СЛУЧАЙ ПРЕЗ АВГУСТ

Георги Стойков

Откакто в селото откриха полицейски участък, към тримата полицаи и старшията зачислиха и пъдаря Дако. Винаги, когато началството се обаждаше от града и питаше старшията Цеков с каква „сила” разполага, той заставаше мирно и рапортуваше отривисто пред телефонната слушалка:
- Аз, трима полицаи и един пъдар, г-син началник!
Въпреки, че му ушиха нова, синя униформа и повишиха малко заплатата му, в живота на Дако не настъпи кой знае каква промяна. Жена му пак бъхтеше с мотиката на кметското лозе, а син му Стефан, след като бе измикярувал на селските чорбаджии от дете, сега отслужваше военната си служба по новите земи на Беломорието и беше си дошел в отпуск за десет дни. Беше работен сезон и нито майка му, нито баща му имаха време да се порадват на отпускаря. Дако беше на нова работа и се стараеше да заслужи доверието на старшията, а жена му осъмваше на чуждото лозе.
Разбира се, колкото и да се стараеше, Дако си остана такъв, какъвто го знаеше цялото село: тромав и бавен като мечка, но кротък и изпълнителен като дете. Той с еднакво усърдие вършеше всякаква работа - биеше барабана из селото, когато глашатаят отсъстваше, ходеше до касапницата да вземе предварително завитото месо от колача и да го занесе на кметицата, купуваше на другите полицаи цигари от близката кръчма. Дори писарят Панто го разкарваше за незначителни неща от единия край на селото до другия. Той бе възрастен човек и все забравяше да поръча на жена си нещо. Тази работа допълнително вършеше Дако. Щом писарят се появеше на вратата на участъка и започваше да примигва зад телените очила, Дако ставаше от нара:
- Искаш да ти свърша ли нещо?
Писарят започваше да пелтечи:
- Аз, Дако, забелязах още снощи кравата, че… нещо не е… в ред. Та, кажи на жената, да я закара на бик ли, на какво ли… Ти така и кажи: „Панто, речи, е видял, че кравата нещо… не е в ред…Тя си знае.
И Дако потегляше за горния край.
Като го гледаха такъв услужлив и покорен, мнозина смятаха Дако за глупав човек, а полицаите и старшията Цеков говореха за това в очите му.
- Дако, ами като се появят шумкарите, ще се биеш ли или ще се предадеш? Кажи бе, ей кутуло? - чукаше го Цеков по главата, както се опитва зрелостта на диня, а другите трима лягаха от смях по наровете.
Дако ги гледаше с невинни, доверчиви очи,в които прозираше повече страх от ония, непознатите, които ако дойдат, ще убият и него, и казваше уверено:
- Те няма да дойдат!
При тоя отговор не можеше да се въздържи и старшията, прихваше в шепите си и се обръщаше към стената. А след малко, придавайки си строг вид, почваше да го „кове”,както се хвалеше той пред началниците си.
- Слушай Дако, ти си наш, верен човек… Ти обичаш Отечеството и Царя повече от всички тия, дето ти се присмиват и те мислят за глупав… Мене слушай ти, аз те познавам по очите. Ако се наложи да браним селото от шумкарите, ти трябва така да се биеш, че още на другия ден на тия голи пагони да лъснат подофицерски нашивки. Разбираш ли, подофицерски, златни…. И се постегни малко. Българският полицай като върви, земята трябва да трепери под него. Сложи си новата шапка и си обуй новите ботуши. Какво си тръгнал с тази ожулена козирка?
- Така си е - казваше просто Дако, попипваше с разтреперана ръка шапката си и тромаво излизаше да посвърши нещо.
Цеков поглеждаше след него, не разбрал нищо от неговото „така си е” и като поклащаше отчаяно глава, въздъхваше:
- Брей, тъп българин!

***
През хиляда деветстотин четирийсет и четвърта година стана една случка, за която и до днес се разказва в селото ни.
Събудиха Дако посред нощ. Събуди го Цеков, старшията.
- Ставай, Дако! - необичайно весело го дърпаше той за рамото. - Ставай, че ти от спане и тоя път опусна подофицерските нашивки.
