Йордан Нанчев

Здравейте!
Кой е Иван Николов? Бива ли и аз да отговарям на този въпрос, след като всички вече са разгледали или предстои да разгледат и прочетат неговите стихове, книгите, снимките и факсимилетата, мненията на толкова други хора, които са живели и писали редом с него, които са го познавали много по-добре. Всичко това, струва ми се, е достатъчно всеки от вас сам да си отговори на въпроса. Колкото и да не ми липсва самочувствие и дори с риск да не оправдая докрай очакванията, не смятам, че точно аз и точно тук мога по-добре да представя поезията и особено личността на Иван Николов. Ако е живот и здраве, един ден може и да се опитам, може и това да стане. Но сега и тук, под знака на казаното и написаното от толкова други приятели и съвременници и при живото присъствие на близките и на авторите на книги за Иван Николов, си мисля, че трябва да бъда малко по-сдържан и премерен.
При това в живота съм имал само една-единствена среща насаме с него и само един разговор. От който ми остана скъп автограф, надписан „по приятелски и по комшийски” и спомена за един добронамерен и искрен човек, готов да се раздава, да помага във всичко на другите, дори когато това няма да е изцяло в негов интерес. После… после някой сякаш все нареждаше обстоятелствата така, че това „приятелство” или по-скоро естествено зародилата се тогава симпатия помежду ни, да не може да се изяви в пълна сила. Е, този някой в онова време, за което говоря, вече не беше толкова силен като в по-далечното минало, но за зла чест на помощ му дойде краят – онази „сетна метафора”, която взриви сърцето на поета и го превърна в това, в което днес го виждаме – снимки, книги, стихотворения, недоизказан спомен…
Но ето – сега виждаме, че смъртта наистина се е оказала само една метафора. Или поне така ни изглежда тук, така ни се иска на всички нас в тази зала, нали ?
Дали вече е дошло обаче, дали скоро ще дойде времето да се чуе и види всичко, да се покаже и доразкаже „с думи прости” цялата драма на поета и човека Иван Николов, всичко онова, което той беше и не беше? И което можеше да бъде! Кой знае…
Впрочем, самият той беше започнал този разказ с последните си сатирични стихотворения, със своето многозначително и в известен смисъл ключово „Четиво за нискочели”, публикувано посмъртно. Тук мога да добавя и с някои откъслечни бележки, които бяха останали в Литературния музей и които доста мистериозно изчезнаха. А после започнаха да се публикуват съвсем други четива и описания. Е, добре, те също са част от истината. Но само част! И разбира се от историята, от нелитературната история…
А ние сега говорим за литература. И макар да казах, че не се наемам още да кажа кой е Иван Николов, все пак се изкушавам да цитирам едно изказване на Павел Матев за него, което, струва ми се, дава добър отговор на въпроса. Или поне е един от възможните правилни отговори. Припомних си го, защото съм го цитирал и друг път, даже в печата.

„…А Иван Николов е значителен български поет – казва Павел Матев. – Ще ми се да вярвам, че ще се намери достоен литератор, който ще събере в един том най-съществените и най-характерните му поетични творения и тогава ще видим ръста на едно от най-талантливите песенни чеда на Тракия”…

Поетесата Станка Пенчева също е повече от категорична:

„Иван беше именно голям и това тепърва ще се разбере”.

