ПАТРИОТИЧНО ИНОВАЦИОННО

Цветан Бошев

ПАТРИОТИЧНО ИНОВАЦИОННО

Възвираме си качамака на чуждоземната жарава,
наконтени в шлюпички от синтетичностни материи,
баща ни дъби с артропръсти вимето на сетна крава,
да ни закваси мляко с прословута българска бактерия.

Байряците си веем по павирани сокаци в странство,
вси компютърни специалисти сме с IQ-та извисени,
едни гепнати от Интерпол за банкоматно хулиганство,
други - с пари от труд и постоянство припестени.

Каква ли разлика? Мошеничи дори и Рупърт Мърдок,
както подразбра се, насита за блага не съществува,
едничък татко артрозни пръсти целево Там още мърда.
А де бе Там? Глобалното всеядно не ще и да хортува.


БЕЗПЪТНИК

От обратната земя, където без обуща щъкам
и където бяла въшка съм във веждата на негър,
ще се завърна в сънищната зима
с блещукащо червено вино зад замъглените прозорци,
без да надничам в щастието на сегашните човеци,
сам, като от жажда болна риба,
сам, като куршумче в кората на дърво.
Ще отключа забравената стая на живота си,
пълна с празните лица на мъртвите,
празна от пълното отсъствие на живи.
От някогашен плач, недоизсъхнал по ъглите,
и с несметената пепел от Голямата любов
ще замеся питка за из път.
И на куц крак ще се емна в пустошта на планините,
докато питката и дните ми се свършат.
(А може би преди това ще срещна Снежния човек
да си кажем две-три топли думи.)


АПОЛОГИЯ НА ВЕЗДЕСЪЩАТА ДЕСТРУКЦИЯ

Животът - за доживяване е даден.
Имотът - за да бъде разпродаден.
Сълзата - радостта да смие.
Любовта - в небето да попие.

Градът - да руинясва с грохот.
Плътта - да оскотява в похот.
Душата - пълната - да се разпълни.
Пороят - кълнежа да погълне.

Лятото - да крей в небесно жълто.
Есента - в хамбари да не хълта.
Зимата - да свирепей с виелица.
Старостта - да се яви изневиделица.

Децата - да са плод на атавизма.
Вярата - да се обърне в схизма.
Мечтата - да затъне в невъзможност.
Песента - да гракне до тревожност.

Дрехата - да е раздърпан писък.
Птиците - да чуруликат дрисък.
Добитъкът - да се изгуби в къра.
Парите - в пирамида да посърнат.

Лицето - да се огрозни и сбръчка,
гърдите - до коляно да се мръчкат.
Лъжовно - късите крака на манекенки,
фотошопно дължината си да менкат.

Приятелят - бедата помирисал,
в миналото славно да хартиса.
Жените - на верев, преди стълпени,
завинаги да се разпаметят за мене.

Оскъдняла - щедростта едва да лази,
до шия - в дългове да тъне и да гази.
Изстъпя ли се на арена - аслан тореадор,
бикът - да ме отмине, като плъх в обор.


ТАТКОВАТА РАНИЦА

Татко към небесното си лозе се запъти.
И ръжда от сечивата му отколешни
сепната върху лицето му премина.
Взе, че се забърза татко
и раницата си забрави,
придобила формата на неговия гръб.
Ти знаеш, тате,
аз не мога да надяна брезентовата ти торба
и да те последвам
по пътя чер към нощното небе.
Тежка ми е още.
Затуй седни на някоя звезда крайпътна
и запали цигара, от твоите лютиви,
за да я пушиш дълго.
И се теши, ако успея да се позабавя!


ПОСЛЕДНА МИСИЯ

                              В памет на мама Янка

Тя ни дойде на гости в Африка през есента.
Разказа ни за новородените ни племенници,
за неволите на пролетна България, за плесента
в умовете и душите на съвременниците ни.

Наготви боб, копривена чорба, картофена яхния,
нагъна празните найлонови торби от пазаруването,
закърпи туй-онуй, наслага ибришимите в бонбонена кутия
и с черната прислужница отвори дума за слугуването.

Мушкатата пресади да не загинат,
от изчезване бе здравецът спасен,
след месеца къщовност си замина,
а след още няколко… съвсем.