Дорде нахлузи ботушите и наметна куртката връз домашната риза с дълги ръкави, в участъка въведоха съвсем младичко, черничко момиче с подстригана коса като момче. Да беше се уплашило, не беше, защото момичето съвсем спокойно остави плетения лозен кошник на пода зад вратата, кимна с глава и измърмори нещо като „добър вечер”…
- Добър вечер, ама май е добрутро, госпожице!
Цеков нареди на единия полицай, шишкавия, да я претърси, а сам той почна да рови из кошника.
- Една, две, три ризи! И все нови! Защо са ти толкова ризи като разправяш, че отиваш на гости в Угърчин? Кажи де?
- Аз вече ви казах. Една за вуйчо и другите две за синовете му. Батю им ги донесе от Македония. Там служи.
Цеков извади и два чифта гумени цървули, една пита пшеничен хляб и най-после, на дъното на кошника се показа малък пакет.
- Това пък какво е?
Дако видя, че девойчето леко прехапа долната си устна и разбра, че работата не е чиста. Цеков разкъса канапа, разви дебелия табак и на пода падна съвсем нова полицейска шапка.
- Ха!
Старшията се изправи тържествуващ, поднесе шапката до лицето на смутеното момиче и ехидно попита:
- И това ли е за вуйчо ти? Сваляй я в мазето! - кимна той на шишкавия.
Дако го изпратиха вън. Цеков му поръча да седне на пейката, до прозореца на мазето, и да не дава пиле да прехвръкне. Потатрузи крака той, довлече се до пейката, сложи пушката между коленете и шумно се прозина. Раничко го събудиха. Месецът още не е отишел на икиндия. Няма и зорницата. Само другите звезди потрепват студенливо по избистреното августовско небе.
В мазето започнаха „работа” и Дако остави звездите и небето. Ослуша се. Чу две-три шумни плесници, тежко дишане /това бе Цеков/, после съскащ шепот:
- Ще кажеш ли на кого носиш тоя багаж?
Никакъв отговор.
Плесниците зачестиха, после нещо сякаш се събори, чу се мръсна псувня и Дако с яд помисли: „Гътна я мискининът!”
Изведнъж Дако се сети за шапката. Ако е от ония, шапката за какво й е? Той влезе в участъка, наведе се над кошницата и като я взе, нахлупи я на главата си. „Сякаш ми е мерена”, зарадва се Дако и реши утре да я поиска от старшията.
Смениха го чак на разсъмване и той се прибра да почине вкъщи. По пътя пак се сети за шапката, помисли и реши, че няма смисъл да иска оная от старшията. Ще си понесе неговата, защо да виси на пирона в килера.
Влезе в собата тихо. На миндера отсреща спеше Стефан, опънат под тънкото домашно чердже. Дако се опря с гръб о стената и започна да тегли ботушите. Единият се изу лесно. Другият му беше малко тесен. При тегленето се отпъна от крака му, падна на лепежа и изтропа. Стефан рипна от леглото и със сънен глас тревожно попита:
- Тате, ти ли си?
- Аз съм, току спи. Рано е още.
- Защо се забави толкова? - попита Стефан и повторно сложи глава на възглавницата.
Дако се побави в ъгъла, където пи вода от шарена стомна, после зашляпа с босите си крака към другата стая и чак тогава рече:
- Стана тя една…
- Какво? - не разбра Стефан и се надигна на лакет.
- Хванаха едно момиче, рекох… С кошница. Старшията дума, че била от ония… Ти остави друго, ами знаеш ли, и една шапка в кошницата. Ново-новеничка… Добре че се сетих, я да взема мойта от килера, че старшията ме хока днес. Тръгнал си, вика, като циганин…
Дако се запъти към килера. Босите му крака отново зашляпаха по лепежа, а стъклата на прозореца задрънчаха от тежките му стъпки.
Стефан рязко отметна одеялото и развълнувано промълви:
- Не отивай, тате! Не отивай… Няма я шапката ти.

