ИЗ „ЧЕРНИ МЪНИСТА” (1938)

Никола Ракитин

***
Вятърът преде, преде,
точи нишка той безкрайна.
Сън пак ще ме отведе
във страната си незнайна.

Дивна, приказна страна,
дето дни се не сменяват,
дето слънце и луна
ни залязват, ни изгряват,

дето някога си там
аз навеки ще отида,
дето нищо не ще знам,
но и нищо не ще видя.


***
Без луна прокобна е нощта,
дух неверен в сенките витае.
Сам заключих пътната врата
и обходих всички празни стаи.

Рано легнах си. Но где сънят?
Даже миг ме дрямка не унесе.
Тъжен на часовника звънът
прозвуча, загадъчен разля се.

Вслушах се, дъхът си спрях едвам,
и, доде зора да засияе,
струваше ми се, че някой там
ходи, обикаля всички стаи.


***
Все тъй се смея с буен глас,
все тъй обичам да беседвам,
и в огледало ли се вгледвам -
на вид съм здрав и бодър аз.

Но сянка черна зачести
през мислите ми да минава.
Предчувствие ме обладава
и плаши ме, и ме гнети.

Ще стане нещо с тъжен край,
със мен ли, с родна ли душица.
Ах, не напразно от седмица
едното ми око играй!


***
Там погребаха го до реката,
под дървото остаряло там,
никому си не открил душата,
сам в живота; и сега е сам.

Но нощта за него колко плака!
Плискаха сълзите й в струи,
кършеше ръцете си тя в мрака,
призори се чак успокои.

Как е жалко, с поломени грани,
до реката старото дърво!
Хор нестроен и унил от врани
смъртното довърши тържество.


***
Картите редиш, редиш
и гадаеш ми до триж.

Свърши - и се кискаш с глас.
Весел как да съм и аз?

Както да се наредят,
картите ми сочат път.

Знам, новогодишний ден
ще посрещнете без мен.


***
Завист ме изпрати и ми рече:
нека Господ бъде с теб!
Ето ме сега сам и далече,
и без покрив, и без хлеб.

Път през урви, през поля есенни,
свърши своя кръг денят.
Не остана силица у мене -
тук ще ми е сетний кът.

Ложето е от треви и тръне,
и, обгърнат с мрак зловещ,
месецът изглежда ми на съне
като погребална свещ.


***
Всичко тук е както по-преди:
къщи светли, приветливи,
изворът със шушнещи води
под върбата с клони криви.

И черковний купол озарен,
и таз тишина вечерна,
само мъката на спомен в мен
цъфна като роза черна.


***
Небето е изцъклило лице от мраз,
око е на мъртвец луната.
Наяве, сякаш, че насъне, виждам аз
прозрачно бяла равнината.

Ни ехо от далечен звън, ни светлина,
ни сянка от живот, ни спомен,
на времето самата сякаш е ръка,
вледена в тоз бял гроб огромен.


***
Небе безстрастно, бледолико.
Какво мълчание велико,
каква смразена самота!

И в утрината ясна, ранна,
далечината е тъй странна,
примамна с неизвестността.

В тоз шир безбрежен и пустинен
смъртта е сякаш сън невинен,
прекрасна сякаш е мечта.


***
Като езеро е заледено небето
и видение е някакво бяло полето.
Прозвънтя там далече шейна,
слънца играят в снега и се разгарят,
уморени очи ми се кротко затварят.
                 Светлина, светлина, светлина.
По баири отмерят се нечии стъпки,
оголели върби прошумоляват от тръпки,
мразовита ги лъха вълна.
По-пустинно полето навред се разпъна,
и аз чувствам, че някъде дълбоко тъна.
                           Тишина, тишина, тишина.