Засега толкова. Но все пак, ако ми позволите, няма да си седна веднага, а ще продължа още малко по темата.
Благодаря ви, защото забравих да го направя в началото, за поканата да присъствам и за дадената ми дума. И ще повторя един друг въпрос, който вече знам, че мнозина задават. Дали точно тук, точно в Книжовник, паметта за Иван Николов ще възкръсне в своята най-естествена среда? Нека това да не ви прозвучи като упрек. Не и от моя страна – напротив! И все пак, според мене, има поне три други места, където отдавна трябваше да се направи нещо подобно. На първо място, родното му село Горски извор, а след него Пловдив или Хасково, където той почти по равно е работил, но много повече е свързан, разбира се, с Хасково.
Може само да се съжалява, че досега там не са пожелали да направят толкова, а защо не и повече, и да благодарим на поета Вълко Марашев, който е и председател на читалището и може би не след него, а преди него, на кмета и на местния обществен актив за осъществяването на това щастливо хрумване в памет на Иван Николов. Казвам и на кмета, не за друго, а защото всички знаем, че само с добри намерения, без санкцията и подкрепата на местната власт, едва ли някъде нещо може да се направи. Или да не се направи – каквито са случаите с Горски извор, Пловдив и Хасково.
Но нека все пак да не забравяме, че хора от Горски извор подкрепиха издаването на книгите за Иван Николов, които виждаме тук. В Пловдив пък една необикновена поетеса, бизнес-дама и вече известна книгоиздателка пусна книга с избрани творби на Иван Николов, а от няколко години финансира и литературна награда на негово име. Но това, колкото и похвално, колкото и уважително да е към спомена за поета, е само индивидуален акт, лична инициатива. То, доколкото знам, не е свързано с подкрепа от страна на официалната власт в града, не е израз на обществена почит и общогражданско внимание.
В това отношение Хасково е по-напред, защото именно тукашното кметство се „отчете” някак. Преди време предишният кмет Атанас Василев даде общински пари на Петър Василев и на Иван Маринов, за да издадат своите книги за Иван Николов, а сегашното кметско ръководство пък през 2005 година присъди посмъртно на поета литературна награда на името на много заслужилия български книгоиздател Александър Паскалев, който е родом от Хасково. Оттогава насам тази престижна награда се дава всяка година по време на литературните дни “Южна пролет”.
Да, някои казват, че са присъдили наградата на Иван Николов, за да не я вземе един друг поет, който всъщност беше дал идеята за нейното учредяване, само че не бил симпатичен, най-меко казано, на кметуващите. Но и така да е, едва ли някой можеше да възрази. Камо ли пък да отрече заслугите на Иван Николов за възхода на литературния живот в Хасково и неговото първенствуващо място в челната фаланга на българските майстори на изящното слово – като поет, публицист, преводач, драматург, гл. редактор на бившето пловдивско книгоиздателство „Хр. Г. Данов” и уви, на също така бившия хасковски литературен алманах „Юг”…
За жалост, както през седемдесетте години на миналия век, тогавашното Хасковско кметство учреди и връчи по най-достоен начин на проф. Любомир Тенев първата си награда на името на проф.д-р Асен Златаров, а след това забрави за нея, така и сега, струва ми се, след като наградата „Александър Паскалев” беше по достойнство и по безспорен начин получена най-напред от близките на Иван Николов в негова чест и от Николай Христозов, в последно време критериите за нейното присъждане взеха да се пообъркват…
Но да оставим това и да се върнем пак към паметта за живота и творчеството на Иван Николов, които тук в село Книжовник – може би неочаквано за мнозина, вече стана дума за това, намериха своето първо Възкресение. Ако изключим, че в противозаконно закрития през 2001 година Литературен музей в Хасково и в днешната не твърде угледна музейна експозиция на Хасковските будители в т.нар. Кирково училище, все пак имаше и има спомен за него.
Да, наричам това първо Възкресение, но ми се ще то да е само основният камък. Нека градежът, увековечаването на спомена за бележития български поет Иван Николов, който имахме честта да бъде наш съгражданин, тепърва да предстои. Нека все така, тук и там, да се възричат името му и неговите стихове, всичко онова, което ни е останало от него. Да се възрича и пази като духовен завет и към онези, които ще живеят тук след нас и навсякъде другаде. Където и докогато я има онази, другата българска държава – на Духа! Вечна като буквите и като словото на Светите братя Кирил и Методий, пренесено през вековете и до днес от техните следовници – монаси-черноризци от средновековните скрипториуми, народни певци, преписвачи и преводачи на книги, творци и разпространители на историческата ни памет през просветената епоха на българското Възраждане, поети от ново и най-ново време като Иван Николов, белетристи, драматурзи и въобще от пишещите хора. Всички те заедно и всеки един от тях по своему са белязали и продължават да редят жалоните на нашата народностна свяст, на българския свят, на националната ни духовност и затова от нине и до века им дължим почитта си. Колкото и времената, условията, при които вече сме принудени да живеем, да ги изличават от днешната ни и от историческата, от родовата ни памет. И което е още по-страшно – от паметта на децата ни! Затова именно празници и поводи като този, който ни е събрал тук, в селото с многозначещото име Книжовник, е необходимо да се сърадват и акламират.
А сега, след като така или иначе съм взел думата и след като вече споменах името на Александър Паскалев, нека да припомня нещичко и за него. Не, няма да разказвам надълго и нашироко. Може това да стане в края на годината, когато се навършват 130 години от рождението му. Защото освен, че е „основател на модерното българско книгоиздаване”, той е основал и читалището в село Книжовник през 1899 година. Ще ви цитирам само какво е казал Иван Николов за Александър Паскалев по повод идеята да се създаде музей на книгоиздателя:

„По-малък брат по родолюбие на Христо Г. Данов, безкористен рицар на книгата, която иска да даде в ръцете на българина, закъснял възрожденец… всички подобни титли и определения за този човек ще бъдат недостатъчни. И само една му стига: „Книгоиздател!”… И ха сега как да не се гордееш, че пътят на тоя човек е тръгнал от твоя град, че примерът му – пренебрегван и загърбван – ни е така необходим тъкмо днес, когато воинстващата бездуховност ни заплашва все по-осезаемо. Тук най-добре подхожда така неочаквано актуализираното обръщение – „Братя, на Александър Паскалев дължим толкова много! Нека поне веднъж да запретнем ръкави задружно и да направим за увековечаване неговата памет онова малко, което е по силите ни! Превръщането на родната му къща в музей ще бъде един неординерен и паметен знак по пътя, който ни предстои оттук нататък! Идея, под която се подписвам с две ръце”.

Е, братя, нека и ние днес да се подпишем с двете си ръце Бог да благослови идеята на Вълко Марашев за откриването на първия литературен салон или почти музей на Иван Николов, тук, във вашето село. И нека всички, но най-вече гражданите и управниците на Хасково, които още помнят и споменават с добро големия поет на този край и на България Иван Николов, да не забравят дълга си към бъдещата памет за него и за неговото творчество!

Село Книжовник, 28 февруари 2009 година