***
За първи път спокойният, равен живот на Дако се наруши. Досега бе слугувал покорно убеден, че срещу държава не се излиза на глава, колкото и тежък да е животът. Спестяваше пари и мечтаеше да купи две-три парчета хубава земя близо до село, един як кон и всичко това да остави на Стефан, да го поменува докато е жив. Политиката я мразеше и се мъчеше да внуши и на сина си, че „не сме ние, дето ще оправим света”. Не го послуша момчето. Дебелоглаво излезе. Защо му трябваше да го пуска в тая циглена фабрика? Знае той - там му размътиха главата още преди да влезе в казармата. А сега какво ще стане?
Дако стана още по мълчалив. Не го свърташе на едно място. Докато по-рано обичаше да си поспива, от оная нощ сън не го хващаше. Пак го изпращаха на разни места из селото, но сега той бързаше да се прибере в участъка. Надничаше при Цеков и от вратата питаше:
- Нищо ли не казва?
- Ще каже, ще каже и майчиното си мляко. Не знае тя с кого си има работа! - заканваше се Цеков.
Сърцето на Дако се свиваше от болка. Ами ако не издържи и каже? Той сядаше на пейката вън цял превърнат в слух и чакаше да чуе името на сина си, на Стефан. Като свършваше Цеков разпита, Дако пак го посрещаше на вратата и престорено ядовито питаше:
- Корава, а? Брей, мамка й…
- Ти я недей само псува, а влез та я удари два пъти. Я виж каква лапа имаш! - скара му се Цеков оня ден.
Откога чакаше Дако тая покана.
Изтича та остави пушката и се спусна по дървените стъпала в мазето. Изядените чамови дъски заскърцаха под кованите му ботуши. Долу бе мрачно и той постоя до стълбите с присвити клепачи, докато му свикнат очите.
Видя момичето свито до каменния зид. Басмяната му шарена рокля беше разкъсана и краката му се виждаха оголени до бедрата. Дако го досрамя и строго изломоти:
- Ти ще ли ставаш, ма!
Наведе се, хвана я за раменете с лапата си и я обърна. Устните на момичето бяха напукани и от тях пълзеше кръв по облата брадичка. То погледна упорито:
- Нищо няма да кажа.
Идваше му да коленичи, да вземе ръчичките й в своите, да ги целува, да ги целува. Веднага помисли за старшията и се озърна плахо. Видя, че няма никой, наведе се над девойката и без сам да разбере, от устата му се откърти страстна молба:
- Не казвай нищо!
А след малко, чул стъпките на Цеков отгоре, се развика с все сила:
- Няма да казваш, а? Мамицата ти мръсна! - шибна й един шамар и я бикна на земята.
Момичето скочи чевръсто като котка и го изгледа с диво презрение…

Неспокоен стана животът у Дакови. Стефан се скри и поръча на баща си, ако го потърсят, да казва, че си е заминал в частта. По цял ден момчето лежеше на щрек в плевника готово, подирят ли го, да скочи отзад в градините и да хване ракитака покрай Вит…
Пристигна от околийското един цивилен. Името му Дако не знаеше, но като гледаше Цеков как трепери, разбра, голям началник е. На вид градският беше улегнал, тих човек, замислен дълбоко в себе си. Но с опитното око на селянин Дако забеляза, че тоя началник е нещо нервен. Няколко пъти ходи с мотоциклет до града. През час говореше по телефона. Даваше кратки, сухи заповеди. „Никакво ново правителство! - разчленяваше той думите в телефонната слушалка преди час. - Да се ликвидира!”
Тръпки плъзваха по Дако. „Тоя пипа, не си играе” - преценяваше го той. И не се излъга. Още щом влезе в мазето, би момичето до умиране, а на него току подвикваше с равен, студен глас:
- Още една кофа вода! Още една кофа!
Дако тичаше до чешмата на двора и като се връщаше, лисваше студената вода върху главата на примрялото момиче.

***
На третия ден момичето призна. Каза имената на две момчета от Дъбене.
- А при кого си идвала тук?
Дако се олюля и подпря гръб в дувара. Празната кофа падна от ръката му и превезлото прозвъня сухо и режещо. Ей сега ще чуе името на Стефан. Ала момичето, дошло изглежда на себе си, пак стисна упорито челюсти.
- При никого.