Ще я посрещне младият й мъж, ще я сгълчи, че е избързала,
вдъхновено ще я води из градините на Оня свят незнаен.
Бог знай кога, редейки на земните си грижи пъзела,
на гости ще им идем, като на семеен празник, но безкраен.


ВЕРСИИ

Утринта изтичва на пътечката
в нощна роба, взела да тъней.
Слънцето, като извадено от печката,
е алено, но зрее и жълтей.
Капчуци хленчат, зимата се кае -
по-симфонично няма накъде,
на курабийки къщата ухае,
чак да му призлее на човек.
Не съм запомнил нищо по-вълшебно
от маминото шетане по заран,
от дъха на карамфил, мая и сода хлебна,
спрял завинаги у пеньоара й.
С усмивка грейнала току ще се надвеси:
„Поспи си още малко, моето момче!”,
и в гласа й люшва се и весело
след думите подтичва мъничко звънче.

Било ли е? Ще питам Минотавъра,
завардил лабиринта към вълшебството.
За нашите деца на версията кавърът
не магически звучи, а бедствено.
А самото детство лабиринт е
и се плаща всяко ъгълче към изхода.
Останалите ценности са финтове
за безпрепятствено излизане на пистата.
Там никой не се сеща да приветства
уханието на сезона, зазоряването;
хронометри капчуците заместват
и мерят надпреварата за оцеляване.


НАГЛОСТ

То нейното не е поява,
а трус в материята жива;
поетът трезв се олюлява,
художникът троши статива.

То нейното не е цъфтеж,
а избухване на цвете;
очи ли в взрива забодеш -
разноглед ще си навеки.

То нейното не е походка,
а сластен танец на сирена;
съзре ли я лодкар, той лодката
ще прекатури изумено.

Те нейните не са коси,
а роящ се звездопад;
самоубиец може да спаси
искренето на този ад.

Стоиш с отворена уста,
Боже, иже еси на небесех,
че и теб тя има наглостта
с хубост днес да потресе.


БУЦИ

Стъпвам в орна земя.
Векове ли съм бил паважен щурец?
Живите буци димят, миришат на слънце.
Вдишвам спомен от хляб и забрадка
и смирено преглъщам буцата в гърлото.


БАЩИНАТА КЪЩА

Тя дълго е летяла в небето на годините,
а ние сме прохождали, забягвали и остарявали.
Днес под сами стрехи на спомените мините
таи, свидни родни духове и услужливи дяволи.

На входа й ли отежа - ми стига, за да премалея,
и охналият гредоред с поклащане
в ухание на биле бабина душица да ме полюлее
преди Онуй… завинаги изпращане.

Надзърна ли в долапа с престояло
брашънце, полепнало по ситото -
докрай пред погледа ми ще е бяло
и сърцето ми на пита ще е сито.

Разлистя ли на жълти длани изжълтялата тетрадка
с незавършено любовно излияние,
изтръпването - от завършек на любов ще е по-сладко,
и от пиянство - по-блажено състоянието.

От паякови арфи из изби и тавани
полъхне ли ме звън тъжовен и пречист,
такъв и аз от прага й ще стана
и ще си тръгна на зигзази като лист.


ПРИТЕЖАНИЕ

                                 На сина ми Коста

Загубиш ли предмет, не съжалявай, синко!
Ще ти липсва навикът да го поглеждаш и докосваш.
И толкова.
В него са хербаризирани мнозина притежатели.
Когато го намери новият, ще му се радва много.
На свой ред ще повярва и той до крайна глупост,
че предметът винаги ще бъде негов.
(Така е и с жените, синко.)


ПО РУСЛОТО

Закръгля се животът. Да, май старея.
Някогашното добива днешни очертания
и моето момче, когато се засмее,
заприличва малко или много на баща ми.

Ала и двамата с по нещо, де и в мене дреме,
конете се пришпорват в загърбващи посоки -
към свършващото и към незапочналото време.
По своему е всеки милостив, по своему жесток е.

А аз несетно стигнал дълбокото в реката,
която обли всичко и надолу влачи,
с пречупени крака (уж игра на светлината)
към извора й силя се да крача.

