Георги Вълев

Есента се озърташе и плахо пристъпваше в градския парк. Лека и безгрижна като балерина. Никой не усещаше присъствието й. Тя се любуваше на стройните тополи, заслушваше се в шепота на трепетликите и се смееше заедно със смарагденокосите брези. Старият дъб се радваше и приглаждаше огромната си брада.
Денят си отиваше и звездите надничаха в мрака. Есента се възползва от тъмнината и докосна срамежливо листата на една от трепетликите. Те започнаха да мълвят нещо загадъчно и странно. Гостенката набра кураж и току преметна здрачен воал между дърветата и небесната синева.
- Не бързай толкова! - наперено й каза Лятото. - Тебе никой не те очаква.
- Не ме очакват! - огорчено възкликна Есента. - Защо мислиш така?
- А ти послушай какво си говорят листата!
Трепетликата се задъхваше от вълнение: “Колко е красиво Лятото!”
Брезите се наслаждаваха по своему: “Лунни вечери, слънце и влюбени, които осъмват в парка!”
Тополите се полюшваха, очаровани и зашеметени: “Не искаме да се разделяме с Лятото!”…
Есента мълчеше и вече не слушаше. На Лятото му стана жално и за да я разтуши, кротко попита:
- Какво носиш в калъфа?
- Флейта - отвърна Есента.
- Флейта! - изненада се Лятото. - Какво ще правиш с нея?
- Ще свиря.
- Интересно - усмихна се Лятото. - Изсвири ми нещо!
- Добре!
Есента отвори калъфа, извади лъскавата флейта и започна да свири. Забрави всичко на света. Край нея се разливаха водопади от божествени звуци. Флейтистката беше истинска чародейка!
Облаците, дето скитаха по небесната шир, заседнаха над парка. Листата на трепетликите престанаха да шептят. Врабците притихнаха и се притулиха нейде със своите простовати песни. Замълчаха себевлюбените славеи. Бъбривият ручей, който прекосяваше парка, спря под стария дъб и се заслуша в песента на флейтата. Исполинът поглади брадата си и потъна в дълбоки размисли. Брезите престанаха със своите закачки и целият парк утихна, унесен от водопаден хлад, лирична нежност и неизразима тъга.
- Песента е хубава - възкликна Лятото, когато Есента престана да свири на своята флейта, - само че е много тъжна… Трябва да си ходя!
- Остани, аз не те гоня - каза Есента. - Всеки ден ще свиря…
Слънцето изгряваше и се оглеждаше в позлатените къдрици на трепетликите, тополите и брезите. Лазурът светеше с мека огледална светлина, а кадифените звуци на флейтата ставаха все по-дълбоки, ласкави и тъжни. Дървеса, цветя и птици все така се заслушваха в тях, а лекото им пърхане сякаш повтаряше: “Толкова е хубаво!”… Паркът вече не можеше да диша без тези звуци. Вечерите идваха все по-рано, вдъхновени и възторжени. Оставаха до късно и се заслушваха в невероятните благозвучия.
Дните минаваха неусетно, тръпни и омагьосани от необикновената щедрост на Есента. Веднъж тя обяви неочаквано: “Прощален концерт!” Всички се натъжиха, но в уречения ден пред входа на парка чакаше множество от гости. Идваха прелетни птици, за да се сбогуват. Хризантемите пръскаха аромат, преди да ги попари сланата. Потокът ронеше игриви звуци, а Поетът ги превръщаше в рими. Художникът потъваше в магията на преливащите багри. Музикантът само реши да си отива. Липсваше му тишина, а шумната гълчава дразнеше струните на вдъхновението. Есента го прикани с мила усмивка, горещо го целуна и той остана.
Местата се заеха до сетен предел. Имаше правостоящи и останали край парка. Цялата природа замря в очакване на божествените звуци. Чародейката говореше с топъл глас: “Тази музика е за вашите сърца… Погледнете се в очите и ако мъката е повече, ако откриете белег от обида, троха от лоши спомени или удар от несправедливост, аз ще ви помогна!… Скоро ще се развали времето, ще завилнеят бури и мраз ще скове земята. Затова ви подарявам по един лъч от слънцето. Пазете го, за да стоплите с него най-премръзналите и най-самотните през Зимата…Това ще ви направи щастливи.”
Паркът стана неузнаваем. “Колко прелест има в Есента!” - мълвяха всички, които гледаха позлатените, като че ли облени от слънчев зрак корони на дърветата.
- Никога не съм чувал такива думи! - помисли Поетът, извади лист и си ги записа.
- Никога не съм виждал такива багри! - изрече Художникът, опъна статива и започна да рисува портрет на Есента.
- Никога не съм слушал такива звуци! - възкликна Музикантът, начерта петолиние и започна да записва нотни знаци
- Сякаш всички са обезумели! Забравиха, че Есента означава кални пътища, ветрове и дъждове.
- Да им напомним за себе си! - рече Вятърът.
- Да им напомним! - съгласи се Дъждът.
Духна силният вятър, зашибаха злите камшици на Дъжда. Вятърът изтръгна нотния лист от ръцете на Музиканта и го отнесе вдън гори. Дъждът изми всички багри от платното на Художника. Останаха само думите на Поета.
- Земята е мека като перушина - чирикаше Врабчето и подскачаше върху пъстрия губер от бронзови и кафяви пламъци.
После листопадът стихна и паркът съвсем опустя. Само старият дъб беше спокоен, защото всички носеха по един слънчев лъч в сърцето и по една целувка от Есента.