ЧЕРНИЯТ ХЛЯБ
ЧЕРНИЯТ ХЛЯБ
Жените се будеха в тъмни зори.
Люлееше сенките им светлината слаба
на огъня, който под пъна гори.
И с древна тържественост
те замесваха хляба.
Замесваха го с вода от планинска чешма,
която ухае на мъх и на жито.
И звездите, през прозореца влезли у дома,
падаха под черното сито.
Кукаха кукувици на близкия връх -
жените замесваха песента гласовита.
Цъфтеше мушкато - и неговия дъх
даваше душа на черната пита…
На пищни трапези аз съм седял,
но душата ми и до днес е богата
с оня, черния хляб, който беше събрал
на целия свят светлината.
КОШЪТ С ЦВЕТЯТА
Диего Ривера, художнико, ти ли премина
край залива, дето ухае безкрайна градина?…
Вълните прииждаха, носеха лодки и здрач.
И спря те на пътя приседнал за малко носач.
Под кош със цветя бе превит костеливият гръб.
Видя ти в зениците сенки вечерни и скръб.
Той цялата пролет на своето рамо без взел,
защо ли чело, от земята по-черно, бе свел?…
Бездомният рече на четката: „Дай ми подслон…”
И ти го прие на платното:
със морния стон,
с цветята във коша, де южната пролет дъхти,
с дълбоките бръчки и едрите черни пети.
И рамката стана за него прозорец голям.
Очите на Мексико
тъжно ни гледат оттам,
а кошът с цветята на сухите плещи лежи.
Тежи аромата,
тежи аромата,
тежи…
***
На Златю Бояджиев
Палитрата е пъстра като есен.
И ти отново тръпнеш и гориш.
Светът във болничния дом е тесен.
Стани! И брезовските хълми виж!
… Почуква твоят плах бастун по друма.
Полетата излъчват блясък мек
и кладенци, засипани от шума,
ти дават твоя животворен лек.
Стада кози през тъмната кория
като реки светлеят в тоя час.
На красотата древната магия
отново те обзема с пълна власт.
О, тая болка, палеща душата,
ръцете ти нима ще прикове?…
Разцъфват на платното дървесата
с големи, фантастични цветове…
И ти ще бъдеш пленник на балкана,
на тия валози околовръст,
додето изгориш, додето станеш
прашинка златна в брезовската пръст.
Изкуството не дава сън, не пита
дали си вече уморен и стар.
И твоята душа трепти, открита
за неговия радостен пожар.
ДОБРУДЖА
Лозниците във златна люлка
приспаха есенния ден.
Зелена йовковска светулка
доведе вечерта при мен.
Доведе я гергини сини
и весел говор на чешми.
Изпълни селските градини
със шум и стъпки на моми…
Копите в ширните хармани,
селата, скрити в тънък дим,
на тежките човешки длани
говореха „Благодарим…”
Бе час за отдих. А в полята
за труд ги викаше пръстта -
и в тях лежаха семената
и на житата песента.
Орачите, като поети,
в дълбокия вечерен час
изпращаха със шапки снети
големите ята над нас.
Изпращаха ги със въздишка
недоораните бразди
и чакаха нощта балчишка
да ги посее със звезди.
ПЕТЕЛЪТ
Детинство, ти не бе богато
на смях и радост без предел.
Единственото наше злато
бе златоперият петел.
Искрящ като гората есен,
като реката гласовит,
веднъж ли той ни буди с песен
от каменния зид!
Но моят дядо се намръщи
и го понесе на пазар,
че трябваше брашно за в къщи,
че трябваше за мен буквар.
По мрак се върна със въздишка,
прекрачи прага уморен.
Остави крина жито, книжка
и свирка, купен за мен.
Във книжката ми като живи
блестяха къщи, езера,
но те не бяха по-красиви
от златозарните пера.
Във свирката с капачки сиви
звънчета пееха в захлас,
но те не бяха по-звънливи
от петльовия глас.
Стоях до ниската кайсия
и чаках с първата звезда
да трепне и да се извие
опашката му над зида.
Като за син скърбеше баба,
седеше дядо мълчалив.
И беше чер без песни хляба,
и беше клисав и горчив.
ПРИВЕЧЕР ДОБРАХА СЛЪНЧОГЛЕДА
Привечер добраха слънчогледа -
и в полето мръкна изведнъж.
Спуснал над рида завеса бледа,
ни посрещна есенният дъжд.
Кончетата крачеха полека.
Тракаше кафявата стръка.
Глината из мократа пътека
лепнеше по нашите крака.
Мръщеше се, глъхнеше простора,
ала мигом го развесели
говорът на тия снажни хора,
тропотът на пълните коли.
Тъй ли ми се стори: на нивята
чух дълбокия, спокоен глас.
Не със капките, а със сърцата
те говореха във тоя час.
И разбирах аз какво мълвеше
всяко зрънце, скътано в пръстта…
А пред мен в каруците блестеше
слънчогледът, озарил нощта.
В СРЕДНОЩНИЯ ЧАС
Защо беше тъжен среднощния час?