Цивилният записа имената в малко бележниче и доволен, че работата е потръгнала, не настоя за други. Запали цигара, оправи вратовръзката си и обувките му заскърцаха по стълбите нагоре.
Дако излезе след него. Остави кофата в коридора и надникна при старшията.
- Ще прескоча до нас да посрещна добитъка.
Мръкваше се. Слънцето слагаше пламналата си глава зад далечните балкани и вечерта забулваше потъналото в облаци от пепелища селце, размирисало на харман и пушек от накладените огнища.
Намери Стефан в сеното и му каза, че момичето е издало двама. И двамата от Дъбене. Единият се казвал Йордан, но кой Йордан, не можал да запомни.
- Ще издаде и тебе, Стефане! Какво ще правим?
Стефан се смъкна от сеното. Застана до баща си, по едър от него, мургав като циганин, решителен. Мисли нещо дълго, свъсил вежди и стиснал устни, после сложи ръка на бащиното рамо:
- Тате, трябва да свършиш една работа.
- Каква работа може да се свърши, Стефане, каква работа! - бършеше с длан очите си Дако. - Като сте я докарали дотам, никаква работа няма да помогне…Що ти трябваше с тях да се хващаш?
- Тате, досега от теб не съм искал нищо. За много неща не съм ти казвал… Знаех, че няма да ме разбереш… Аз тръгвам за Дъбене да изведа другарите в гората… От тебе нищо друго не искам, тате! Спаси само момичето.
- А после? Къде ще се дяна после? В земята ли? - приплакваше Дако. - Ох, що ти трябваше тая беля, що ти трябваше…
Стефан го прегърна:
- Изведи момичето, тате! То ще те заведе където трябва.

***
Дако се върна в общината със зачервени очи. Отби се пак най-напред при старшията Цеков. Щом отвори вратата, по навик попита:
- Нищо не казва, а?
Никой не му отговори. Участъкът бе празен. Дако взе пушката от пирамидата и излезе пред общината на пейката.
Угаснал беше и тоя ден. Селото притихваше. Чуваха се отделни подвиквания по близките дворове. Куче пролайваше. Петел кукуригаше на зло време. По главната улица се зададе първата двойка караулни от местната обществена безопастност. Проблеснаха цигарите им като светулчици и се изгубиха в припадналия мрак. Седеше Дако на пейката, а от главата му не излизаха думите на Стефан: „Ти трябва да я изведеш! Един ден народът ще ти търси сметка, ако не сториш тая добрина…” Да я изведе! Но как?
Изведнъж мисълта на Дако бе жегната от страшна догатка. Седи си той тука, на пейката, и си блъска главата как да я изведе, а ако тя вече е издала Стефан? У тях, около сламника, сигурно са направили вече кордон, или са му драснал, и една клечка кибрит. Затова и в участъка няма никого. Всички са там. Ами, разбира се, че са там. Стефан се е отбил с ония момчета от Дъбене да вземе нещо и Цеков ги е загащил… Дако се уплаши от мислите си, рипна от пейката, изтича насред улицата и впи поглед към своята къща. Никакъв пожар нямаше. Селото бе спокойно. И кучетата се бяха изпокрили из сламите и се спотайваха. И те бяха свикнали с полицейския час. Пожар нямаше, но до слуха на Дако ясно достигаше постоянно нарастващ тътен. Тоя тътнеж идваше откъм Дунава, където от три-четири нощи хоризонтът аленееше от далечни пожарища. И Дако за първи път през живота си помисли,че спасението ще дойде оттам, за пръв път си рече:”Май Стефан ще излезе прав”. И му се прииска и той да направи нещо добро на тия, от които се страхуваше, че ако дойдат, ще убият и него, на тия, сред които се оказа и собственото му чедо. Да направи добро, но как?
В това време на двайсетина крачки, току-що излязъл от близката кръчма, дрезгаво се засмя старшията Цеков. Дако погледна нататък и видя и другия, цивилния, с меката шапка и шарената вратовръзка. Беше се разкрачил насред шосето и до слуха на пъдаря достигна цапане. Другите полицаи, все още скупчени на вратата на кръчмата, високо се смееха. „Какво им е толкова весело?” - възмути се Дако и обърна глава да не ги гледа. По какъв път, и сам не беше разбрал, в гърдите му беше свила гнездо омразата. Чувството, което той досега не познаваше. Дако почиташе всички хора, беше готов винаги да услужи, с каквото може, с каквото има. А от тези, около него, беше го и страх. Какви хора са те?
