преди да я стъпчат лъжливи идеи…
Но още е есен… Шуми тиха шума…
От Перперикон и от всички разкопки
възкръсват онез неподправени думи
от камък… И чувствам - дланта ти е топла.
Тя може от този лом глас да изтръгне.
От каменно ехо - стар припев да върне…
Дланта ти е топла - тя може от въглен
да възкреси пратракийското зърно.
Дланта ти е топла - тя тихо въздейства
над чувства и разум, дори и над злото.

А Зимата просто е бяла невеста,
която напролет ни връща в живота!


ВДОВИЦАТА НА ХЪША

                     Мила ми Венето…, знай, че после Отечеството..
                                                                                  Хр. Ботев

И Дунав замръзва. Животът заспива.
Къде ли се губи из снежното слънцето?
Но все пак красиво е, диво е, диво е,
а мене ме мъчи по вълчи безсъница…

Все още ледът е коричка - скръб стъклена -
ще се пропука, ще зейне, ще ме погълне,
но чувам как вие вълчицата пъклена -
тя моя е мъка и обич бездънна…

Къде си, къде си? Тя пита залутана…
И Дунав замръзва. Животът заспива.
И в снежната пустош отчаяна глутница
леда прекосява и бърза… Щастливци!

Къде ли отиват? - Почакайте! - викам ги…
Не съм единак - аз съм брат на Поета!…
Но само студ, ехо и ледени щикове
отвръщат от мъртвите влашки полета…

В очите ми хлътва познато крайбрежие -
оттатък реката, отсреща, в ораното,
където под звън от камбана разнежена
последвах вълчицата моя в Балкана…

Задавям се в сълзи, но виждам - замръквам
отново из Българско и аз пак изричам:
- Вълчице, вдовицо на хъша - знай, мъко -
подир Свободата теб най съм обичал!


ПИСМО

Много дъжд изваля.
Много дъжд се изля
в тая тучна черешова пролет.
Теб не те ли боля,
че сред нея изтля
и светулката, дето за обич се молеше?
Идва лято сега.
С черноморска снага
то отново в гърдите се бие.
Жми над него дъга,
но наесен тъга
водораслова пустия бряг ще покрие.

Ти не чакай това.
Тръгвай днес без товар -
синева, синева и море до колене ти мисля.
Но в писмото едва
аз намирам слова
да ти кажа за всичко, което бих искал.
Може би и билет,
може би и късмет
в някой следващ сезон и за мен ще се мерне,
но сега всеки ред
е от мъка обзет
и ръката ми леко трепери…