СЪДБА, ПРОБОДЕНА ОТ ПЕРОТО

Юлий Йорданов


Една скандална история

се е запечатала в съзнанието ми – трагичната, неразгадана, загадъчна смърт на самотницата Люба Ганчева – Йорданова. Впрочем, едва ли някой от днешните поколения автори би знаел нещо за нея, ако не беше тази финална драма на нейния буреносен живот.
Кой знае какво би се случило, ако котките не бяха открили разлагащия се труп на мансардата в жилищната кооперация на софийската улица “Раковски” 161 б?! А къде бяха съседите, та не са забелязали, че от доста време в знойните летни дни на 1974 година седемдесет и две годишната старица не се е появявала никъде?! И някак си – ей така – необезпокоявана от никого – е угаснала свещта на нейното жизнено присъствие. Ама ето, това сме ние – днешните хора. Не забелязваме кога сме на Земята и кога на Небето.
А Люба Ганчева – Йорданова е отишла във висинето и нейната душа е гледала отгоре как дъхът на плътта е привлякъл изгладнелите котараци. Че и ненаситните люде, спуснали се в разграбването на скромното й имущество. Обемисто обаче е творческото житие, оставило в наследство десетки хиляди изписани страници.
Ганчева е от онова поколение творци, което през тридесетте години на двадесетия век влиза в кръга на издавания от професор Александър Балабанов литературен вестник “Развигор”. “Това беше едно осемнайсетгодишно, изключително слабо и много високо девойче с мечтателно-загадъчни очи, което пишеше стихове – спомня си големият български библиограф, нашият земляк професор Тодор Боров – бел. Ю.Й. – И много скоро издаде една, и после втора, и трета стихосбирка”. Балабанов става нейният литературен кръстник, давайки и псевдонима Яна Язова. С него тя е известна в публикуваната трилогия романи “Балкани”.
Не е за пренебрегване сегашните читатели да знаят, че авторката на трите романа “Левски”, “Бенковски” и “Шипка” е родена и живяла в област Монтана. На 23 май 1912 година в населяващото Лом семейство учители Радка Бешикташлиева и Тодор Ганчев се ражда второ момиче. Първото родолюбивите родители кръстили Мила, а второто Люба. После семейството се преместило във Видин. За този отрязък от живота си Люба пише: “Тук съм израсла и учила до четвърто отделение. Помня мама и татко като млади. Спомних си градската градина, в която ни водеха с Мила на разходка. Найчо Цанов беше приятел на татко. Той ни водеше за двете ръце и на пейката срещу Дунава сядаше: тя на едното му коляно, а аз – на другото. Сега тези хора са мъртви, а в градината ме гледа паметникът на дядо Найчо.” Даскалската съдба е довела бащата от Сухиндол и майката от Ботевия Калофер в крайдунавския Северозапад. И сигурно ще е било за добро, защото инак как бихме могли да видим родния пейзаж и да го разпознаем, ако не бяха романите на Яна. И тъмноокото девойче се оказва с Божия дарба да пише стихове и проза. От неговата ръка се ражда повестта “Ана Дюлгерова”, стихосбирките “Язове”, “Бунт” и “Кръстове”, немалкото публикации в “Развигор”, “Литературен глас”, че и в други издания от първата половина на двадесетия век. Разнолики са отзивите за творбите на Язова. “Едни я посрещаха учудени, с буен възторг, други я отрекоха с поза – пише публицистът Крум Велков в излизалия в Лом вестник “Север”. – Но с нея не се случи най-страшното – почти никой не я отмина с мълчание…
За трилогията си “Балкани” Язова пише до Тодор Боров: “В рецензията на моите три книги “Примери” от “Левски” до “Шипка”, изготвена по поръчка на Писателския съюз, главният рецензент, покойният Димитър Талев, е установил моя непосилен труд за едно тридесетилетие, литературно да документирам епохата на Възраждането…
На погребението на Яна Язова – спомня си професор Тодор Боров – присъства освен мене, само Багряна, изпратена от Писателския съюз, и няколко непознати мене възрастни хора. Нямаше речи, набързо спуснаха ковчега, като че ли погребваха самоубийца”.
Не! Яна Язова не е самоубийца! Тя е една достойна българка, потопила перото си в историята, за да я възкреси за нас – идните поколения. И, ако днес беше жива, щеше да се радва на свободния от догми живот. И сигурно щеше да ни разкаже за бурната си съдба, за времето, обвито с черен креп, през което е мълчала, макар перото да я е бодяло право в сърцето. Но… кой ли избира съдбата си?
Никой!