Ония се бавиха доста пред кръчмата, високо се кискаха, не се доизслушваха, спореха ли, караха ли се. Най-после ботушите на Цеков зачаткаха по калдъръма пред общината. След него вървеше цивилният, смачкал бомбето на една страна. Той се спря пред Дако:
- Ааа, полицай! - намигна му многозначително, посочи му през рамото си с палец мазето. - Хайде, мой човек, донеси вода с кофата!
„Не е това днешният мълчалив началник”, мина през главата на Дако, когато слагаше пушката на пирамидата в караулното. Взе кофата, напълни я на чешмата с вода и влезе в мазето след тях. Старшията се мъчеше да запали фенера, увесен на тел на един пирон, забит в зида на стената, драскаше клечка след клечка и все не улучваше фитила.
- Дако, нагласи бе!
Дако остави кофата и запали фенера. Бледата светлина изпълни влажното подземие, от ъглите на което вонеше на мухъл. Момичето седеше свито до стената и наблюдаваше с едно око движенията на тримата. Но и в това око /другото беше залепнало от синя подутина/ Дако не видя уплаха. „Корава”, помисли той и пак застана до кофата.
Цивилният съблече дрехата си и я хвърли на стълбището. Хвърли върху дрехата и бомбето,засука ръкавите на бялата си риза и Дако чак сега забеляза, че ръцете му са космати като на животно.
- Събличай се гола! - рече той с равен тон.
Момичето направи рязко движение с глава и се сви още по-плътно до стената.
- Хвърляй, хвърляй рокличката! - ломотеше Цеков. - Ние дано сме виждали голички жени… Хи-хи-хи… Нали бе, Дако? - ръгна той пъдаря в ребрата и се закиска ситно-ситно. - Нали сме виждали, а? Та тая ли…
Цивилният клекна пред нея:
- Е, добре… Няма да те събличаме, ама ще ни кажеш при кого си идвала тука. Ние знаем, но искаме от тебе да чуем… Цеков, вади тефтеря и записвай! Момичето ще си признае всичко.
По гърба на Дако полазиха тръпки, като мравчици. Очите му се наляха с кръв и му притъмня. Яките му крака, свършили толкова работа на хората, извървели толкова път, сега почнаха да треперят. Той вече съжаляваше, че не я изведе, докато нямаше в участъка никой. Ах, как не се сети, че са в кръчмата…
Момичето пак отвори едното си око. Стисна челюсти. Нещо топло припари в гърлото на Дако. Нямаше да каже. Дако почувства това, преди да чуе повтаряното от три денонощия:
- При никого.
Цивилният не я удари, както правеше друг път. Той дори се позасмя, завъртя глава, попипа се по кръста и извади остра, тънка камичка. Тя светна на немощната светлина и той, примижал с едното око, бавно я приближи до лицето на момичето:
- Виждаш ли колко е лъскава? Сега ще извадя едното ти око. Това, залепналото. То и без друго няма вече да ти трябва. А ако не кажеш при кого си идвала тука, ще изчовъркам и другото…
Момичето и тоя път сякаш остана спокойно, сякаш всичко му бе на шега, но когато цивилният внезапно заби върха на камичката в подутината и оттам просълзя кръв, то се дръпна и простена уплашено.
- Чакайте!
Този вик разлюля краката на Дако. Езикът му се скъси. С изумени очи той потърси погледа на момичето и устните му беззвучно мълвяха: „Мълчи, миличко!… Момиченце, стисни зъби!”
Изведнъж той улови очите й. Люта болка резна сърцето му. Не бяха това вече острите, упорити очи. Други бяха те, уплашени и изпълнени с ужас.
- Чакайте! - простена момичето, а Дако чуваше вече името на сина си, на Стефана.
Грамадните му длани се свиха в юмруци, твърди като железни чукове. Едрото му туловище се понесе към цивилния. В дивото си безумие го събори и вдигна ръка срещу момичето.