Отлитнаха птици в небето студено.
Не виждах ги. Само далечният глас
достигна до мене.
За вас те скърбяха, реки и гори,
със вас се прощаваха, къщици мили,
където червена иглика гори
и лятос гнездата си бяха те вили,
където янтарни лозници плете
под стрехите ранната витошка есен…
Дълбоко в небето се виеха те
и тяхната мъка превърна се в песен.
Тя с вятъра слезе по влажния път,
изпълни нощта, както в приказка става.
По-искрена песен за родния кът
не бях чувал аз дотогава.
Отлитнаха. Витоша в мрака се скри.
„Заспи!” - по стъклото дъждецът затрака.
Но аз не заспах. И навън до зори
със златни сълзи трепетликата плака.
***
Прасковата цъфна много рано,
в тъмния прозорец заблестя.
Лека нощ на всичко преживяно -
на умората и старостта…
Петдесет лета реди браздите
в рохкавата смолеста лъка
и кръстци, по-ясни от звездите,
раснеха под твоята ръка.
Тоя вечен дар на класовете
не във шепи, а в душата сбра.
Затова в зениците ти свети
веселата жътвена зора
и сърцето слуша разтуптяно
трепета родилен на пръстта.
Лека нощ на всичко преживяно -
на умората и старостта…
НОЩЕН СНЯГ
Добър вечер… Аз дойдох при тебе.
Ти не ме очакваше. Прости.
Вън вали. Снегът е гъст и светъл
и градът е странно тих и бял.
Добър вечер… Открехни вратата
и пусни във стаята си ти
мене, вечерта и оня вятър,
слязъл с мрака чак от Камен дял.
Побеляха къщи и дървета.
Бяла и дълбока е нощта.
Даже върху клепките сълзата
като сребърна искра блести…
Тая нощ снегът засипа всичко
и остана само на света
твоята ръка - да ме погали,
твоят поглед - да ме приюти…
РОДНАТА КЪЩА
Най-скъпите отминаха. Тревата
над гробовете и пътеките порасна.
И ти остана най-самотна на земята:
без светлинка, без смях по стълбичката тясна.
Дохожда старостта и тегне самотата.
Ноември. Дъжд. и кал. И вятър лош.
Лозницата ли само до вратата
остана да ти казва лека нощ?…
ПРЕСПИ ПОД ВЕЖЕН
Преспи под Вежен, вие от толкова дни
гледате пътя.
За глас на човек ли скърбите?
С вас разговаря едничък лесът
и сърни
привечер слизат и водят надолу мъглите.
Скоро ще вейне южнякът.
И първо цветче
ще се усмихне на вас, на леса, на зората.
Ручей ще станете вие.
И той ще тече
и ще отнася планинския дъх в равнината.
С вашия блясък ще свети овесът сребрист,
чист като вас ще прозвънва гласът на авлига
и сред полетата всяка тревичка и лист
с вашата свежест към слънцето лик ще издига.
Лято ще дойде.
И първа ръкойка в зори
като дъга
във десниците ще се извие.
И под селяшките клепки -
в очите добри
преспи под Вежен, ще светите радостно вие…
***
Дали ме разбуди койнарското влакче, което
изтрака на прелеза и се изгуби в полето?
Аз дълго не мигнах. Навън шумолеше дъждът
и старите дюли, превити над селския път,
говореха с някого: там, по пътека от злато,
сега си отиваше мирното искърско лято.
И то се прощаваше с вашите гъсти лозници,
на твоята щерка с големите сънни ресници,
с гергините, пламнали като огнище на двора,
и с ореха, скрил под клонака си сведен стобора.
Навярно затуй със такава тъга през нощта
по покрива дълго почукваше дъжд. И листа
засипваха двора, гераните, пътя, полето.
И беше тревожно и тъжно, и светло в сърцето…
ПАНЕГА ПРИТИХВА
Панега притихва. Потъмняват
нейните опалови очи.
В тях светулки ли се отразяват,
или туй са първите звезди?
Спускат се каруци с детелина
и Балканът хвърля сянка пак.
Късно е. А в тучната долина
вечерта не идва. Няма мрак.
Мръкнели - ще грейнат равнините
от разцъфналия слънчоглед
и от прасковите из лъките -
сбрали толкова уханен мед.
От сиянието на селата
и от светлината на ръжта,
и от сънищата на децата
ще е ясна като ден нощта…
ВНУЧКА
Внучката тича по ливадата
и се смее.
Като пух от глухарче
вятърът я върти.
Всеки иска със нещо
да прилича на нея
и търси в лицето й
свои черти.
На кого ли
внучката прилича? -
На прелитнала
сянка птича,
която в капка роса
се побира,
на кладенец,
дето човекът наднича
и душата си мълком съзира.
***
Учете стъпките на вярността.
От бодила
не се отбивайте. Когато той остане
в петата и в душата - тая рана
ще бъде бисер ваш и ваша сила.
Преди да сте докоснали плода,
прегледайте пръстта,
на корена се поклонете, на душата му
корава.
Преди да сте заплакали над пепелта,
учете пламъка да размишлява.