Белетристика без възраст, изтупана от прахта на мълчанието



Един голям подвиг е извършил изследователят Петър Величков, като е издирил литературното наследство на Люба Ганчева – повече известна с псевдонима си Яна Язова. А това безспорно е огромен труд, който се побира в цял един живот. И не е никак случайно, че тази авторка – твърде скромна по характер – носи заряд, който още в двадесетте и тридесетте години на двадесетия век е открит и високо оценен от такива колоси на българската литературна критика и литературна история като професорите Александър Балабанов и Тодор Боров, а вече във възрастта, наречена “на попрището жизнено средата”, и от писателя Георги Томалевски.
Чест прави на издателство “Изток-Запад”, че в тези гладни за издателите на художествена литература години се заеха да изтупат от прахта на времето интересната трилогия на Яна Язова “Балкани”. И както си му е редно, в поредицата “Българска проза и публицистика” те публикуват най-напред романа “Левски”.
Може би в него има нещо твърде епично, за да не кажа и съдбовно за неговата авторка. Основание за това мое виждане за него ми дава определението, което самата Язова му дава – “Моята Библия”. Дали наистина е така – нека оставим историята сама да си каже един ден думата. Но… днес, три десетилетия и половина след загадъчната смърт на Яна Язова, свидетелствата твърдят, че “той е главната причина тя да бъде убита, след което оригиналът бива задигнат”. Помня, че по това време с покойния сега писател и мой близък приятел Георги Марковски, чийто родов корен е от северозападното село Василовци, надълго и нашироко буквално нищехме историята около мистериозно изчезналия ръкопис. Съществуваха и догадки, не липсваха и определено отправени персонални обвинения, но… всичко остана само хипотетично. И както си беше забулено в мъгла, така времето го обви в паяжина и натрупващия се прах на мълчанието.
И добре, че се намери този човек Петър Величков, та едва през 1987 година разрита наслоенията и романът излезе за първи път. Величков го подготви по оцелялата по чудо чернова. И… се превърна в най-голямата сензация сред литературните среди в двадесетия век на България.
Не един и двама са авторите – българи и англичанката Мерсия Макдермот, които потопиха перото си в тази историческа личност Васил Левски. Обаче Язова като че ли е най-убедителна, защото представя Левски с такава пълнота и завършеност, с каквато са го усетили малцина от хората, които са го срещали приживе.
Вторият роман от трилогията е посветен на друг исполин на национално-освободителната ни революция – Георги Бенковски. Потресаващ е разказът за Априлското въстание, започващ с ентусиазма по неговата подготовка и унинието след кланетата в Перущица и Батак. За първи път пред читателите като че ли възкръсват кървави събития от нашата история, описани с невероятно познание на най-дребните детайли, свързани с тях.
Язова обрисува образа на Бенковски отдалеч – започва с младежките му години. Навлиза и в дълбоката му интимна същност, избиваща от време на време в авантюристичност през периода от живота му в Мала Азия. Романът завършва с героичната саможертва и на третия колос на борбата – поета-революционер Христо Ботйов.
За внимателния читател не може да се изплъзне от окото житейската екзистенция на героите. Оцелелите от тях, познати от романите “Левски” и “Бенковски”, си дават среща в романа “Шипка” – последния от трилогията. С голямо творческо вдъхновение авторката описва последната среща на игумена Евпраксия с Куртчу Осман. Докато башибозуците колят, изнасилват и накрая подпалват Горния метох, монахинята Серафима се отправя към Шипка. Там с Делича и Стоян Илийка участва в кървавите битки за овладяването на Орлово гнездо. На този връх се сбъдва предсказанието на циганката, че Серафима ще намери покой, когато залезе полумесецът.
Струва ми се, че едно хронологично продължение на трилогията “Балкани” е следващият роман на Язова “Соления залив”. Поради открадването на ръкописите след нейната смърт, съществуват твърде много неясноти около творческите виждания на авторката. Според Величков тя е възнамерявала да продължи трилогията си. Единственият написан роман съгласно този замисъл е именно “Соления залив”. Втората негова част е позната на читателите със заглавието “Война”.
Прави впечатление, че като цялостно завършено произведение той излиза сега за първи път, при това разчетен много прецизно. Този роман хронологически проследява времето в първите десетилетия на двадесетия век и завършва със сакралната дата девети септември 1944 година.
Имам усещането, че крушението на идеалите на нашите възрожденци, описани в “Левски”, “Бенковски” и “Шипка”, Яна Язова представя чрез съдбата на едно семейство от Соления залив. В сферата на моите догадки е доколко автентичността на тази съдба е почерпена от житието на семейството на авторката.
Като следя творческия развой на Яна Язова, не мога да пропусна нейната привързаност – а защо пък не и обреченост – към историческата тематика. Така е и с историческия роман “Александър Македонски”. Задавам си въпроса може ли някой да обрисува този пълководец като кръвник или строител на световна империя; син на македонския цар Филип Втори или на бог Амон; щастливец или нещастник в любовта. Отговорът е един – може!
Преди шест десетилетия Яна Язова хвърля ръкавицата и влиза в конкуренция, премервайки сили със световноизвестни автори. Но дързостта й остава неоценена, заради драматичната съдба на този неин роман (впрочем, не прави изключение от останалите). Само че този път злата прокоба си казва думата – “Александър Македонски” изгаря в печатницата при бомбардировките над София през 1944 година. А неговият окончателен вариант мистериозно изчезва след смъртта на неговата родителка. Едва през 2002 година издателство “Весела Люцканова” го възкресява, след като отново Петър Величков разчита текста и подготвя за печат по оцелялата авторска чернова. За да се изправи пред строгия, но справедлив съд на българския, а не след дълго и на чуждия читател.
Чест прави на издателство “Изток-Запад”, че издаде и дебютния роман на Язова “Ана Дюлгерова”. Това е едно доста шумно дело, станало през далечната 1936 година. Действието се развива в Пловдив през тридесетте години на миналото столетие. Оказва се, че никой преди 24-годишната авторка не е описал така колоритно тоя кръстоносен град, в който тя живее до 1930 година.
Главният герой всъщност е ужасяващото българско блато, от което 22-годишната Ана иска да се отскубне. Но и любовта й с по-възрастния от нея известен музикант Богумил Дионисов не може да я спаси от фаталния изход. Ето това е роман без възраст, защото и днес той продължава да вълнува читателите с острия си конфликт – причината още с първата му поява да бъде така жестоко оплют от официозите-блюстители на критическата мисъл.