- Ще те чакаме ние, а!
- Ще кажа! - изтръгна се отчаян вик от гърдите му.
Замахна. Железният му юмрук се стовари някъде под челюстта. Момичето издаде тъп звук и заби глава във влажния пръстен под.
Един миг в мазето бе тихо. Цивилният отупваше панталона си, съскащо псуваше. Старшията Цеков стискаше Дако в прегръдките си и пиянски гъгнеше:
- Юнак! Ама удар! Ама удар!
После застана строг насред мазето и извика, сякаш изкомандва:
- За този удар, редник Дако Първански, аз ти изказвам служебна благодарност!
Дако го гледаше с широко отворени, глупави очи, с овесени ръце по кантовете на панталона. Стресна се, тракна токове и неестествено, отривисто извика:
- Служа на Царя и Отечеството!
Цивилният грабна захвърлената дреха и шапката от стълбището, изгледа го с презрение и тънките му устни процедиха:
- Вол!

***
След два часа от общината излезе едър човек, метнал на гърба си зеблен чувал. В едната ръка носеше права лопата. Товарът, изглежда, не му тежеше, защото човекът го носеше без усилие. Двама селяни от нощния обход го срещнаха, познаха го и му подвикнаха:
- Къде пак те изпращат посред нощ, бай Дако?
Не им отговори. Кривна по улицата, която се спускаше право на Вита. Като стигна реката, остави чувала. Обходи наоколо местността, избра по-височко място, където реката бе навлякла талог и почна да копае. Талогът бе влажен и той изкопа трапа бързо. Изравни стените и измери дължината - две крачки и половина. „Ще стигне”. Седна на ръба, провеси крака и запали цигара. Пуши я бавно. Но защо тютюнът горчеше като пелин?
Седя така дълго, без мисъл в главата. После се изправи като в сън, накърши клонки от ракитака и ги хвърли по дъното на трапа. Внимателно извади от чувала още топлото момиче, пренесе го до бързея, оплакна кръвта от лицето му и го положи на камъните. Избърса бузите и челото и тежко седна. Помая се, после с треперещи ръце сложи момчешки остриганата глава на коляното, взря поглед в нея. Едното око, здравото, беше полуотворено и момичето сякаш го дебнеше зад извитите ресници. „Дали не е живо?” Бързо затърси пулса в китката на ръката. Вените не потупваха. И чак сега, като че ли, той напълно осъзна какво беше извършил. Не се уплаши. Някакво необичайно спокойствие беше го обзело. Само езикът му беше надебелял и сухи спазми стискаха гърлото му. Долепи пълните си устни до студеното чело и глухо простена:
- Прощавай, дъще! Може би снаха си щяла да ми станеш…
Пренесе я до трапа и внимателно я положи върху ракитовите клонки. Скръсти ръцете й на гърдите. Съблече куртката си, покри внимателно главата на момичето и като се измъкна от трапа, грабна лопатата и припряно започна да хвърля пръстта.
Когато хвърли и последната лопата пръст, луната бе захапала вече крайчеца на хоризонта и скоро щеше да се удави.
Ниско на изток трептеше зорницата. Заревото на север по-ярко осветяваше августовското небе. Утриникът довяваше далечен, глух тътнеж на оръдия.
Дако заби казмата в земята, избърса студената пот по челото си и въздъхна:”Сине, сине, какво направих, сине! За тебе го сторих, тебе да спася”…Повлече натежалите си крака към реката. Стъпи на два камъка да се измие. Водата плъзна по ръцете му, студенината се разля по кожата и избистри пламналата му глава. Ушите му се отпушиха и той ясно чу бесния рев на водата от близкия бент.
Изправи се и дълго бърса ръцете си с кърпата. Изтръска я и я просна на ракитовата туфа. Огледа се. Стори му се, че е много близко до водата и се отдалечи на пет-шест крачки. Под краката си усети треволяк и помисли:” Тук е добре, височко е.” Разкопча кобура и извади парабелума. Повъртя в ръка студената стомана, после захапа дългата цев. Самотният изстрел проехтя тъпо и се удави в шума на реката.