ЗЕМЯ

Бленика

Не знам дали душата ми е долетяла
като звезда от други свят… отвъд,
но знам, земя, че ти живота си ми дала
и твои са у мене плът и кръв.

Като дете, притиснато до майчината гръд,
усещам те със всяка своя клетка,
усещам твойте сили как кипят,
как вливаш сок във всяко малко цвете.

Кога, натегнала от мощ, очакваш жетва,
кога се кичиш с цвят и плодове,
кога проливат плодоносна жертва
над тебе пролетните буйни дъждове,

усещам: в мене твойта кръв гори
и твоята кърмяща плът говори -
за десет синове и дъщери
прегръдките си искам да разтворя.

Да ти отвърна за едното - десет,
тъй както малкият пшеничен клас,
за всяка багра, звук, трошичка, трепет,
с които ме обсипваш всеки час…

Заспиш ли ти в безбрежните простори,
когато бели люлки зимата люлей -
заспиват моите копнежи морно
и някой тиха песен в мене пей.

Ще минат пролети, лета и зими,
снегът косите ми ще навали,
ще отлетят копнежите любими
кат ята към прелетни страни.

И някой зимен ден, разгърнала обятия,
отново ще ме приютиш до свойта гръд -
не чакай ти молби, нито проклятия -
аз кротко ще причакам свойта смърт.

Ще се стопи плътта ми като сняг,
кръвта ми твойта плодна пръст ще всмуче
и някой стрък случаен - сок и сила пак
като дете от мене ще засуче…

1931