Солта и пипера на живота

Появилата се на книжния пазар книга “Сол и пипер – златни искри на скръбта” сигурно ще направи впечатление на многобройните почитатели на българската литература. Защото има книги, от които читателят не запомня дори и една полезна мисъл. Затова афоризмите представляват толкова голяма ценност. В една книга за пръв път срещаме представени 500 сентенции на писателката Яна Язова и нейния духовен меценат проф. Александър Балабанов.
Необходимо е да припомним, че на професора Язова дължи не само псевдонима си, но и цялостното свое присъствие в литературния свят. Той е човекът, който подава ръка на младата авторка и я въвежда в този свят. Двата свята са изправени един срещу друг – Балабанов като очевидец на събитията от деветнадесетия и двадесетия век, а Язова – на най-буреносните сътресения в българската история през миналия век.
Ценността на изданието се увеличава от поместените в него около сто карикатури и шаржове на най-известните ни карикатуристи. Афоризмите и карикатурите се публикуват в книга за първи път и следват ръкописния вариант, съставен от Яна Язова. Заслугата за този луксозен том се пада на издателство “Изток-Запад”, както и на познавача на творчеството на двамата автори Петър Величков.
Настъпва обаче сакралният момент, за да се изясняват творческите замисли на Язова. И с право, защото развитието на художествената ни литература би имало бяло петно, ако не бяха разконспирирани творбите на Люба Йорданова Ганчева, известна на широката читателска аудитория с псевдонима си Яна Язова. Нейната загадъчна кончина създаде немалко неясноти и около съдбата на литературното й наследство. И добре, че се яви на пътя й такъв старателен изследовател като Петър Величков, та издири с много упоритост всичко онова, което авторката бе създала.
Поради открадването на ръкописите на Яна Язова (за жалост цели тридесет и пет години така и не беше открит техният похитител) съществуват твърде много неясноти около нейните творчески замисли. Едва наскоро се разбра, че тя е смятала да продължи трилогията “Балкани”. Единственият написан роман според този замисъл е “Синият залив”. Втората му част е позната като “Война”, излязла през 2000 година.
“Соленият залив” се появява за пръв път на книжния пазар цялостно разчетен прецизно. Романът задълбочено, с необходимата белетристична достоверност проследява събитията на Третото българско царство в първите десетилетия на двадесетия век и завършва с деветосептемврийските кланета през 1944 година.
Крушението на идеалите на нашите възрожденци, описани в белетристичната трилогия “Левски”, “Бенковски” и “Шипка” Яна Язова представя чрез съдбата на едно семейство от Соления залив. Фактически виждаме и значими автобиографични моменти.
Второто издание на една от най-продаваните исторически книги напоследък е “Александър Македонски”. Това е книга със странна съдба (не по-малка от съдбата на авторката си). Романът е написан през 1944 година, наборът му изгаря по време на бомбардировките в печатницата. След 1944 година авторката е изхвърлена от литературния живот; романът излиза повече от половин век след написването му. Към изданието за първи път се публикува последната неизвестна творба на Яна Язова, останала в ръкопис – драмата в стихове “Силян Щърка” по едноименната македонска приказка.