Но да речем, че го достигна, нима ще отгадая
отде приижда този толкоз бистър, охолен и покрусен,
весело бълбукащ на моменти плач безкраен?
Какво ли ми остава? - подире му да изтека по руслото…


FATA MORGANA

Мечтата си качих на мощен параход,
да ме напусне по живо и по здраво,
да се всели у друг жадуващ идиот,
из други континенти и държави.

Моряците са хора все от сорт,
ще я хранят, тегло да не загуби,
доде я разтоварят в някой порт,
където чакат нейните услуги.

Не съжалявам май да съм без нея
и като че ли внезапно ми олекна,
иначе би трябвало докрай да крея,
дали ще се изпълни, та да клекна.

Изръсих пътьом уж белия товар,
а бях го носил глупом на гърбина
десетилетия като впрегатна твар,
като принадлежна моя половина.

Сега организирам за случая купон,
елате всички, свободни от мечтата,
каквото има - да си става по канон,
нам неизяснен, като morgana fata.


ПИЕСКА

Тялото - изконна съборетина,
се глоби и сглабя отначало
и препониква морната му четина
в процепа на срутената цялост.

От вени костите плетат дантели,
междукрачието люпи тъмна птица,
в праха на сгромолясаното скеле
струи на слънцето кръвчицата.

От безумие умът унил се връща -
оглавник за главата изоглавена,
но друг живее вече в тази къща,
от счупени черупки недоправена.

Пърхат прилепите на душите,
вентилатори за ада душен и
рапани вцепенени са ушите
с рев от зрелища запушени.

Пиеската е едноактна. В ретината
припада мрак - завеса катарактна.
Телата ни - изконни съборетини -
дочакват края, чакайки антракта.


НЕДОСТИГ

Де да можеше по феодалному
Султанът вердиктно да наложи вето:
крепостните ни души преди стоте
да не стъпят в чифлика на небето,
щеше май да ни постигне време
да дослужим доста належащи ангарии
и да се олеем, в пъти повече по толкова,
в невъзможни инак магарии.

Щяхме да си бродим волни,
да си доспиваме, блажено да се любим,
да мърдаме уши в простора,
да правим добрини, преди да се изгубим;
да сменим безброй от кожи,
да ни препоникнат втори млечни зъби,
на челяд да оставим имот духовен и къщовен,
без да се изгърбим.

А то сега, какво да сторим по-напред
в сближени рождества и кръстове пасхални,
под свирки на експресни влакове
и вой свръхзвуков на джетове континентални,
в садене на фиданки и в жътвата на ниви,
в отлепност от клеясалите догми?
Ами кой там до каквото успее скоротечно
в краткия живот да се домогне.

Затуй ще има вечно мудни бедни
и сколасали чевръсто битийни богаташи,
добронравни в непревара люде
и запъхтени от пладнешки обири апаши,
докле измисли някой подир Морза
азбука по-компресирана и дигитална,
да си разменяме блага ненакърнимо,
далеч преди кончината банална.


КЛАДЕНЧЕ В МОРЕТО

Изглежда някак по-различно,
от всички досегашни,
твоето присъствие.
Не се уморявай да си тук!
Не се плаши да си си същата!
Позволи ми пак да изумея,
че произхожда нещо уникално
над биохимията, над инстинкта:
следа в издраскания въздух
от нокти на несмела птица,
мълния от скреж обгърната,
катурната Луна в тревата,
кладенче в морето, само наше…
Отвъд е Пиеро - неразгадания,
смешникът, който декорира
битието в черно-бяло.
И мъглявината утрешна,
прицелена с астероид от сол,
в днес отворената, свята рана…


ТАКАВА СИ МИ

Кожата ти под Луната свети
с невидима благоуханна пот -
от теб към мен потаен код.

Лъчение си. Другите са силуети.

Лъчи прибавени, лъчи отнети
от всевластния деспот
на нощния ни небосвод -

един за грубияни и поети,
за богаташи и бедняци клети,
за гения, за всеки идиот,

за бурена, за прелестното цвете,
за люлка и за ешафод.
Лъчи прибавени, лъчи отнети…

Лъчение си. Другите са силуети.